... а сега, една година по-късно, отново се чувствам прекрасно, защото гледам снега и звездите навън, слушам усмихнатите хора около мен, гледам куклени театри и се смея от сърце. Така, както не съм се смяла много отдавна.
Защото е Коледа.
Защото децата обичат Коледа. Обичат да им е топло и да им мирише на чай, да имат вкус на меденки в устата и хиляди, хиляди усмихнати лица покрай тях, обичат да седят в широката, топла и леко запушена черно-кафеникава стая, да слушат всякакви истории отвред и просто да се радват на хората, с които са.
А аз съм дете.
Аз обичам Коледа и си ги помня всичките, помня ги, защото са топли, има свещи и разни вкуснотии по масите, има топли хора с топли чувства, има с кого да говориш дори когато не ти се говори. Има как да покажеш съзвездията на двама човека, които наистина се интересуват и докато гледаш как димът от цигарите им се възнася към небето като онзи така забравен коледен дух и си мислиш: "Едното от многото мои вкъщи-та. Защото вкъщи е там където има ..." и не можеш да довършиш, защото вкъщи има всичко. Особено на Коледа, когато стават чудеса, в което се убедих тотално и напълно тази година.
Нека всички се самопоздравим с Rent и "happy birthday, Jesus". (макар че в момента от плеъра ми Трент Резнър раздира гърлото си, което хич не е в ред с обстановката).
Бъдете щастливи и обичайте Коледите си. Обичайте и хората около себе си. Давайте и приемайте любов!
И бъдете топли. Душевно. И в какъвто и да било друг смисъл.
Или по-формално: Весела Коледа на всички вас, верни читатели, и весело посрещане на десетата година от двадесет и първи век. Усмихвайте се.
p.s. Косе, чакам те ((:
Оставам с безплатните мисли за теб
[харесвам пет.
пет е хубаво число.]
Топлина ли искаш?
Топлина ще ти дам.
Ще ти дам колкото пожелаеш, защото имам, в кръвта ми е, в бясната пулсация зад ушите ми и по китките ми, защото всеки път когато ми е студено все пак ми е топло в душата. Виенето срещу луната е вдъхновяващо. Стоя в собствената си сянка, защото мога. Смея се, защото мога. Обичам, защото мога, живея, защото мога.
Ограбвам се, тровя се, а кой ли разбира собствения ми душевен безпорядък. Тръгвам към теб, стреляш в мен, усмихвам се, пак тръгвам, пак, и пак, и пак, а усмивката не слиза от лицето ми.
А звездите снимат ли те? А виждаш ли красивите хора? Треперещите ми ръце продължават да преследват собствения си рай. 11.0.5.
Човекът пред мен играе моно спектакъл,
новините валят, сменям този канал..
имам нужда от теб.. от теб.
Искам да знам, да видя, да докосна, да вдишам, да целуна, да усетя, да прегърна, да повярвам.
Падам от смях, бягам
Пак от слънцето и теб.
Със смешен грим цапам
Смешен филм зяпам
Смешен филм се смее с теб
С колко ли грим е нацапан целия филм
С колко ли грим ще се смея?
А ти?
Ела с мен.
Виж.
Този прекрасен свят на спектъра от цветове.
Ела. Ръката ми е съвсем близо и е топла.
Ела.
Да се загубим в собствените си истерии.
пет е хубаво число.]
Топлина ли искаш?
Топлина ще ти дам.
Ще ти дам колкото пожелаеш, защото имам, в кръвта ми е, в бясната пулсация зад ушите ми и по китките ми, защото всеки път когато ми е студено все пак ми е топло в душата. Виенето срещу луната е вдъхновяващо. Стоя в собствената си сянка, защото мога. Смея се, защото мога. Обичам, защото мога, живея, защото мога.
Ограбвам се, тровя се, а кой ли разбира собствения ми душевен безпорядък. Тръгвам към теб, стреляш в мен, усмихвам се, пак тръгвам, пак, и пак, и пак, а усмивката не слиза от лицето ми.
А звездите снимат ли те? А виждаш ли красивите хора? Треперещите ми ръце продължават да преследват собствения си рай. 11.0.5.
Човекът пред мен играе моно спектакъл,
новините валят, сменям този канал..
имам нужда от теб.. от теб.
Искам да знам, да видя, да докосна, да вдишам, да целуна, да усетя, да прегърна, да повярвам.
Падам от смях, бягам
Пак от слънцето и теб.
Със смешен грим цапам
Смешен филм зяпам
Смешен филм се смее с теб
С колко ли грим е нацапан целия филм
С колко ли грим ще се смея?
А ти?
Ела с мен.
Виж.
Този прекрасен свят на спектъра от цветове.
Ела. Ръката ми е съвсем близо и е топла.
Ела.
Да се загубим в собствените си истерии.
Изтъркан момент
Дъждът валеше, а аз вървях.
Дъждът валеше, а аз вървях, с половин ухо слушах какво ми говорят двете момичета до мен, а с другото ухо и половина - Тори. На светофара си сложих и двете слушалки. Тогава и погледнах надолу.
И видях.
Видях, видях дъга, представяте ли си, дъга, истинска, дъга.
Сигурно е глупаво да се екзалтирам толкова, но ... трябваше, трябваше да сте там с мен да го видите (знаете си кои сте).
Защото не беше просто поредната течна инжекция цветове, която се стичаше по снагата на моята улица, не, не беше, а беше по цялото продължение на тротоара под мен. Преброих й всичките цветове, харесах си няколко от тях, а картини и разкази веднага нахлуха неканени в главата ми, а Тори пее за зимата, а хората около мен ми мрънкат да се по дяволите разкарам от пътя им, затова и се облягам на самия светофар и гледам, гледам, а дъждът вали вали вали.
Моята улица.
Моята улица е един капещ цвят, моята улица живее, подскача и говори по цветно, моята улица ми показва цветове, които друг не е виждал и ме отнася на места, където друг не е бил. Моята улица си скача срещу мен, подпалва се под обувките ми, спъва ме, падам върху нея, заледява се, а ние си ходим по снега, хруПпп , хрупПп, хруппП, нали, хора, нали, нали?
Пияни карнавали, истински хора, улични музиканти, изнемощели слънца, изсмукани отражения, сиви карета, пъстри шалове и всички вие по моята улица, не бягайте, ще се подхлъзнете. Жълти павета, чакайте ме, идвам, защото обичам дъжда и защото последното метро е мое, твое, наше.
Чак ми се вие от възторга на деня, чак ми се подскача към нараненото разкъсано небе, чак ми се пие шипков чай, чак ми се бере липа.
А знаете ли какво идва?
Идва снега. Идват борбите със снежни топки преди часовете по рисуване, идва правенето на коледни меденки, идва гледането на снукър и пиене на горещ шоколад, докато в ноздрите ми влиза задушливия дим от цигарите, кашлям, но съм щастлива, защото те са се върнали, те пак са тук и са си изцяло мои за цяла седмица от 23 до 27 и тъкмо като ме пуснат ще дойде пък той и имам усещането за една прекрасна зима, да умра, да се родя и пак да умра, да изпадна в абстиненция заради приемането на толкова много свобода на едно място, само едно единствено последно усилие и ... и край. Лампички светят в ума ми, който изобщо не е там, където би трябвало да бъде. Огън пука в ушите ми.
Зима иде.
(и изобщо не си мислете, че си взех чадъра.)
a thing to myself
За да си повдигна малко самочувствието направих една папка озаглавена "Готови". В нея има осем разказа.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.
Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.
Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.
И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.
Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.
Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.
И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.
кой и къде
студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.
не искам.
precious things
дали обичам?
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
искам да знам
малък въпросник, който ми дойде наум, отнякъде повлиян от такъв подобен, който бях попълвала много отдавна в някой от старите Мъроблогове. призовавам всички желаещи и четящи блога ми да го попълнят, интересно ми е (:
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
the sun and the moon
блогвах наум още откакто перех улиците от посока европа -> сити пъб.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
i've always wanted to meet a painter
ноември е, а моите дни си минават чудесно. ноември е, а слънцето продължава да е в небето, малко ми е мъчно за снега и за вкочаняващия кокалите студ, но това лято се научих да обичам слънцето. ноември е, а толкова много неща ми предстоят, жалко, дори веднъж не изслушах тематичната песен. ноември е, и не само това.
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
Ein freundliches Wort hat meine Seele berührt.
"Ich hab' noch Zeit woll'n wir 'nen Kaffee trinken geh'n?" -
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
колко му е
всъщност е дяволски лесно, изтриваш, връщаш, а тогава какъв е смисъла изобщо да го пишеш? тоя блог продължава упорито да отказва да си намери концепция - пиша без идея и умисъл, правя го да си начеша блогокрастата, пиша постове от типа "вчера си бърках в носа" и "оня ден правих това и това". некачествени неща, аз самата си го осъзнавам и ми е кофти. лошото е, че преди ми харесваше повече. харесваше ми да мисля и да го изразявам, харесваха ми реброчупещите екзистенциални размисли, харесваше ми. сега ... не. сега е друго. сега стана точно това, което не искам. стана някакво си място, в което просто да си изхвърлям всичко, което мозъчните ми клетки изкарат навън, като ... боклук.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
там, където има чай от горски плодове
улиците скачат към мен като ме посрещат дъжда и съкровището, а аз се мотая насам-натам и се чудя къде, по дяволите, се намирам, а после ми става топло и се сещам.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.
one song to redeem this empty life
Мислех да напиша песен.
И без това си седя цял ден в умоядящата зелена стая без да имам особено много какво да правя и, усещайки как IQ-то ми ежесекундно пада, си мисля за песен. За песен за живота, за смъртта, за любовта, за щастието, за прашните улици, за дъжда, за очите, за огъня, за филмите и музиката, за петъците и циганските лета.
После се отказах.
Отказах се, не под обичайния ми предтескст, породен от комплекса ми за малоценност ("не мога!") , а защото осъзнах, че не ми е по силите да вложа всичко, което преживях в песен. Не ми е и защото както казах по-рано помня всичко и да, така е, наистина, таковата. Както винаги, когато не мога да си намеря думите и ги губя из гънките на дрехите си.
Ще си живея. Не ми пука (:
И без това си седя цял ден в умоядящата зелена стая без да имам особено много какво да правя и, усещайки как IQ-то ми ежесекундно пада, си мисля за песен. За песен за живота, за смъртта, за любовта, за щастието, за прашните улици, за дъжда, за очите, за огъня, за филмите и музиката, за петъците и циганските лета.
После се отказах.
Отказах се, не под обичайния ми предтескст, породен от комплекса ми за малоценност ("не мога!") , а защото осъзнах, че не ми е по силите да вложа всичко, което преживях в песен. Не ми е и защото както казах по-рано помня всичко и да, така е, наистина, таковата. Както винаги, когато не мога да си намеря думите и ги губя из гънките на дрехите си.
Ще си живея. Не ми пука (:
i sing a sad song just to turn it around
или подзаглавие "мамка ти, живот."
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.
отчаяние в стъклена бутилка
нека да хванем поредната дъга. нека да бягаме под дъжда, да се прегръщаме и целуваме пак там. нека.
но няма.
няма, защото живота пак е решил да се ебава с мен, няма, защото пак трябва да пея блусове за това колко съм отчаяна, няма и защото хора и обстоятелства ми пречат.
отчаяна съм и се опитвам да си построя свят от стъклени парчета, получени от строшената бутилка, отчаяна съм и ръцете ми кървят, отчаяна съм и си мисля какво, по дяволите, да правя, защото ме боли и то онази слепоочна болка ми изглежда като детска играчка, сравнено с това разкъващо, чупещо, режещо, ребротрошащо и дъхоспиращо чувство на осезаема липса, на нужда от прегръдка и топлина, от чай, от вкъщи.
ама няма.
може би чакам само този уикенд да източи малко от гадния студен флуид, течащ през тялото ми, поне половината. тук мога да кажа само "мамка му" и да се надявам, че по-добрите дни ще дойдат и то скоро. но, както казах, надеждите ми са чупливи, а думите тежат върху снега.
есента ми свърши. днес беше прекалено студено да е есен. нямаше и листа - бяха потънали под калта, нямаше и топъл дъжд, само студени, снежинкоприличащи ... неща. боли.
разчетох се
в на Алекс стария блог и някаква се разнежих. благодаря ти за доставеното оранжево и топло удоволствие, голяма сестричке, просто исках да го напиша, защото пак почнах да слушам Тори и се разчувствах, по дяволите, защото, пиейки си чая, всъщност няма по-добро четиво от блога на приятел, да не говорим пък особено ако можеш да научиш нещо НАИСТИНА полезно от него.
watch me burn the past to the ground
in the evening, i've got to roam
can't sleep in a city of neon and chrome
feels to damn much like home
where the spanish babies cry
so let's find a bar,
so dark we forget who we are!
where all the ghosts of the nevers and maybes die
отмятам като есенни листа (почти!) всичко около себе си, не мисля за утрешния ден, защото no day but today и се върнах към рентовската философия за живота, а някои от листата остават хербаризирани в голяямата книга на прекрасните ми есенни спомени. (ползвам думата "есенни" прекалено често) защото не виждам вече памуковите облаци, небето ми е прекалено светло сутрин и не мога пак да си пея самичка по улиците.
но за сметка на това шалът ми още мирише на неделя и имам прашинки в косата и паля улиците с крачката си и ентусиазма си.
и хехе, не, не ми трябваш, ти! въпреки, че никога няма да кажа кой си, не ми трябваш, защото те превъзмогнах, отдавна, отдавна спрях да се радвам дори на факта, че не ме забелязваш и просто продължих живота си, защото така трябва, защото се огледах и видях. и по дяволите, живея. живея. света ми е шарен, чая ми топъл, мирише ми на есен и на онзи специален аромат. the fire is out anyway, take your powder, take your candle, take your brown eyes, your pretty smile, your silhouette, защото те забравих и съм доволна от това, защото не ме боли вече и така и трябва. и май трябва да спра да (си) / (ти) давам причини за това.
сега вече има някой друг, който, когато кажа "ще вали" и ми вярва.
times are shitty, but i'm pretty sure they can get worse! ще вали.
can't sleep in a city of neon and chrome
feels to damn much like home
where the spanish babies cry
so let's find a bar,
so dark we forget who we are!
where all the ghosts of the nevers and maybes die
отмятам като есенни листа (почти!) всичко около себе си, не мисля за утрешния ден, защото no day but today и се върнах към рентовската философия за живота, а някои от листата остават хербаризирани в голяямата книга на прекрасните ми есенни спомени. (ползвам думата "есенни" прекалено често) защото не виждам вече памуковите облаци, небето ми е прекалено светло сутрин и не мога пак да си пея самичка по улиците.
но за сметка на това шалът ми още мирише на неделя и имам прашинки в косата и паля улиците с крачката си и ентусиазма си.
и хехе, не, не ми трябваш, ти! въпреки, че никога няма да кажа кой си, не ми трябваш, защото те превъзмогнах, отдавна, отдавна спрях да се радвам дори на факта, че не ме забелязваш и просто продължих живота си, защото така трябва, защото се огледах и видях. и по дяволите, живея. живея. света ми е шарен, чая ми топъл, мирише ми на есен и на онзи специален аромат. the fire is out anyway, take your powder, take your candle, take your brown eyes, your pretty smile, your silhouette, защото те забравих и съм доволна от това, защото не ме боли вече и така и трябва. и май трябва да спра да (си) / (ти) давам причини за това.
сега вече има някой друг, който, когато кажа "ще вали" и ми вярва.
times are shitty, but i'm pretty sure they can get worse! ще вали.
гоним дъги
както и автобуси, де.
бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.
бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.
есенен дъжд в късния следобед
първо, блога ми вече официално не е оранжев. now i've got the blues. <3
а вчера ме наваля дъжда.
и ми стана едно такова...
есенно. освен студено де, защото бях забравила да си облека яке.
и все пак ... студено.
точно той ознаменува края на циганското ми лято и докато си седях на топло вкъщи, сгушена с чаша мляко и "Кучето на терасата", слушайки как потропванията му се прокрадват между гласа на Тори ... замириса ми на есен, на печени кестени и домашно приготвени пуканки. повече от всякога.
а вчера ме наваля дъжда.
и ми стана едно такова...
есенно. освен студено де, защото бях забравила да си облека яке.
и все пак ... студено.
точно той ознаменува края на циганското ми лято и докато си седях на топло вкъщи, сгушена с чаша мляко и "Кучето на терасата", слушайки как потропванията му се прокрадват между гласа на Тори ... замириса ми на есен, на печени кестени и домашно приготвени пуканки. повече от всякога.
what's the story, morning glory?
слушам някаква странна смесица. бейрут. оейзисите. тори. клачагите. хайджак оскар. еди ведър.
tuolumne & guaranteed & happy phantom & nantes & shiny mr cadilackness &&&& champagne supernova и аз съм щастлива като есенен дъжд и дъга и setting forth in the universe. и мислите ми са в някаква много странна смесица от зелено-кафяво-червено-синьо, и чувам вятъра, и гледам звездите. и живея, и говоря, и гледам, и се смея, и плача, и съм аз.
... не ми трябват изкуствено електрични неща, когато си имам небе. и понякога имам нужда само от музиката си.
защото дори когато не ме забелязваш, аз съм щастлива. дори. дори, да. наистина.
иска ми се да напълня този пост с цитати от песни. защото нищо интересно не ми се случва напоследък, освен, че чакам една определена дата с трепкащо сърце, а душата ми е като криле на пеперуда и съм щастлива и да, мога да го напиша още няколко пъти, само гледайте.
щастливасъм щастливасъм щастливасъм щастливасъм.
my sky is the limit of my imagination.
от всичко това иде реч че най-накрая си харесах литературен конкурс, нямам четири на входното.
и съм малък материалист.
tuolumne & guaranteed & happy phantom & nantes & shiny mr cadilackness &&&& champagne supernova и аз съм щастлива като есенен дъжд и дъга и setting forth in the universe. и мислите ми са в някаква много странна смесица от зелено-кафяво-червено-синь
... не ми трябват изкуствено електрични неща, когато си имам небе. и понякога имам нужда само от музиката си.
защото дори когато не ме забелязваш, аз съм щастлива. дори. дори, да. наистина.
иска ми се да напълня този пост с цитати от песни. защото нищо интересно не ми се случва напоследък, освен, че чакам една определена дата с трепкащо сърце, а душата ми е като криле на пеперуда и съм щастлива и да, мога да го напиша още няколко пъти, само гледайте.
щастливасъм щастливасъм щастливасъм щастливасъм.
my sky is the limit of my imagination.
от всичко това иде реч че най-накрая си харесах литературен конкурс, нямам четири на входното.
и съм малък материалист.
пеперудчени урагани
rogues и така нататък.
слушам си аз прекрасните Incubus, за които научих от варненското Кали и си мисля колко ли истини казват и как мога да цикля на тях с дни.
общо взето този пост е безсмислен, просто исках да се похваля, един вид. главата и очите ме болят, уморена съм от учене (проклета география, go to hell, NOW!) и тая група успя да ме върне в (относително) нормалното ми състояние. like wow.
защото i'm dropping from the highest floor и не очаквам който и да било, дори и аз самата, да си разбера какви ги пиша в момента.
каквито и глупости да говоря (май това и за миналия сезон го казах?) много си обичам есента. всъщност всички сезони си обичам. живота като цяло. да. живота. но специално за есента - обичам я колко е топла, приятна и уютна, как мога да ходя из парка, забравяйки за всички простотии, които ме чакат някъде, да събирам кестени и пъстроцветни листа и да си мисля за всичко, циганското лято си ми липсва, но пък топлата есен хич не си я давам на никого. але-хоп!
мирише ми на чай. мирише ми на топло мляко с какао.
мирише ми и на самота. умиращ сезон, по дяволите, не умирай, стой с мен, недей, недей, искам си те жив, както и трябва, а не някакъв летаргичен, сив и ... и.
неистински.
не ми трябваш, ти.
общо взето този пост е безсмислен, просто исках да се похваля, един вид. главата и очите ме болят, уморена съм от учене (проклета география, go to hell, NOW!) и тая група успя да ме върне в (относително) нормалното ми състояние. like wow.
защото i'm dropping from the highest floor и не очаквам който и да било, дори и аз самата, да си разбера какви ги пиша в момента.
каквито и глупости да говоря (май това и за миналия сезон го казах?) много си обичам есента. всъщност всички сезони си обичам. живота като цяло. да. живота. но специално за есента - обичам я колко е топла, приятна и уютна, как мога да ходя из парка, забравяйки за всички простотии, които ме чакат някъде, да събирам кестени и пъстроцветни листа и да си мисля за всичко, циганското лято си ми липсва, но пък топлата есен хич не си я давам на никого. але-хоп!
мирише ми на чай. мирише ми на топло мляко с какао.
мирише ми и на самота. умиращ сезон, по дяволите, не умирай, стой с мен, недей, недей, искам си те жив, както и трябва, а не някакъв летаргичен, сив и ... и.
неистински.
не ми трябваш, ти.
в пъстро-зелени мечти.
не, това е сериозно една от най-прекрасните песни, които съм чувала. не само мелодията, не само лъхтящия на старо и хубаво и топло клип, а и цялата зеленина, която блести от текста. обожавам, обожавам такива песни, които ме карат да се чувствам жива, напомнят ми за лятото, мириса на тревата и росата, за топлия летен дъжд, за всичко хубаво, за което направо си умирам. а това ми трябва. напоследък много ми трябва, за да успея да се преборя с нещата, които ме натоварват по някакъв странен начин, който не мога да обясня.може би пък си искам пак онези времена, когато бях малка и се ровех сред старите, миришещи на нафталин дрехи в стария килер на село без да знам защо, а после лягах и гледах прашинките на слънчевата светлина и ми беше едно такова топло, спокойно, старинно, миришещо на прах, с полу-олющени тапети, звънтящ живот, който, ако се заслушам както трябва, все още мога да чуя някъде покрай мен.
и не иска да спи, и иска да задържи тези пъстро-зелени мечти.
състояния и прочее
прочетох нещо в блога на Фреди (която е мега-пич и задължително трябва да й отскочите на блог-гости!), което доста обобщава състоянието ми напоследък: "Просто си мърдам и съм щастлива с това." мда, така е. и аз мърдам, мърдам с очи, с разум, със сърце, с ръце, с усмивки и преживявания. понякога съм уморена, понякога не ми се спи, понякога се заравям в книгите си и не мога да се отлепя от тях, а друг път - в хипер интересните задачи по математика (които наистина са хипер интересни. не се ебавам!)
всеки ден излизам от вкъщи в 7 без 15 сутринта (пристигам половин час преди началото, но на кой му пука!) за да гледам изгрева. обожавам гледката. обожавам да гледам как след като свия към гимназията розовите облаци се събират като захарен памук над сградата, как оранжевите лъчи ми приличат на разтваряща се захар в сутрешното кафе, обичам да гледам всичко това, a jason mraz, john lennon и eddie vedder да ми напомнят кои са важните неща в живота ми и all the precious things защото се чувствам идеално в собствената си кожа, а това все пак е най-важното. обичам и леко хладния вятър, който се носи покрай мен сутрин, рано сутрин. обичам мириса на вода, носещ се из въздуха. дори хората, гледащи ме странно, ме вдъхновяват, а когато съм сама на пустата улица задължително припявам с bon jovi и tori amos.
всеки ден излизам от вкъщи в 7 без 15 сутринта (пристигам половин час преди началото, но на кой му пука!) за да гледам изгрева. обожавам гледката. обожавам да гледам как след като свия към гимназията розовите облаци се събират като захарен памук над сградата, как оранжевите лъчи ми приличат на разтваряща се захар в сутрешното кафе, обичам да гледам всичко това, a jason mraz, john lennon и eddie vedder да ми напомнят кои са важните неща в живота ми и all the precious things защото се чувствам идеално в собствената си кожа, а това все пак е най-важното. обичам и леко хладния вятър, който се носи покрай мен сутрин, рано сутрин. обичам мириса на вода, носещ се из въздуха. дори хората, гледащи ме странно, ме вдъхновяват, а когато съм сама на пустата улица задължително припявам с bon jovi и tori amos.
indian summer
обожавам циганското лято.
мирише на паднали листа, в червено-жълто-оранжевикава гама е цяяялото, а и малко зелено понякога, слънцето ме убива и знам, че е сухо, че е перфектно за лежане по тревата, за търкаляне и неуспешно гъделичкане, за "жичка-жичка-ТООК!". а аз попивам острия аромат и се чувствам най-накрая у дома. защото това мое си "у дома" е там, (където има пудинг) където съм щастлива и крайниците ми треперят от неща, с които не мога и не искам да се преборя, там мога да съм си аз, да се смея, да плача, да мрънкам, да се ядосвам, да обичам, да ме обичат.
и тук е мястото да спомена какви изключително огромни паркове има в софия и колко обичам удобната им трева, слънцето, което пече като диво и най-вече обичам един специален човек с кафеникаво-червено-синя риза.
мирише на паднали листа, в червено-жълто-оранжевикава гама е цяяялото, а и малко зелено понякога, слънцето ме убива и знам, че е сухо, че е перфектно за лежане по тревата, за търкаляне и неуспешно гъделичкане, за "жичка-жичка-ТООК!". а аз попивам острия аромат и се чувствам най-накрая у дома. защото това мое си "у дома" е там, (където има пудинг) където съм щастлива и крайниците ми треперят от неща, с които не мога и не искам да се преборя, там мога да съм си аз, да се смея, да плача, да мрънкам, да се ядосвам, да обичам, да ме обичат.
и тук е мястото да спомена какви изключително огромни паркове има в софия и колко обичам удобната им трева, слънцето, което пече като диво и най-вече обичам един специален човек с кафеникаво-червено-синя риза.
.
колкото да се отчета и тук да си кажа, че достъпа до компютър ще ми е силно ограничен.
на който му трябвам, знае къде да ме търси.
училището и всичко ... идва ми в повечко, но както някои от вас знаят, обичам натоварването и смятам да се занимавам предимно с това.
але-хоп!
на който му трябвам, знае къде да ме търси.
училището и всичко ... идва ми в повечко, но както някои от вас знаят, обичам натоварването и смятам да се занимавам предимно с това.
але-хоп!
крилете са, за да летиш
Този ден Хорхе ме чакаше с готова приказка.Няма нужда да казвам каквото и да било друго.
Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.
- Така е... - казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
- Ами ако падна?
- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но ... от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш.
Из "Нека ти разкажа" на Хорхе Букай
Нека всеки го прочете и осмисли.
Две точки, запетайка и половина.
Седнах с мисълта да опиша цялото софийско приключение от-до, но открих, че силите ми не стигат за това. Дори и да става въпрос само за седем часа и нещо.
Усетих есента, обаче. Когато автобуса ми тръгна я усетих по-силно от всякога.
И е студена. И не знам защо ми се въртеше To Be With You в главата. Песента е прекрасна.
Силно препоръчвам на всички да прочетат "Фарс или никога вече самота" на Кърт Вонегът. Защото аз с това се занимавах, докато се опитвах да игнорирам топката в стомаха ми. Невероятна е, наистина.
Все пак, големия град ми се отрази изключително добре. Е, не само той, разбира се.
Искам си хубавите моменти пак, и пак, и пак ...
Сигурно съм егоист, но да, искам си ги.
Але-хоп!
Усетих есента, обаче. Когато автобуса ми тръгна я усетих по-силно от всякога.
И е студена. И не знам защо ми се въртеше To Be With You в главата. Песента е прекрасна.
Силно препоръчвам на всички да прочетат "Фарс или никога вече самота" на Кърт Вонегът. Защото аз с това се занимавах, докато се опитвах да игнорирам топката в стомаха ми. Невероятна е, наистина.
Все пак, големия град ми се отрази изключително добре. Е, не само той, разбира се.
Искам си хубавите моменти пак, и пак, и пак ...
Сигурно съм егоист, но да, искам си ги.
Але-хоп!
искам си детството
А помните ли когато ...
... когато всичко беше игра? Искам си това време.
Искам пак да чакам поредния епизод на Алф по телевизията, неделните детски предавания по Канал 1, пак да пищя, когато видя Дейвид Хаселхоф на екрана, да гледам Капитан Планета. Искам пак да залепям картинки от дъвки по стария шкаф за хляб, искам пак да си играя с конструктора ми в онази стая върху леко странно миришещия и грапав килим, който ме драска. Искам пак да ставам рано всяка неделна сутрин с трепетно очакване на следващия епизод на "Спукано гърне". Искам пак да се заровя в старата жълта торбичка, в която са всички онези малки слончета, маймунчета, човечета и прочее играчки от шоколадови яйца "Киндер". Искам си пак колекцията миришещи картинки, които да разменям с приятели, искам пак да излизам с хлапета пред блока да играем на Шоколад, Судже, Народна топка, Истина или риск, Ръбче. Да викам с други наивни хлапета русалки, дяволи, духчето Кики, дама Пика. Да пиша отново писма до Дядо Коледа, да си правя риби на тамагочитата.
Помните ли това време? Нещо много съм затъжила за него напоследък. Липсва ми това поколение, дразнят ме днешните зомбирани и сухи компютърни деца ... а аз се катерех по череши, берях липа, ходех си за цяло лято на село. Тогава на родителите не можеше да не се подчиниш - тяхната дума си беше закон. Танцът макарена. Гумените мечета. Преди дата.бг, интернет, скайп, плейстейшън и x-box, преди интернет.
Всичко това ми липсва и ме е яд, че днешните деца няма дори и да разберат какво беше.
... когато всичко беше игра? Искам си това време.
Искам пак да чакам поредния епизод на Алф по телевизията, неделните детски предавания по Канал 1, пак да пищя, когато видя Дейвид Хаселхоф на екрана, да гледам Капитан Планета. Искам пак да залепям картинки от дъвки по стария шкаф за хляб, искам пак да си играя с конструктора ми в онази стая върху леко странно миришещия и грапав килим, който ме драска. Искам пак да ставам рано всяка неделна сутрин с трепетно очакване на следващия епизод на "Спукано гърне". Искам пак да се заровя в старата жълта торбичка, в която са всички онези малки слончета, маймунчета, човечета и прочее играчки от шоколадови яйца "Киндер". Искам си пак колекцията миришещи картинки, които да разменям с приятели, искам пак да излизам с хлапета пред блока да играем на Шоколад, Судже, Народна топка, Истина или риск, Ръбче. Да викам с други наивни хлапета русалки, дяволи, духчето Кики, дама Пика. Да пиша отново писма до Дядо Коледа, да си правя риби на тамагочитата.
Помните ли това време? Нещо много съм затъжила за него напоследък. Липсва ми това поколение, дразнят ме днешните зомбирани и сухи компютърни деца ... а аз се катерех по череши, берях липа, ходех си за цяло лято на село. Тогава на родителите не можеше да не се подчиниш - тяхната дума си беше закон. Танцът макарена. Гумените мечета. Преди дата.бг, интернет, скайп, плейстейшън и x-box, преди интернет.
Всичко това ми липсва и ме е яд, че днешните деца няма дори и да разберат какво беше.
и на мен ми се иска ...
ама не мога.
Далечини проклети.
Все пак - давам и получавам, мисля и мислят за мен, помагам и ми помагат. Обичам и ме обичат.
И това ме прави много, много щастлива. Представа си нямате колко много. :))
Далечини проклети.
Все пак - давам и получавам, мисля и мислят за мен, помагам и ми помагат. Обичам и ме обичат.
И това ме прави много, много щастлива. Представа си нямате колко много. :))
песен за думите на песента
Студ ми песента подсказа,
дъжд докрай ми я разказа.
Пяха ми я ветровете,
шепнеха ми я вълните.
Птица с песен ме догони,
пяха есенните клони
Думите събрал, усукал,
тънка нишка аз изпредох,
че навих кълбо от песни
и го хвърлих на шейната.
Събирам ги по пътя си, намирам ги из храсталаците, късам ги от ниските клони на собственото си въображение и от върховете на ума си, отскубвам ги заедно с росата докато тичам из поляните на съзнанието. И песните от старите епоси сами излизат, никой не ги е викал и те идват, говорейки за незнайни морета, кораби, вълни, птици, небета, певци, богове, хора, добро и зло и тънката граница между двете. Където чудесата се получават от прашинка, а двойното чудо от парченце. За един човек това е прекалено много. Да си представиш всичко, за което се разказва в тях, иска се дяволски голяма воля и въображение, да видиш плачещата над реката и ловецът на думи. Студът лъха от страниците на книгата, дотолкова силен, че понякога ти се иска да си вземеш шал и кожух, дори да е началото на септември. А думите в песента са важни, коледните играчки по елхата на мелодията - тя може да съществува без тях, но не е така привлекателна.
Докато лежа и си мисля всичко това под звуците на The Doors, които винаги познават всичко (We're perched headlong on the edge of boredom / We're reaching for death on the end of a candle) денят навън продължава с безобразно бързото си въртене - толкова бързо, че понякога не мога да стоя в темпо с него и просто спирам. Всички трябва да бягаме след него, гонени от вятъра на ежедневието, който е непоносимо студен, и то го правим всеки, всеки, всеки ден.
Не ми трябваш. Не и ако не си жива история. Не, не ми трябва нещо, в което героите са парцалени кукли, които да размятам насам-натам, не искам просто някой. Когато пишеш ти създаваш съдби. Няма да пропилявам нечия съдба, защото ми е скучно или защото съм прекалено омърсена, изтощена, изморена, отегчена. Няма да се опитвам да пиша насила с банални думи просто защото някой ми е казал да го направя, не. Няма и да наричам това "писане", няма да го ползвам да възвишавам емоциите си, защото героите не го заслужават, защото те обичат да бягат, но не от себе си а в обратната посока. Бягат към бъдещето си само когато са уверени, защото в противен случай срещат камъни по пътя си. А те често са остри и ръбати. Винаги боли да паднеш, нали?
цитат: "Калевала", в превод на Нино Николов
it starts in my toes, makes me crinkle my nose
Sometimes the things I do astound me
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
качества и недостатъци
Поредната блог-игра подхвърлена ми от Братовчеда
Хубавинки. Инак казано, качества.
Около разиграващият се цирк ми хрумна една идея. Тя се състои в това всеки да опише своите качества и недостатъци, а след това да покани няколко човека да направят същото.Та, понеже главата ми още тупти от днескашните преживявания и нямам по-добро нещо за правене, нека пробвам това.
из горелинкнатия блог
Хубавинки. Инак казано, качества.
- оптимист съм
- добър слушател съм
- умея да давам втори шанс
- не съм ревнива
- говоря истината
- мога да се занимавам с няколко неща едновременно
- обещая ли нещо, независимо кога, го изпълнявам
- трудно забравям хората
- не мразя никого и нищо
- досадник съм
- затварям се в себе си
- разсейвам се често
- имам трудности да спя нощем
- ставам неадекватна понякога
- лесно се доверявам на хората
- инатеста съм
- не разбирам от намеци
- лесно се наранявам
come together
Или най-прекрасното нещо, което някой някога изобщо е правил за мен.
Имах си Човек за осем-часа-и-нещо и то съвсем неочаквано.
Имах собственото си щастие толкова близо до мен.
И изпращайки Човека си (с правилния автобус) искрено ми се доплака и още повече намразих южната автогара. Не ми се е случвало да съм толкова изгубена и толкова намерена едновременно. Толкова да не знам къде съм и същевременно да се чувствам у дома. Защото моят дом е там, където е сърцето ми. Не смея дори да кажа "обичам те", защото знам, че това не е достатъчно да опише това чувство, което тупти ей тук всеки път когато ми се случи нещо подобно с моя си Човек. А когато овладях треперенето в крайниците си, когато се прибрах и пак бях сама, когато всичко мина през главата ми, легнах на пода и се унесох под звуците на The Doors , защото yeah music is your special friend. Мисля си, че ние сме математици - за нас числата носят някакво специално значение. Не са просто числа и никога не са били. Всички онези кратки моменти на радост, които карат душата ми да се издига до небивали височини, до небета, невиждани от никого, до чувства, недокоснати и неопознати, до нещо, което не знам какво е, но определено ми харесва. Тези неща, дето са твърде хубави, приличат на сънища и все пак като усещаш миризмите и вкусовете на всичко около себе си разбираш, че всъщност не са. Когато музиката свърши остават думите, неизречените, остават докосванията и малките моменти слънчева светлина, преди да дойде мракът на самотата. Преди да дойде студа.
"а знаеш ли колко много те обичам?"
Имах си Човек за осем-часа-и-нещо и то съвсем неочаквано.
Имах собственото си щастие толкова близо до мен.
И изпращайки Човека си (с правилния автобус) искрено ми се доплака и още повече намразих южната автогара. Не ми се е случвало да съм толкова изгубена и толкова намерена едновременно. Толкова да не знам къде съм и същевременно да се чувствам у дома. Защото моят дом е там, където е сърцето ми. Не смея дори да кажа "обичам те", защото знам, че това не е достатъчно да опише това чувство, което тупти ей тук всеки път когато ми се случи нещо подобно с моя си Човек. А когато овладях треперенето в крайниците си, когато се прибрах и пак бях сама, когато всичко мина през главата ми, легнах на пода и се унесох под звуците на The Doors , защото yeah music is your special friend. Мисля си, че ние сме математици - за нас числата носят някакво специално значение. Не са просто числа и никога не са били. Всички онези кратки моменти на радост, които карат душата ми да се издига до небивали височини, до небета, невиждани от никого, до чувства, недокоснати и неопознати, до нещо, което не знам какво е, но определено ми харесва. Тези неща, дето са твърде хубави, приличат на сънища и все пак като усещаш миризмите и вкусовете на всичко около себе си разбираш, че всъщност не са. Когато музиката свърши остават думите, неизречените, остават докосванията и малките моменти слънчева светлина, преди да дойде мракът на самотата. Преди да дойде студа.
"а знаеш ли колко много те обичам?"
оранжеви истории
Пост, който ползвам да се похваля с новия си темплейт на блога.
Обожавам, да ^^
И да благодаря на Теди за помощта. Мерси, слънчево оранжевляче <3
Обожавам, да ^^
И да благодаря на Теди за помощта. Мерси, слънчево оранжевляче <3
Сухи слънчогледи
Излизайки за пръв път на терасата днес, съвсем осезаемо помирисах есента и отиващото си лято. В главата ми веднага изникна образа за изсушени увяхващи слънчогледи.
Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.
Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.
Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.
Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.
Изгубена в зелено
Пичове, стаята ми е зе-ле-на, and, hell yeah, don't it feel good!
Чувствам се удавена в тоя цвят, сериозно, ебати невероятното е <33
Имам си и зайо. Само да се похваля. Черен с бяла дясна лапичка. Женски. Казва се Заки. Му - ха - ха!
И нямам някаква особена причина да пиша, освен, че днес се чувствах леко емоционално развалена заради трагедията в Охрид и прочее, мразя когато се случват такива неща, през мисълта ми веднага минава представата, че някой от Хората ми е бил там и това ме чупи отвътре. Може би и това, че чух песен, която ми напомни за не-особено-приятни-неща, или че ме наваля, докато отивах към училище, или може би факта, че дъжда ме депресира, а принципно го обичам и го чакам с нетърпение. И че може би няма да си имам специален Човек в Търново. Една седмица заравяне в книги ми дойде дяволски добре обаче, тук е мястото да препоръчам на всички ви "Тес от рода д'Ъбървил" на Томас Харди, защото викторианска Англия е много много love. И да ви призова да прочетете този пост от блога на Теди, защото не бих могла да го кажа по-добре.
Чувствам се удавена в тоя цвят, сериозно, ебати невероятното е <33
Имам си и зайо. Само да се похваля. Черен с бяла дясна лапичка. Женски. Казва се Заки. Му - ха - ха!
И нямам някаква особена причина да пиша, освен, че днес се чувствах леко емоционално развалена заради трагедията в Охрид и прочее, мразя когато се случват такива неща, през мисълта ми веднага минава представата, че някой от Хората ми е бил там и това ме чупи отвътре. Може би и това, че чух песен, която ми напомни за не-особено-приятни-неща, или че ме наваля, докато отивах към училище, или може би факта, че дъжда ме депресира, а принципно го обичам и го чакам с нетърпение. И че може би няма да си имам специален Човек в Търново. Една седмица заравяне в книги ми дойде дяволски добре обаче, тук е мястото да препоръчам на всички ви "Тес от рода д'Ъбървил" на Томас Харди, защото викторианска Англия е много много love. И да ви призова да прочетете този пост от блога на Теди, защото не бих могла да го кажа по-добре.
Просто усещане
[19:02:24] Анджи [citizen erased]: човеек
[19:02:34] Анджи [citizen erased]: днес дадох пари и гривничка на един уличен музикант
[19:02:37] Анджи [citizen erased]: и той ме прегърна
[19:02:44] Анджи [citizen erased]: знаеш ли колко топло ми стана? (sun)
[19:02:55] Сид: =) яко, сигурно е било много хубаво
[19:03:12] Анджи [citizen erased]: прекрасно^^
[19:03:16] Анджи [citizen erased]: най-великото усещане (:
И наистина. :)
[19:02:34] Анджи [citizen erased]: днес дадох пари и гривничка на един уличен музикант
[19:02:37] Анджи [citizen erased]: и той ме прегърна
[19:02:44] Анджи [citizen erased]: знаеш ли колко топло ми стана? (sun)
[19:02:55] Сид: =) яко, сигурно е било много хубаво
[19:03:12] Анджи [citizen erased]: прекрасно^^
[19:03:16] Анджи [citizen erased]: най-великото усещане (:
И наистина. :)
there is no pain you are receding.
Как човек може да се събуди с някакво прекрасно чувство, породено от вчерашни емоции и преживявания, надявайки се, че ще те държи до следващия път, когато ти се случи нещо подобно и после, изведнъж, лошото настроение удря като нещо много много тежко и неприятно, става ти студено и си мислиш за света и хората, за някакви съвсем несвързани неща, слушаш pink floyd, а мозъка ти потъва в забрава с музиката им.Hello
Is there anybody in there?
Just nod if you can hear me
Is there anyone home?
Come on, now
I hear you're feeling down
Well I can ease your pain
And get you on your feet again.
Can you show me where it hurts?
Не трябва да слушам такава музика. Не ми действа особено добре
Щастие за всички, даром.
Още от влизането вкъщи се проснах на леглото и замъчих главата си с всичко, което ми се случи днес.
Лежа, лежа, гледам белия таван ... и не мога.
Чувам само как сърцето си тупти, толкова е тихо. Забързан и въодушевен пулс. Сякаш в ухото ми.
Поглеждам лявата си ръка, а седефа на гривната ми блести с палавите си зелени цветове. В главата ми преминават спомени за топлина и слънце, за прах и зелено, за смях и прегръдки, за Джудас Прийст. За това как в моето съзнание се въртят Битълси с тяхното she loves you, yeah, yeah, yeah. ( and hell yeah, she DOES! ти си знаеш.) За изгубени италианци. За сбогуване, за бъдещи планове. За "няма да те пусна да си тръгнеш". За "подскачай да те намерим". За гривна, която не иска да се закопчее. За друга, която се губи лошо. За димящи цигари в салон за непушачи. За подлези. За голям град. За щастие, щастие, щастие, щастие, толкова много, че да можеш да си отвориш магазин.
Ей, ти, знам те, че ще го прочетеш това!
Ти, да, точно ти. Бара-бум-ба!
Просто си знай, че if you need a shoulder, and if you need a hand i'll be standing until the bitter end.
И все пак, don't ever leave me. Знаеш, че имам нужда от теб, от усмивката ти и очите ти, от всичко това, което да ме накара да се чувствам специална и обичана, и неадекватна, че. да. почна! да? слагам... препинателни! знаци, просто. така?.,
Помогни ми да виждам света и цветовете му.
Слънце! Лято!
И ще изкрещя на света, че съм щастлива.
Лежа, лежа, гледам белия таван ... и не мога.
Чувам само как сърцето си тупти, толкова е тихо. Забързан и въодушевен пулс. Сякаш в ухото ми.
Поглеждам лявата си ръка, а седефа на гривната ми блести с палавите си зелени цветове. В главата ми преминават спомени за топлина и слънце, за прах и зелено, за смях и прегръдки, за Джудас Прийст. За това как в моето съзнание се въртят Битълси с тяхното she loves you, yeah, yeah, yeah. ( and hell yeah, she DOES! ти си знаеш.) За изгубени италианци. За сбогуване, за бъдещи планове. За "няма да те пусна да си тръгнеш". За "подскачай да те намерим". За гривна, която не иска да се закопчее. За друга, която се губи лошо. За димящи цигари в салон за непушачи. За подлези. За голям град. За щастие, щастие, щастие, щастие, толкова много, че да можеш да си отвориш магазин.
Ей, ти, знам те, че ще го прочетеш това!
Ти, да, точно ти. Бара-бум-ба!
Просто си знай, че if you need a shoulder, and if you need a hand i'll be standing until the bitter end.
И все пак, don't ever leave me. Знаеш, че имам нужда от теб, от усмивката ти и очите ти, от всичко това, което да ме накара да се чувствам специална и обичана, и неадекватна, че. да. почна! да? слагам... препинателни! знаци, просто. така?.,
Помогни ми да виждам света и цветовете му.
Слънце! Лято!
И ще изкрещя на света, че съм щастлива.
I'm walking on sunshine
... and don't it feel good!
Чак като се прибрах си усетих главата.
Ама не онази гадната депресираща болка, ами ...
Онази, хубавата. Онази, винаги я има, всеки път, когато почна да живея.
Обичам, обичам, обичам, обичам!
Тази дума мога да си я поватрям, харесват ми всичките й шест буквички.
Защото we are special & golden & everything else.
Едно такова момиче като мен и всички тези емоции ... прекрасно е. Беше прекрасно да ги видя отново. ( въпреки, че не бяха точно там където мислех ) Да ги гушна, да им чуя гласовете, да им кажа колко ги обичам и колко се радвам, че те са слънчицата на деня ми ... но не мога. Не мога, защото не знам наистина как да го кажа. Как да опиша това чувство, което почва да ме обзема дори само като ги зърна. И да им благодаря, че продължават да са те. Да им кажа и всичко, което искам. Че ми стига само да ги слушам и да ги гледам.
А когато се съберем в пълен колектив ... е, тогава думите вече нямат смисъл, слушам, гледам, усмихвам се, говоря, себе си съм. И си казвам, че за това си струва да слънчасаш, струва си да похарчиш, струва си да дадеш, защото получаваш много повече в замяна. Получаваш завоевания на mall-ове, паркове и сити пъбове. Получаваш много емоции в черно-бяло и в цвят.
Аз получих и тях. Получих три слънчица и то заедно. А успях да им дам само себе си.
Няма по-щастливо малко Анджи от мен в момента.
Усещам как лявата страна на лицето ми е леко изгоряла и ме боли. Усмихвам се, мислейки си как утре също ще се приземя на място, където някой ме чака да ме усмихне, прегърне и изобщо да подишам малко от онази лятна свобода, онази, дето мирише малко на Uriah Heep, Deep Purple, Beatles и Led Zeppelin и на всичко от онзи стар и пошъл рокенрол, който като го чуеш и сърцето ти рипва.
Защото ви обичам!
Чак като се прибрах си усетих главата.
Ама не онази гадната депресираща болка, ами ...
Онази, хубавата. Онази, винаги я има, всеки път, когато почна да живея.
Обичам, обичам, обичам, обичам!
Тази дума мога да си я поватрям, харесват ми всичките й шест буквички.
Защото we are special & golden & everything else.
Едно такова момиче като мен и всички тези емоции ... прекрасно е. Беше прекрасно да ги видя отново. ( въпреки, че не бяха точно там където мислех ) Да ги гушна, да им чуя гласовете, да им кажа колко ги обичам и колко се радвам, че те са слънчицата на деня ми ... но не мога. Не мога, защото не знам наистина как да го кажа. Как да опиша това чувство, което почва да ме обзема дори само като ги зърна. И да им благодаря, че продължават да са те. Да им кажа и всичко, което искам. Че ми стига само да ги слушам и да ги гледам.
А когато се съберем в пълен колектив ... е, тогава думите вече нямат смисъл, слушам, гледам, усмихвам се, говоря, себе си съм. И си казвам, че за това си струва да слънчасаш, струва си да похарчиш, струва си да дадеш, защото получаваш много повече в замяна. Получаваш завоевания на mall-ове, паркове и сити пъбове. Получаваш много емоции в черно-бяло и в цвят.
Аз получих и тях. Получих три слънчица и то заедно. А успях да им дам само себе си.
Няма по-щастливо малко Анджи от мен в момента.
Усещам как лявата страна на лицето ми е леко изгоряла и ме боли. Усмихвам се, мислейки си как утре също ще се приземя на място, където някой ме чака да ме усмихне, прегърне и изобщо да подишам малко от онази лятна свобода, онази, дето мирише малко на Uriah Heep, Deep Purple, Beatles и Led Zeppelin и на всичко от онзи стар и пошъл рокенрол, който като го чуеш и сърцето ти рипва.
Защото ви обичам!
Опорни точки
Нещо като кратка бележка за нещата, предстоящи от остатъка от седмицата.
Вторник: Вкъщи. Домашни задължения и прочее. Психическа подготовка.
Сряда: С Милена, Славена и Лю из Търново. Много разходки, прегръдки, усмивки, цветове и слънце. И Слънчовци, Майковци и Нанички. И Джаковци и Кендита. Иии любов <3
Четвъртък: Пътуване към София и пристигане към 11 часа. Forth in the universe, щастие за около 5 часа, отпътуване в 4. Решена съм твърдо да посетя Славейков, най-накрая. Ако някои хора *кхъ* се навият да ме заведат, де.
Петък, Събота, Неделя: Реанимация. Евентуално излизане с търновчани с цел връщане на книги. Може би и посвещаване, отчасти, на лятна работа по немски.
Лято rocks?
Вторник: Вкъщи. Домашни задължения и прочее. Психическа подготовка.
Сряда: С Милена, Славена и Лю из Търново. Много разходки, прегръдки, усмивки, цветове и слънце. И Слънчовци, Майковци и Нанички. И Джаковци и Кендита. Иии любов <3
Четвъртък: Пътуване към София и пристигане към 11 часа. Forth in the universe, щастие за около 5 часа, отпътуване в 4. Решена съм твърдо да посетя Славейков, най-накрая. Ако някои хора *кхъ* се навият да ме заведат, де.
Петък, Събота, Неделя: Реанимация. Евентуално излизане с търновчани с цел връщане на книги. Може би и посвещаване, отчасти, на лятна работа по немски.
Лято rocks?
Заряд от кожа, мотори и мръсен стар рокенрол.
Или, с няколко думи, всички преживявания от последната вечер на Мото-Рок Събора 2009 във Велико Търново.
600 и многото стъпала на Света Гора не се оказаха предизвикателство, никакво. Изкачвала съм ги толкова милиони пъти и въпреки, че нямаше нито една лампа (9.30 през нощта;тъмно), не се спънах нито веднъж, за разлика от някакви пичове от Стара Загора, които вървяха до нас и мислеха, че стъпалата са 200. Как да е, докретахме до горе.
Тук е мястото да кажа колко ОБОЖАВАМ Света Гора. Имаш чувството, че си на върха на света, а небето над теб сякаш те вика, вика те да си протегнеш ръцете и да го докоснеш. Когато си там се чувстваш, че можеш, наистина. През нощта не е по-малко прекрасно. Звездите особено, или поне когато ги има. Точно тази вечер, всичко това, примесено с миризмата на пушек и кожа, звуците на китари и мотори, идващи от далечината ... това беше вече нещо неописуемо.
Изтърсихме се точно, когато БТР се готвеха да слизат от сцената и все пак хванахме доста прилична част от тяхното шоу. Тълпата - дяволски разредена, така да го кажем. Набутахме се до към четвъртия ред (отбелязвам: за пръв път стигам толкова близо до сцената на концерт. Наистина, ТРЯБВА да се отбележи), викане, крещене, всичко си му е по реда. БТР слизат, а на сцената се качва стриптизьорка да забавлява мъжката част от публиката, докато организаторите се приготвят за т.нар. конкурс "Мокра фанелка", в който, както разбрах, участваше една моя позната, всъщност, Гери, тоест, Гери със супер-яките-рисунки. Та, да, Гери спечели.
През цялото време на сцената беше гвоздея на всичко - един огромен Harley Davidson. Прекрасна машина, просто невероятна, преди да започне концерта я форсираха малко ... беше магическо. Вниманието естествено веднага се отклони от него, когато на сцената с гръм и трясък се появи Глен Хюз.
Каквото и да кажа за тоя човек ще е супер малко. Известен предимно заради кариерата си в Deep Purple, после соловите си албуми ... да не говорим за гласа му. Енигматичен, магически, запомнящ се - всичко това не стига, не. Заби най-известните парчета с Пърпъл, няколко солови, които не бях чувала, после се поклони на публиката, каза колко я обожава и се изтегли само да се върне след 15 минути да обяви късметлията, получил Харли-то, да можем всички ние да му изпеем happy birthday, а после той да ни отговори с Burn.
Какво да кажа.
Пареше, гореше, направо всичко блестеше, толкова много цветове, а те бяха толкова толкова близо и ги видях толкова толкова отблизо.
Не съм достатъчно адекватна в момента и го осъзнавам.
Поредния концерт, прибавящ се към "моментите на живота ми".
Ain't it good to be alive?
600 и многото стъпала на Света Гора не се оказаха предизвикателство, никакво. Изкачвала съм ги толкова милиони пъти и въпреки, че нямаше нито една лампа (9.30 през нощта;тъмно), не се спънах нито веднъж, за разлика от някакви пичове от Стара Загора, които вървяха до нас и мислеха, че стъпалата са 200. Как да е, докретахме до горе.
Тук е мястото да кажа колко ОБОЖАВАМ Света Гора. Имаш чувството, че си на върха на света, а небето над теб сякаш те вика, вика те да си протегнеш ръцете и да го докоснеш. Когато си там се чувстваш, че можеш, наистина. През нощта не е по-малко прекрасно. Звездите особено, или поне когато ги има. Точно тази вечер, всичко това, примесено с миризмата на пушек и кожа, звуците на китари и мотори, идващи от далечината ... това беше вече нещо неописуемо.
Изтърсихме се точно, когато БТР се готвеха да слизат от сцената и все пак хванахме доста прилична част от тяхното шоу. Тълпата - дяволски разредена, така да го кажем. Набутахме се до към четвъртия ред (отбелязвам: за пръв път стигам толкова близо до сцената на концерт. Наистина, ТРЯБВА да се отбележи), викане, крещене, всичко си му е по реда. БТР слизат, а на сцената се качва стриптизьорка да забавлява мъжката част от публиката, докато организаторите се приготвят за т.нар. конкурс "Мокра фанелка", в който, както разбрах, участваше една моя позната, всъщност, Гери, тоест, Гери със супер-яките-рисунки. Та, да, Гери спечели.
През цялото време на сцената беше гвоздея на всичко - един огромен Harley Davidson. Прекрасна машина, просто невероятна, преди да започне концерта я форсираха малко ... беше магическо. Вниманието естествено веднага се отклони от него, когато на сцената с гръм и трясък се появи Глен Хюз.
Каквото и да кажа за тоя човек ще е супер малко. Известен предимно заради кариерата си в Deep Purple, после соловите си албуми ... да не говорим за гласа му. Енигматичен, магически, запомнящ се - всичко това не стига, не. Заби най-известните парчета с Пърпъл, няколко солови, които не бях чувала, после се поклони на публиката, каза колко я обожава и се изтегли само да се върне след 15 минути да обяви късметлията, получил Харли-то, да можем всички ние да му изпеем happy birthday, а после той да ни отговори с Burn.
Какво да кажа.
Пареше, гореше, направо всичко блестеше, толкова много цветове, а те бяха толкова толкова близо и ги видях толкова толкова отблизо.
Не съм достатъчно адекватна в момента и го осъзнавам.
Поредния концерт, прибавящ се към "моментите на живота ми".
Ain't it good to be alive?
She acts like summer and walks like rain
... and did you fall for a shooting star?
Подейства ми много успокояващо като за събуждане. :)
Почти изгубена
Пост, посветен на всички слънчеви ваканционни дни.
Пост, посветен на намръщените кондукторки в десятките, на билетчетата по 1.60, на случайно намерените 10 лева, на тайландските филми. На сандвичите с кашкавал и шунка, бисквитките "Мираж" и сока от ананас.
Пост посветен на зайовци. Пост посветен на Горна Оряховица и на едно сладко малко Лю, което е оттам.
И докато тръгвах, плеъра ми, който вече ме познава доста добре предполагам, ми пуска Setting Forth. Аз му се чудя и същевременно питам любезната жена в мен дали сме минали Самоводене. От бол време си мечтая за такова нещо. Да усетя как някой автобус ме вози, да гледам зеленината навън, да съм на път, пътешественик. Защото когато си пътешественик, ти си никой. Независимо дали става въпрос за дълги или къси походчета. Запознаваш се, говориш, приготвяш се психически, а в теб има по малко от Керуак, малко от Фродо и малко от Зак, дори. Ти не си тук, не си и там. Ти пътуваш, а душата ти се рее там някъде, в небесата, в които търсиш фигурки. И, о чудо - празнотата, която е била в душата ти, докато си стоял сам самичък, без да знаеш кой си, къде си, жив ли си или не, нея я няма, черната дупка, която засмуква всичките ти емоции - няма я! Просто изчезва, отминава, автобуса с рева си я прогонва. А като слезеш на спирката и видиш онова усмихнато лъчезарно човече, което обичаш с цялата си душа, да те чака, отворило ръчички (!) да те прегърне, е тогава ти става още по-топличко. И се чувстваш като у дома си. Вдъхваш с пълни гърди от въздуха на Горна Оряховица, но после гледаш да се скатаеш от жегата. Прекрасно знаеш, че прибирайки се ще си слънчасал и изгорял, но не ти пука, защото обичаш малкото сладко и лъчезарно човече и искаш да му кажеш колко съжаляваш, че не си му обърнал вниманието, което заслужава напоследък. И макар и да си изгубил всичките си налични и в един ужасен миг да осъзнаеш, че нямаш с какво да се прибереш, пак си щастлив, леко ти е на душата, спокойно, умиротворено. А после пък разбираш, че ще си имаш един малък ЗАААЙО, който да си обичаш, гушкаш и гледаш и ти става още по-хубаво. Прибирайки се към къщи ти мислено благодариш на лъчезарното човече и си напомняш тези хубави моменти да са все повече в бъдеще.
Във второ лице е по-лесно.
Пост, посветен на намръщените кондукторки в десятките, на билетчетата по 1.60, на случайно намерените 10 лева, на тайландските филми. На сандвичите с кашкавал и шунка, бисквитките "Мираж" и сока от ананас.
Пост посветен на зайовци. Пост посветен на Горна Оряховица и на едно сладко малко Лю, което е оттам.
И докато тръгвах, плеъра ми, който вече ме познава доста добре предполагам, ми пуска Setting Forth. Аз му се чудя и същевременно питам любезната жена в мен дали сме минали Самоводене. От бол време си мечтая за такова нещо. Да усетя как някой автобус ме вози, да гледам зеленината навън, да съм на път, пътешественик. Защото когато си пътешественик, ти си никой. Независимо дали става въпрос за дълги или къси походчета. Запознаваш се, говориш, приготвяш се психически, а в теб има по малко от Керуак, малко от Фродо и малко от Зак, дори. Ти не си тук, не си и там. Ти пътуваш, а душата ти се рее там някъде, в небесата, в които търсиш фигурки. И, о чудо - празнотата, която е била в душата ти, докато си стоял сам самичък, без да знаеш кой си, къде си, жив ли си или не, нея я няма, черната дупка, която засмуква всичките ти емоции - няма я! Просто изчезва, отминава, автобуса с рева си я прогонва. А като слезеш на спирката и видиш онова усмихнато лъчезарно човече, което обичаш с цялата си душа, да те чака, отворило ръчички (!) да те прегърне, е тогава ти става още по-топличко. И се чувстваш като у дома си. Вдъхваш с пълни гърди от въздуха на Горна Оряховица, но после гледаш да се скатаеш от жегата. Прекрасно знаеш, че прибирайки се ще си слънчасал и изгорял, но не ти пука, защото обичаш малкото сладко и лъчезарно човече и искаш да му кажеш колко съжаляваш, че не си му обърнал вниманието, което заслужава напоследък. И макар и да си изгубил всичките си налични и в един ужасен миг да осъзнаеш, че нямаш с какво да се прибереш, пак си щастлив, леко ти е на душата, спокойно, умиротворено. А после пък разбираш, че ще си имаш един малък ЗАААЙО, който да си обичаш, гушкаш и гледаш и ти става още по-хубаво. Прибирайки се към къщи ти мислено благодариш на лъчезарното човече и си напомняш тези хубави моменти да са все повече в бъдеще.
Във второ лице е по-лесно.
Повторно натрошаване
Заглавието трябваше да е "shit happens", но не обичам лоши думички на заглавни места.
Заради тъпи стечения на обстоятелствата, този ден се превърна в един от многото.
Мразя когато става така.
Но както каза Кали (ама не Кали-Аксел или пък Кали-Пловдив*, нито Кали-омг, нито Кали-просто-Кали, а Кали-готиното-момиче-от-Варна) :
[9:30:48 PM] Кали (Варна) каза: shit happens, да...
[9:31:07 PM] Кали (Варна) каза: но трябва да си изтърпим гадното/ тъпото, за да дойде хубавото
И да, да, така е.
Ботевград, много ти здраве! Предстоящи емоции, ето ме, идвам.
* държа да споделя, че Кали-Пловдив не е от Пловдив!
Заради тъпи стечения на обстоятелствата, този ден се превърна в един от многото.
Мразя когато става така.
Но както каза Кали (ама не Кали-Аксел или пък Кали-Пловдив*, нито Кали-омг, нито Кали-просто-Кали, а Кали-готиното-момиче-от-Варна) :
[9:30:48 PM] Кали (Варна) каза: shit happens, да...
[9:31:07 PM] Кали (Варна) каза: но трябва да си изтърпим гадното/ тъпото, за да дойде хубавото
И да, да, така е.
Ботевград, много ти здраве! Предстоящи емоции, ето ме, идвам.
* държа да споделя, че Кали-Пловдив не е от Пловдив!
Teenage dreams in a teenage circus
Доброто настроение е thanks to новото видео на Mika, което е дяволски шарено и прекрасно.
Искам повече такива шарении, такива ярки цветове, които да ми осмислят дните ей така, просто като щракване на пръсти. Това, че няма с кого да излизам, че кисна по цели дни у нас и най-интересното, което правя, е да рисувам безсмислени картинки с флумастрите на брат ми - на кой му пука? На мен със сигурност не. Докато плановете ми не спрат да се провалят обявявам бойкот на целия живот и просто ... продължавам! Продължавам да живея заради хубавите песни, милите думи, телефонните разговори, слънцето, миризмата на стари книги, всичко, всичко. Защото си струва и животът е хубав и прекрасен. Защото е хубаво да си млад и да чуваш, виждаш, усещаш, мечтаеш, обичаш и вярваш, защото всичко си заслужава да е такова, каквото е. И в момента дяволски много ми се излиза, просто да поснимам и поживея, да хвана няколко прекрасни кадъра, да подържа блендата отворена, после да се забия в библиотеката, и да живея, живея, живея из цветове. Понякога дните ми са черно-бели, понякога изобилстват от шарении. Това е благословията и проклятието на твореца. И аз ще продължавам да правя всичко, което обичам, това всъщност беше смисъла. Интересно, как тръгвам да пиша някакви неща тук без особена цел, а накрая излиза нещо. Вселената е странно устроена, мисля си за някакви неща, осъществявам ги, а после какво? Не знам, никога не знам, и май предпочитам да не знам.
photo by maram_S @ deviantART.com
Болка
Боли ме, боли ме, боли ме, празно ми е, като голяма черна дупка, мъртва звезда някъде вътре в мен, която засмуква всичко, нещо, което не ме оставя на мира цял ден и аз продължавам да се измъчвам с него, защото ме е страх да завъртя един телефон, заради някакви глупави предразсъдъци, които мъчат изтерзаното ми съзнание. А болката прогресира в главата ми, отново онази, пулсиращата, която започва от слепоочието ми, продължава нагоре и навътре. Сетих се за онази аналогия с нажеженото до бяло топче от блога на Косето и си мисля, че не мога да опиша по-добре това, което изпитвам в момента, някаква разяждаща липса, която си стои в мен, която не ми дава мира и насън дори. И дали ми е омръзнало да се боря? Не, не ми е.
Защото си струва, струва си да се боря, за всичко, всичко. Защото си струва да се боря да бъда поредната горяща звезда в небето, поредния луд човек, луд за живот и магии, луд за дъжд и срещи, за прегръдки и докосвания.
Не знам как да споделя с някой друг собствената си агония и страх. Да, страх. Този пронизващ страх, който ме гони навсякъде, който чувам като онзи странник в мрака когато се обърна, който ме преследва и в сънищата. Колко човешко и смешно. Понякога се учудвам на самата себе си. Не сега. В момента болката ми идва в повечко. Към обезболяващи ме е страх да посягам, а и така е по-добре. Остава само да угася светлината, да си пусна онази моя музика и да легна и ... да умра за света в продължение на около половин час. Тъмно, а пода е под мен, усещам хлад и ми става хубаво, хубаво и мисля, че съм преборила болката, но тя ще се върне, винаги се връща.
Някакси почвам да се уморявам от всичко. А умората е много, много страшно нещо. Има и по-страшни, но все пак.
Не знам, не искам да знам. Както ми каза един човек, ако всичко отиде по дяволите, поне ще знам, че съм вярвала и обичала. И смятам точно това да правя - да вярвам и да обичам. Благодаря ти. И извинявай. За ... pretty much everything. Не съм много добра в това. Поне точно сега, когато болката е толкова всепоглъщаща и мислите ми се давят ... не.
Защото си струва, струва си да се боря, за всичко, всичко. Защото си струва да се боря да бъда поредната горяща звезда в небето, поредния луд човек, луд за живот и магии, луд за дъжд и срещи, за прегръдки и докосвания.Не знам как да споделя с някой друг собствената си агония и страх. Да, страх. Този пронизващ страх, който ме гони навсякъде, който чувам като онзи странник в мрака когато се обърна, който ме преследва и в сънищата. Колко човешко и смешно. Понякога се учудвам на самата себе си. Не сега. В момента болката ми идва в повечко. Към обезболяващи ме е страх да посягам, а и така е по-добре. Остава само да угася светлината, да си пусна онази моя музика и да легна и ... да умра за света в продължение на около половин час. Тъмно, а пода е под мен, усещам хлад и ми става хубаво, хубаво и мисля, че съм преборила болката, но тя ще се върне, винаги се връща.
Някакси почвам да се уморявам от всичко. А умората е много, много страшно нещо. Има и по-страшни, но все пак.
Не знам, не искам да знам. Както ми каза един човек, ако всичко отиде по дяволите, поне ще знам, че съм вярвала и обичала. И смятам точно това да правя - да вярвам и да обичам. Благодаря ти. И извинявай. За ... pretty much everything. Не съм много добра в това. Поне точно сега, когато болката е толкова всепоглъщаща и мислите ми се давят ... не.
photo by Thirdeyelid @ deviantART.com
useless мрънкане.
Ъ-хъ, просто ми се иска да си помрънкам някъде.
Днес за нищо нямам желание. Що за жега, за Бога.
А да, и този месец съм четири дни в София. Прекрасно, но човекът, който искам най-много да видя е в Бургас.
Хора ме ядосват. Да, ти, ти, точно ти. Съжалявам, че ти се пречкам постоянно, накрая просто ще изчезна. Не, не ми трябваш.
fuck it all, омръзна ми.
Днес за нищо нямам желание. Що за жега, за Бога.
А да, и този месец съм четири дни в София. Прекрасно, но човекът, който искам най-много да видя е в Бургас.
Хора ме ядосват. Да, ти, ти, точно ти. Съжалявам, че ти се пречкам постоянно, накрая просто ще изчезна. Не, не ми трябваш.
fuck it all, омръзна ми.
Писане? или ...
Напоследък постовете ми тук са едни такива изтискани, изтискани, измъчени. Някакси нямам за какво да пиша. Или просто не знам как да напиша всички тези хубави емоции, които са в мен. Скоро ще ми излезе перманентна трапчинка от усмивки.
( и ти си виновен, да знаеш! )
Но не, аз ще пиша ,когато наистина имам нещо да пиша, и не, няма да пиша истории и разкази в такова състояние. Не, не, не, няма да изтисквам собствените си емоции върху бял лист и да го наричам писане. Не е писане. Нещо друго е, но не знам какво. Не писане. Няма да си го изкарвам на тях, моите си герои, моят собствен малък вътрешен свят, който си обичам. Не го заслужават.
( и ти си виновен, да знаеш! )
Но не, аз ще пиша ,когато наистина имам нещо да пиша, и не, няма да пиша истории и разкази в такова състояние. Не, не, не, няма да изтисквам собствените си емоции върху бял лист и да го наричам писане. Не е писане. Нещо друго е, но не знам какво. Не писане. Няма да си го изкарвам на тях, моите си герои, моят собствен малък вътрешен свят, който си обичам. Не го заслужават.
Звезди!
Ето го истинския stargazer в мен!
Така де, и без звездите морето си беше прекрасно. Морето, плажа, градчето, аниматорите, хората, и хеей, хеей беейбе! и така нататък.
И да, да, да, да, да, видях се с ТЯХ! Видях се с Милена и Славена и за около 3 часа в стомаха ми беше един от онези прекрасни големи сапунени балони, които чувствам, когато видя някой толкова скъп като тях. Бяхме разочаровани, че не беше по-дълго, но аз искам Варна, а и Варна ме иска, знам го. Искам, искам, искам Варна. И ще си имам Варна.
Но, о, звездите! Не си спомням да съм ги виждала така ясно от ... о, не знам откога! И то всяка вечер.
Прекалено уморена съм да пиша каквото и да било в детайли.
Само ще кажа, благодаря ти, знаеш си кой си, затова, че не ме забрави, че ми повдигаше настроението с всеки следващ смс и че беше там и същевременно не беше. Благодаря ти, наистина, наистина, липсваш ми и о, нека август идва по-бързо, защото има една прекрасна полянка тук в Търново, която просто трябва да видиш!
Досега не съм ползвала блога си за лични послания. Всичко си има първи път.
И еехееехееехехее, и ми миришеше на море, но още по-добре ми дойде онова моето си "вкъщи".
Абе това лято хич не е толкова лошо колкото си мислех.
Така де, и без звездите морето си беше прекрасно. Морето, плажа, градчето, аниматорите, хората, и хеей, хеей беейбе! и така нататък.
И да, да, да, да, да, видях се с ТЯХ! Видях се с Милена и Славена и за около 3 часа в стомаха ми беше един от онези прекрасни големи сапунени балони, които чувствам, когато видя някой толкова скъп като тях. Бяхме разочаровани, че не беше по-дълго, но аз искам Варна, а и Варна ме иска, знам го. Искам, искам, искам Варна. И ще си имам Варна.
Но, о, звездите! Не си спомням да съм ги виждала така ясно от ... о, не знам откога! И то всяка вечер.
Прекалено уморена съм да пиша каквото и да било в детайли.
Само ще кажа, благодаря ти, знаеш си кой си, затова, че не ме забрави, че ми повдигаше настроението с всеки следващ смс и че беше там и същевременно не беше. Благодаря ти, наистина, наистина, липсваш ми и о, нека август идва по-бързо, защото има една прекрасна полянка тук в Търново, която просто трябва да видиш!
Досега не съм ползвала блога си за лични послания. Всичко си има първи път.
И еехееехееехехее, и ми миришеше на море, но още по-добре ми дойде онова моето си "вкъщи".
Абе това лято хич не е толкова лошо колкото си мислех.
Със Черно фередже, оле!
Ще скоча направо на момента след пристигането ми.
Автобусът ме стоварва направо на софийската автогара. В мен се надига онзи щастлив балон, който го има когато отивам някъде. Все още с леко замаяна глава звъня на Антон, който пък ме упътва как да стигна до колата му. За разсеян човек, ами, не се справих зле.
След една сладкарница, преобличане от моя страна и взимане на торта, ето ни - БУМ! в Борисовата градина. Не знаех, че е толкова...огромна. След едно две обърквания, когато Иван не разбра на кой стадион всъщност го чакаме, намерихме се. И, уау, ама той е рожденник! И точно преди месец аз съм му обещала да дойда и бам, ето ме! Беше адски хубаво да го видя пак и му подарих най-прекрасната зелена значка. Очаквах тайфа, а на пейката ни чакаше сладко момиче на име Ники. Наложи се отново да оставим сладкото момиче на име Ники да ни чака и тъкмо отиваме за храна и ей така, от нищото сякаш изскочиха още четирима пичове! А аз просто седя и ги гледам и се питам как може, по дяволите, да има толкова яки хора! След бързо запознанство, по ред на номерата с Ива, Пешо, Геша и Вальо, който не обича да му викат Вальо, но всички го правят и вика от негова страна "Ама вземете Шуменскооо!" ние все пак отиваме там накъдето сме тръгнали, връщайки се с десетина бири. Вдигаме наздравица за здравето на "Кирето", както го наричат, а Геша вече е извадил китарата и вечерта беше открита (нищо че беше към два!)
Тогава почна момента, който наистина не помня много добре. Дойдоха още хора, чиито имена така и не запомних, но бяха пичове до един. Двете пейки станаха пет, шестимата човека станаха двайсет. Казаха ми, че имам търновски акцент, а после Вальо и Иван ме превеждаха през подлези за да може първия да си купи цигари и хей, ама то имало и торта, но тя беше по-рано. Всички говорят, кой с когото свари, познати и непознати, отворили сме подарения ром, кефим се, китарата свири, а ние пеем Черно фередже, примесено с малко стар рок, Дорс, Битълс и Игълс. Както и група Ювка, които явно са егати пичовете! В същото време Иван биде хвърлен в фонтана, който не е съвсем фонтан, но е развален (което е странно, защото развалените фонтани са типично търновски)
На нас с Вальо ни става скучно и се смотаваме от компанията, която вече е голяма и шумна. Минаваме покрай сцена, на която очевидно се готви концерт, намираме си тревичка и лягаме. А на небето има облаци, но ние им се ядосваме, че няма никакви фигурки в тях, слушаме Еди Ведър и малко Гънс, дъвчем солети, а около нас е зелено, зелено, зелено, зелено! Дъвченето на солети бива прекъснато от обаждането на Иван, чиито родители току що са дошли, а ние се изправяме и придържайки се един за друг тръгваме обратно. Не успяваме да се впишем обратно, бирите са се увеличили, затова сядаме първо на един удобен наглед паметник, на който Иван е метнал яката си тениска с бири да съхне. Но Вальо живее, както бях уведомена, на майната си, затова си обещаваме, че и утре ще се видим и преди да се усетя го няма а аз оставам с една тълпа хора, 3/4 от която са ми непознати. Следва Чък Норис, белот, за който не трябва пети човек, а после разговора с онзи супер як пич, чието име май беше Виктор. Идва някакъв друг суперяк пич, но ние (аз, Иван и Ники) тръгваме в издирване на храна, увенчано с неуспех, а после на бяг в софийски градски транспорт, стоварващ мен и Иван право на Младост, а Ники някъде нататък. Още с прибирането и сядането на компютъра, разбираме от Вальо, че утре още в 10.30 ще е цъфнал при нас и трябва да сме се събудили дотогава. Вкусна вечеря, освежаващ душ, сън. Малко сън, но все пак сън.
На другата сутрин се събуждам първа (спах в прекрасната зелена стая на Бената, която незнайно защо беше на Божурище), отивам в кухнята, а онзи досадник Ашо не се спря да ме бута да го чеша по корема. А аз просто лежа на дивана и се наслаждавам на тишината и спокойствието. Родителите на Иван тръгват, а след малко и Вальо се довлича с колелото си и разбирам, че има ранобудно морско свинче. А после сме навън - към метрото! Те ми разказват за техни приятели, а аз кимам и се усмихвам, още не мога да повярвам и се чудя откъде ще взема енергия за всичко след толкова малко сън. Хвърляме се право в метрото, но те не са гледали Rent, а така ми се пееше Santa Fe. Момчетата си говорят за някакви сложнотии за това как ещ стигнем с автобус до Mall-a, хващаме някакъв тролей, но с Вальо слизаме на следващата спирка, а Иван продължава. И ето ни нас, мотаем се из центъра на столицата, а Вальо ми показва сградите на (почти) всички партии, карцероприличащата първа немска, а после ми се хили и казва, че ще закъснеем за срещата с Иван и не иска да пресича на червено. В мол-а пак си купих Лукяненко (!!), после Макдоналдс, яка градинка и автогарата. А на мен нещо ми тежи. Тежи ми, че трябва да ги оставя, че трябва да си тръгна толкова безумно далеч, без да знам кога ще ги видя отново. Още в без 20 сме на гарата, автобуса ми пристига, след планове за пукане на гуми и губене на билети, сбогуване тип "хей, ще се видим скоро!" аз едва не се разплаквам. Когато разбирам, че не могат да ме видят през прозореца заради глупавия постер обаче не издържам. Плеъра ми, сякаш познал всичко, пуска Estranged, а аз виждам, че на книгата ми има сълзи.
Прибрах се. След дълги и изпълнени с емоции два дни аз пак съм вкъщи. Както казва Джон бон Джоуви who says you can't go home? А и аз не съм същата, не. Поне не изцяло.
София!<3
Автобусът ме стоварва направо на софийската автогара. В мен се надига онзи щастлив балон, който го има когато отивам някъде. Все още с леко замаяна глава звъня на Антон, който пък ме упътва как да стигна до колата му. За разсеян човек, ами, не се справих зле.
След една сладкарница, преобличане от моя страна и взимане на торта, ето ни - БУМ! в Борисовата градина. Не знаех, че е толкова...огромна. След едно две обърквания, когато Иван не разбра на кой стадион всъщност го чакаме, намерихме се. И, уау, ама той е рожденник! И точно преди месец аз съм му обещала да дойда и бам, ето ме! Беше адски хубаво да го видя пак и му подарих най-прекрасната зелена значка. Очаквах тайфа, а на пейката ни чакаше сладко момиче на име Ники. Наложи се отново да оставим сладкото момиче на име Ники да ни чака и тъкмо отиваме за храна и ей така, от нищото сякаш изскочиха още четирима пичове! А аз просто седя и ги гледам и се питам как може, по дяволите, да има толкова яки хора! След бързо запознанство, по ред на номерата с Ива, Пешо, Геша и Вальо, който не обича да му викат Вальо, но всички го правят и вика от негова страна "Ама вземете Шуменскооо!" ние все пак отиваме там накъдето сме тръгнали, връщайки се с десетина бири. Вдигаме наздравица за здравето на "Кирето", както го наричат, а Геша вече е извадил китарата и вечерта беше открита (нищо че беше към два!)
Тогава почна момента, който наистина не помня много добре. Дойдоха още хора, чиито имена така и не запомних, но бяха пичове до един. Двете пейки станаха пет, шестимата човека станаха двайсет. Казаха ми, че имам търновски акцент, а после Вальо и Иван ме превеждаха през подлези за да може първия да си купи цигари и хей, ама то имало и торта, но тя беше по-рано. Всички говорят, кой с когото свари, познати и непознати, отворили сме подарения ром, кефим се, китарата свири, а ние пеем Черно фередже, примесено с малко стар рок, Дорс, Битълс и Игълс. Както и група Ювка, които явно са егати пичовете! В същото време Иван биде хвърлен в фонтана, който не е съвсем фонтан, но е развален (което е странно, защото развалените фонтани са типично търновски)
На нас с Вальо ни става скучно и се смотаваме от компанията, която вече е голяма и шумна. Минаваме покрай сцена, на която очевидно се готви концерт, намираме си тревичка и лягаме. А на небето има облаци, но ние им се ядосваме, че няма никакви фигурки в тях, слушаме Еди Ведър и малко Гънс, дъвчем солети, а около нас е зелено, зелено, зелено, зелено! Дъвченето на солети бива прекъснато от обаждането на Иван, чиито родители току що са дошли, а ние се изправяме и придържайки се един за друг тръгваме обратно. Не успяваме да се впишем обратно, бирите са се увеличили, затова сядаме първо на един удобен наглед паметник, на който Иван е метнал яката си тениска с бири да съхне. Но Вальо живее, както бях уведомена, на майната си, затова си обещаваме, че и утре ще се видим и преди да се усетя го няма а аз оставам с една тълпа хора, 3/4 от която са ми непознати. Следва Чък Норис, белот, за който не трябва пети човек, а после разговора с онзи супер як пич, чието име май беше Виктор. Идва някакъв друг суперяк пич, но ние (аз, Иван и Ники) тръгваме в издирване на храна, увенчано с неуспех, а после на бяг в софийски градски транспорт, стоварващ мен и Иван право на Младост, а Ники някъде нататък. Още с прибирането и сядането на компютъра, разбираме от Вальо, че утре още в 10.30 ще е цъфнал при нас и трябва да сме се събудили дотогава. Вкусна вечеря, освежаващ душ, сън. Малко сън, но все пак сън.
На другата сутрин се събуждам първа (спах в прекрасната зелена стая на Бената, която незнайно защо беше на Божурище), отивам в кухнята, а онзи досадник Ашо не се спря да ме бута да го чеша по корема. А аз просто лежа на дивана и се наслаждавам на тишината и спокойствието. Родителите на Иван тръгват, а след малко и Вальо се довлича с колелото си и разбирам, че има ранобудно морско свинче. А после сме навън - към метрото! Те ми разказват за техни приятели, а аз кимам и се усмихвам, още не мога да повярвам и се чудя откъде ще взема енергия за всичко след толкова малко сън. Хвърляме се право в метрото, но те не са гледали Rent, а така ми се пееше Santa Fe. Момчетата си говорят за някакви сложнотии за това как ещ стигнем с автобус до Mall-a, хващаме някакъв тролей, но с Вальо слизаме на следващата спирка, а Иван продължава. И ето ни нас, мотаем се из центъра на столицата, а Вальо ми показва сградите на (почти) всички партии, карцероприличащата първа немска, а после ми се хили и казва, че ще закъснеем за срещата с Иван и не иска да пресича на червено. В мол-а пак си купих Лукяненко (!!), после Макдоналдс, яка градинка и автогарата. А на мен нещо ми тежи. Тежи ми, че трябва да ги оставя, че трябва да си тръгна толкова безумно далеч, без да знам кога ще ги видя отново. Още в без 20 сме на гарата, автобуса ми пристига, след планове за пукане на гуми и губене на билети, сбогуване тип "хей, ще се видим скоро!" аз едва не се разплаквам. Когато разбирам, че не могат да ме видят през прозореца заради глупавия постер обаче не издържам. Плеъра ми, сякаш познал всичко, пуска Estranged, а аз виждам, че на книгата ми има сълзи.
Прибрах се. След дълги и изпълнени с емоции два дни аз пак съм вкъщи. Както казва Джон бон Джоуви who says you can't go home? А и аз не съм същата, не. Поне не изцяло.
София!<3
Angie in the big city.
АЗ СЪМ В СОФИЯ.
Аз съм в София.
Аз съм в София.
Аз съм в София!!!
Главата ми тупти от щастие и приятни емоции.
Искам да запомня всичко, всичко, всичко, всичко от този ден.
Подробна експертиза - когато се стоваря у нас.
Просто исках да кажа... солети, трева, борисовата градина, музика, ИСКАМ ПАК!!!
Аз съм в София.
Аз съм в София.
Аз съм в София!!!
Главата ми тупти от щастие и приятни емоции.
Искам да запомня всичко, всичко, всичко, всичко от този ден.
Подробна експертиза - когато се стоваря у нас.
Просто исках да кажа... солети, трева, борисовата градина, музика, ИСКАМ ПАК!!!
Багажни истории
Събирам багаж за софийското приключение.
Повечето говорене ще бъде осъществено като се върна. Сега трябва да натикам всичко, от което имам нужда, в онази голяяма мешка, която използвам за пътуване. И хей, София, рожден ден, купон и приятели, чакайте ме, идвам! Отдавна съм си обещала :
Ще се размажа от кеф без да ми пука от нищо!!!
Ха. Take that ти глупав живот, който се ебаваш с мен от началото на деня.
Обичам, обичам, обичам, обичам.
А утре в 10.15 си хващам автобуса и ... натам!
... трябва да си заредя плеъра с доста Битълс. Пътуване!
Повечето говорене ще бъде осъществено като се върна. Сега трябва да натикам всичко, от което имам нужда, в онази голяяма мешка, която използвам за пътуване. И хей, София, рожден ден, купон и приятели, чакайте ме, идвам! Отдавна съм си обещала :
Ще се размажа от кеф без да ми пука от нищо!!!
Ха. Take that ти глупав живот, който се ебаваш с мен от началото на деня.
Обичам, обичам, обичам, обичам.
А утре в 10.15 си хващам автобуса и ... натам!
... трябва да си заредя плеъра с доста Битълс. Пътуване!
... трябва и ти да плачеш над тази снимка.
Чак сега осъзнах ... и боли.
Всъщност би трябвало да съм осъзнала преди много време, че след месец ще ... изгубя някой за много дълго време.
Много много дълго време.
И като си помисля пък колко много значи за мен този някой ... абе, кофти тръпка е.
Какво ще ми липсва? Всичко ще ми липсва. Ще ми липсват смс-ите, дори тези с някакви прости нещица ("alex chadov! <33"), които носят толкова приятни емоции.
... ще ми липсва гласът й по телефона.
... ще ми лиспва онова "обичам те"
... ще ми липсва и ":]"
... ще ми липсва и начинът, по който ме изслушва.
... и усещането, че е някъде, където мога да отида веднага.
Предусещам колко много неприятни емоции ще има от 21ви август нататък. Пак ще трябва да си строя нов свят, защото моя ще се потроши ужасно.
Всъщност би трябвало да съм осъзнала преди много време, че след месец ще ... изгубя някой за много дълго време.
Много много дълго време.
И като си помисля пък колко много значи за мен този някой ... абе, кофти тръпка е.
Какво ще ми липсва? Всичко ще ми липсва. Ще ми липсват смс-ите, дори тези с някакви прости нещица ("alex chadov! <33"), които носят толкова приятни емоции.
... ще ми липсва гласът й по телефона.
... ще ми лиспва онова "обичам те"
... ще ми липсва и ":]"
... ще ми липсва и начинът, по който ме изслушва.
... и усещането, че е някъде, където мога да отида веднага.
Предусещам колко много неприятни емоции ще има от 21ви август нататък. Пак ще трябва да си строя нов свят, защото моя ще се потроши ужасно.
Полета от сънища
Сънувам.
Почти всяка вечер.
Сънувам най-различни неща, понякога несвързани.
Имам си поле от сънища.
В моето поле сънищата са червени цветя.
Помня ги. Всичките.
Помня аромата им, усещането им. Прекрасно е.
Снощи ... снощи сънувах най-странния сън, обаче. Не ми е минавало през ума, че ще го споделя някога, с някого. Но не знам защо ми се иска. Защото беше такова топло и мило усещане, че ... да, иска ми се да не съм единствената.
Мисля, че всичко започна от метрото.
Говоря глупости. В Търново дори няма метро. Има само градски транспорт, който е повече градски отколкото транспорт. Има само тежки миризливи и шумни автобуси, няма прекрасни метра, които са бързи и тихи. Но в това цвете има.
Та, всичко започна от метрото.
Ето го онова момиче, което май трябва да съм аз. Интересното беше, че аз осъзнавах, че това е сън. Осъзнавах го с всяка една частичка на тялото си и все пак останах в него. Може би ми беше интересно. Та, това момиче (което, да напомним, че би трябвало да съм аз) седеше на една от седалките на метрото, пътуваше в кръг по всички спирки,а в главата му, където незнайно защо пак бях аз, се въртяха разни песни, разни спомени, които пък също бяха мои. А в ръката си държеше цвете. Даже две цветя. Гледаше ги тъжно, защото знаеше, че четен брой цветя не се подаряват. Бяха макове. А метрото продължаваше да върви.
После на едната спирка се качи това момче. Сигурна съм, че (не) го познавах. Или може би така си мислех. Може би го познавах, а в същото време не го. Не знам. Наистина не знам. Помня само, че държеше мак. Един единствен мак. Той видя момичето, усмихна се, завтече се към нея и я прегърна а и тя май (не) го познаваше, но както и да е, имаше реплика от рода "Теб търсех", после той й дава цветето и ...
... и аз се будя.
Така и не успях да разбера какво става. Слязоха ли от метрото? Ще слязат ли някога?
Чудя се...
Почти всяка вечер.
Сънувам най-различни неща, понякога несвързани.
Имам си поле от сънища.
В моето поле сънищата са червени цветя.
Помня ги. Всичките.
Помня аромата им, усещането им. Прекрасно е.
Снощи ... снощи сънувах най-странния сън, обаче. Не ми е минавало през ума, че ще го споделя някога, с някого. Но не знам защо ми се иска. Защото беше такова топло и мило усещане, че ... да, иска ми се да не съм единствената.
Мисля, че всичко започна от метрото.
Говоря глупости. В Търново дори няма метро. Има само градски транспорт, който е повече градски отколкото транспорт. Има само тежки миризливи и шумни автобуси, няма прекрасни метра, които са бързи и тихи. Но в това цвете има.
Та, всичко започна от метрото.
Ето го онова момиче, което май трябва да съм аз. Интересното беше, че аз осъзнавах, че това е сън. Осъзнавах го с всяка една частичка на тялото си и все пак останах в него. Може би ми беше интересно. Та, това момиче (което, да напомним, че би трябвало да съм аз) седеше на една от седалките на метрото, пътуваше в кръг по всички спирки,а в главата му, където незнайно защо пак бях аз, се въртяха разни песни, разни спомени, които пък също бяха мои. А в ръката си държеше цвете. Даже две цветя. Гледаше ги тъжно, защото знаеше, че четен брой цветя не се подаряват. Бяха макове. А метрото продължаваше да върви.
После на едната спирка се качи това момче. Сигурна съм, че (не) го познавах. Или може би така си мислех. Може би го познавах, а в същото време не го. Не знам. Наистина не знам. Помня само, че държеше мак. Един единствен мак. Той видя момичето, усмихна се, завтече се към нея и я прегърна а и тя май (не) го познаваше, но както и да е, имаше реплика от рода "Теб търсех", после той й дава цветето и ...
... и аз се будя.
Така и не успях да разбера какво става. Слязоха ли от метрото? Ще слязат ли някога?
Чудя се...
A day in the life of ...
След като получих сръчкване в подребрията от Братчеда (който, между другото, е Братчед ама с главно Б!) се сетих, че си бях наумила да направя онова дребничкото на тема "Как протича един мой ден" .
Да, ама ето ме тук, в началото, а не знам даже къде, под ягодите, е то. Може би от заспиването? Или от събуждането? Къде всъщност е началото - нали, все пак, всичко е един голям кръг? Нека да го хвана от главата за краката. Сутрин, когато се събудя, ако изобщо съм успяла да заспя, задължително не ставам веднага. Абсурд. Или хващам книга, с която удобно се сгушвам още един-два часа или просто гледам тавана, а светлината влиза през прозореца, но не съвсем защото прекрасните ми зелено-жълти щори я правят една такава топла, зелено-жълта. И така обичам. Ярката светлина ми дразни очите. Третият вариант е да дойде едно добре-познато малко същество, което толкова рано сутрин все още е замъглено оранжево петно, дръпне ме за ръката с нещо, което звучи повече като "Каоооу, 'айде, че мама напави за'ускааа!" За съжаление този вариант е възможен само уикендите, защото в другите дни също така добре познатото малко същество е на село (Леденик) и почти винаги се събуждам след като вече е тръгнало.
След обичайните сутрешни ритуали, почесвания, помръдвания, поръчквания и така нататък и първата за деня чаша мляко най-често хващам китарата в опит да зауча няколко нови песни или просто малко да си посвиря, нещо на което да излея всичко събрано от нощта. Китарата върши невероятна работа, наистина. Струните са твърди, метални от последната смяна. После пред очите ми се изпречва Тетрадката, онаази Тетрадка, която съм обещала да дам на Рин, удря ме нещо по главата и се сещам, разбирате ли, че онзи там си разказ още е без редакции и че трябва виждате ли да го драсна.
Следобедът е прекаран предимно в книги и, от време на време, пред компютър. Това в случай, че никой от Хората не ме викне да излезем, но тъй като по това време всички Хора са някъде там, а аз съм си в Търново - почти никакъв шанс.
Към седем и половина цялото домочадие се връща вкъщи, а отива по леглата към десет. Аз съм по-нощна птица - лягам към 12-1, като часа на заспиване никога не е уточнен напълно. Може да е към 1.30, може да е към 3. Зависи колко съм уморена и доколко е интересна книгата, която чета и дали не може да почака до следващия ден. Ако е пълнолуние излизам на терасата с китарата да гледам луната. Което е...прекрасно.
Нека който иска и той да опише деня си - забавно е.
Да, ама ето ме тук, в началото, а не знам даже къде, под ягодите, е то. Може би от заспиването? Или от събуждането? Къде всъщност е началото - нали, все пак, всичко е един голям кръг? Нека да го хвана от главата за краката. Сутрин, когато се събудя, ако изобщо съм успяла да заспя, задължително не ставам веднага. Абсурд. Или хващам книга, с която удобно се сгушвам още един-два часа или просто гледам тавана, а светлината влиза през прозореца, но не съвсем защото прекрасните ми зелено-жълти щори я правят една такава топла, зелено-жълта. И така обичам. Ярката светлина ми дразни очите. Третият вариант е да дойде едно добре-познато малко същество, което толкова рано сутрин все още е замъглено оранжево петно, дръпне ме за ръката с нещо, което звучи повече като "Каоооу, 'айде, че мама напави за'ускааа!" За съжаление този вариант е възможен само уикендите, защото в другите дни също така добре познатото малко същество е на село (Леденик) и почти винаги се събуждам след като вече е тръгнало.
След обичайните сутрешни ритуали, почесвания, помръдвания, поръчквания и така нататък и първата за деня чаша мляко най-често хващам китарата в опит да зауча няколко нови песни или просто малко да си посвиря, нещо на което да излея всичко събрано от нощта. Китарата върши невероятна работа, наистина. Струните са твърди, метални от последната смяна. После пред очите ми се изпречва Тетрадката, онаази Тетрадка, която съм обещала да дам на Рин, удря ме нещо по главата и се сещам, разбирате ли, че онзи там си разказ още е без редакции и че трябва виждате ли да го драсна.
Следобедът е прекаран предимно в книги и, от време на време, пред компютър. Това в случай, че никой от Хората не ме викне да излезем, но тъй като по това време всички Хора са някъде там, а аз съм си в Търново - почти никакъв шанс.
Към седем и половина цялото домочадие се връща вкъщи, а отива по леглата към десет. Аз съм по-нощна птица - лягам към 12-1, като часа на заспиване никога не е уточнен напълно. Може да е към 1.30, може да е към 3. Зависи колко съм уморена и доколко е интересна книгата, която чета и дали не може да почака до следващия ден. Ако е пълнолуние излизам на терасата с китарата да гледам луната. Което е...прекрасно.
Нека който иска и той да опише деня си - забавно е.
Бягство
Изтрих и деактивирах всичките си акаунти във Facebook, Twitter, Myspace и подобни. Дори онзи Impulse който направих заради един изгубен бас. На път съм и да затрия този блог.
Или поне бях.
Сега, като записах, ми стана жал.
Помислих си, че ще ми липсва това чувство, да пиша неща, дори безсмислени и все пак неща.
Не знам защо го правя. Може би пак в настроение тип "на който му трябвам ще ме намери". Така си е.
Но блогването е различно. Е, не съвсем, но все пак, различно. А и думата "блогване" звучи толкова гадно. Наистина гадно. Но не знам как по друг начин да го назова.
Е, избягах. Бягам. От себе си? Не, по-скоро към себе си.
Или поне бях.
Сега, като записах, ми стана жал.
Помислих си, че ще ми липсва това чувство, да пиша неща, дори безсмислени и все пак неща.
Не знам защо го правя. Може би пак в настроение тип "на който му трябвам ще ме намери". Така си е.
Но блогването е различно. Е, не съвсем, но все пак, различно. А и думата "блогване" звучи толкова гадно. Наистина гадно. Но не знам как по друг начин да го назова.
Е, избягах. Бягам. От себе си? Не, по-скоро към себе си.
Лято или...?
Интересно ми е защо.
Защо не се чувствам свободна точно когато би трябвало?
Кога ако не сега?
Може би защото след четвърти оставам съвсем сама в Търново. Разходките ми ще са предимно из близкия парк, китарата ще си стои вкъщи, а слънцето ще пече...
Трябва да се отърва от това чувство.
А какви глупости пък сънувах снощи...
Защо не се чувствам свободна точно когато би трябвало?
Кога ако не сега?
Може би защото след четвърти оставам съвсем сама в Търново. Разходките ми ще са предимно из близкия парк, китарата ще си стои вкъщи, а слънцето ще пече...
Трябва да се отърва от това чувство.
А какви глупости пък сънувах снощи...
... looking for love.
Ей, ама дойде това утро, значи. Най-накрая! О, беше изключително прекрасен изгрев! И един глас пеещ песента огласи квартала без да му пука за псуващите отдолу и една китара засвири.
А сега следобеда дойде юлския дъжд, който пък ме освежи.
Изключително.
Липсваше ми само някой с който да го споделя, някой, който да прегърна, някой, с който да пея и някой, на когото да кажа "Виж, юли дойде! Лятото е с НАС!"
Но нищо. Има и такива моменти. Тази година - сама. Другата - с някой, надявам се.
and a road of my own!
Кой казва, че не може да се посреща изгрева на терасата?
А сега следобеда дойде юлския дъжд, който пък ме освежи.
Изключително.
Липсваше ми само някой с който да го споделя, някой, който да прегърна, някой, с който да пея и някой, на когото да кажа "Виж, юли дойде! Лятото е с НАС!"
Но нищо. Има и такива моменти. Тази година - сама. Другата - с някой, надявам се.
and a road of my own!
Кой казва, че не може да се посреща изгрева на терасата?
Some dance to forget.
Не знам защо точно такова заглавие, дали пък е от снощната вечер, изпълнена с китари? Възможно е. Много ги обичам такива.
Но сега настронието ми е ... неопределено. Може би малко разочаровано. И малко самотно. Най-вече самотно. Събудих се с мисълта, че ще прекарам това лято сама. Не знам откъде го измислих. Всички заминават по села, ала-бала, само аз като последния балък си стоя в Търново. А останалите са прекалено далеч за да правим каквото и да било заедно, да си оползотворим лятото да не бъде то пропиляно. Боли ме от това заключение, но да, не знам какво да направя като, общо взето, нещата не зависят от мен. Желанието си го имам. Тази мисъл ме скапва цял ден и май не исках училището да свършва
Но сега настронието ми е ... неопределено. Може би малко разочаровано. И малко самотно. Най-вече самотно. Събудих се с мисълта, че ще прекарам това лято сама. Не знам откъде го измислих. Всички заминават по села, ала-бала, само аз като последния балък си стоя в Търново. А останалите са прекалено далеч за да правим каквото и да било заедно, да си оползотворим лятото да не бъде то пропиляно. Боли ме от това заключение, но да, не знам какво да направя като, общо взето, нещата не зависят от мен. Желанието си го имам. Тази мисъл ме скапва цял ден и май не исках училището да свършва
Long live the King.
Почивай в мир, Джако.
Иска ми се да обясня какво почувствах, когато разбрах, че вече го няма.
Някакво...смазващото усещане за някой, който вчера е бил Там, Там някъде, който е дишал, говорил ,мечтал. А сега...е някъде другаде.
Никога не съм харесвала Майкъл Джексън кой знае колко, но, да, имаше негови песни, които обожавах до дъното на душичката си, уважавах го и заради танцьора, който беше. Кралят беше и една голяма част от детството ми. Не ми се иска да повярвам, че го няма.
Иска ми се да обясня какво почувствах, когато разбрах, че вече го няма.
Някакво...смазващото усещане за някой, който вчера е бил Там, Там някъде, който е дишал, говорил ,мечтал. А сега...е някъде другаде.
Никога не съм харесвала Майкъл Джексън кой знае колко, но, да, имаше негови песни, които обожавах до дъното на душичката си, уважавах го и заради танцьора, който беше. Кралят беше и една голяма част от детството ми. Не ми се иска да повярвам, че го няма.
Breakfast at Tiffany's
Есен е.
Улиците на Москва са почти безлюдни – необичайно за град от този калибър. Небето тегне, сиво е, заплашва дори след малко да завали, облаците да се сблъскат, да започнат вековната си битка, която просто няма свършаване. Е, нека. Дъждът е живот, нека да дойде, нека да отмие падналите жълти листа по улиците. Освен ако, разбира се, вятърът не се окаже по-бърз, не ги хване с невидимите си длани, а после да ги понесе из въздуха в шеметен танц, който малко може би прилича на танго, но не съвсем, танц с лудешки ритъм. Всеки човек може да вземе листото в ръка, да го откъсне, да му навреди някак. Но никой не можеше да се мери с буйния вятър, пречещ на едни, помагащ на други. Ето, например, помощник е на листата, помага им да се вдигнат от земята, да летят, летят, летят без крила в безбрежието, да се носят в пространството. А нима не е враг на морето? Не го ли разбива в острите скали? Да, но то пък от своя страна отвръща с мощен рев, с пяна и буйство. Непокорно е то. Непредвидено, неконтролируемо. И нас трябва да ни е страх от него. Ако изобщо имаме време за страх пред очарованието.
Есен е, а ние с нея вървим ръка за ръка по сивите улици, усещам допира на пръстите й до дланта си, а тя се разсмива, когато вятърът се заиграе с косата й, забравил листата. И аз бих ги забравил. От време на време тя ме поглежда с игривите си очи, казва, че е гладна, че иска закуска. И вестници се вдигат към нея, тя бяга от тях с детска невинност, сякаш иска да е далеч от този свят, от реалността. Предлагам и закуска в „Тифани”, близката сладкарничка, в която ходехме в първите си срещи. Осенени от спомена, очите й блесват, тя кимва. Спомня си, знам го. И двамата помним съвсем ясно първите ни срещи, тъкмо се бях върнал от Узбекистан, тя ме чакаше, чакаше и всички онези улици, които щяхме да изминем, всички трамваи, които щяхме да хванем и всички дъждове, под които щяхме да бягаме. Когато най-накрая убеждението й, че съм луд се затвърди безспорно, я обикнах още повече. Надявам се, че и тя мен.
В „Тифани”, както винаги, имаше прекалено много свободни места. Обичах това малко накрампено място, не заради самото него, а заради Онази маса, на която винаги сядахме, как тя прави лодки от салфетките, а аз просто я гледам, гледам я и си мисля как ли би изглеждала ако я нарисувах, черно-бяла, дали отново би била толкова жива. Разбира се че не. Затова и не смеех да опитам. Сервитьорката отново едва не разлива кафето по мен, аз се усмихвам мило, казвам й, че такива неща се случват. Имам чувството за дежа ву. Нейния крак гали моя, усмихва ми се дяволито. „Прекалено мил си, Валя” казва ми тя. Обичам името си, когато тя го изрича, мисля, че само това ми стига. До края на живота ми. Разбира се, че тя вижда кога отново съм изпаднал в лирическо отклонение, кога мога само да я гледам, това я кара да си закрива лицето с ръце и да прошепва „Стига си ме гледал”. Но аз перфектно знам, че иска да я гледам, точно толкова, колкото аз го искам. Винаги ще го искам, защото, все пак, това ме прави цял. Не мога и да искам нищо повече. И ето, есен е, а ние закусваме в „Тифани”. Мислим си за това колко е прост животът, как няма какво да искаме. Разбира се, че тя прави корабче от салфетката. Бог знае колко салфетки е загубило това кафене покрай нея. Както винаги, след като излизаме, отиваме до моста да го пуснем в реката. Интересно е как плува като корабче от вестник. Наблюдаваме го, хванали сме се отново за ръце, а дори оттук аз усещам аромата на парфюма й, после топлия й дъх на ухото ми когато тя ми казва „Хайде да си отидем вкъщи”. Вкъщи, да. Вкъщи, далеч от коварния вятър, който сега подмята нашето корабче там из водата. Вкъщи, където можем да избягаме и от идващия насам дъжд.
Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.
Добро утро
Той обичаше миризмата на косата й рано сутрин, заедно с малките дъждовни капки, които се заплитаха в нея като мъниста, когато тя излизаше винаги, ако валеше. Обичаше и чувството,че го гледа докато спи, докато диша, докато сънува. Обичаше и да се събужда, като усеща докосването на бялата й порцеланова кожа, изгарянето на огнените коси, игривите пламъчета в очите й, които нашепваха „Искам те, искам те, искам те” И той я искаше. Безумно много я искаше. Искаше я когато вървеше по прашните улици на големия град и виждаше онези сиви хора, искаше я, когато шефът го пратеше в командировка, искаше я съзнателно и несъзнателно. Побъркваше го, тази русо-рижава рамка, обгърнала бялото й лице, тънкия й дълъг врат, нежните ръце с дълги пръсти. Дори мисълта за нея го побъркваше. И, разбира се, Силата. Силата, която се процеждаше от нея, която я караше да изглежда, в неговите очи, като един висок, постоянно светещ образ, като кълбо от светлина, което се бори със заобикалящия го мрак, заобикаля го понякога, но винаги се бори. Като онази жена, която гледа към небето и си мисли, че то никога няма да е нейно, защото на тях не им бяха дадени криле, не им беше позволено д а летят. Можеха само да се постараят да останат в облаците. И ... да не се удрят прекалено силно когато паднат. „Но аз няма да се ударя” мислеше си той, докато я гледаше как спи, докато махаше кичур оранжева феерия от очите й, приближаваше се към нея толкова близо, че виждаше всеки един детайл от миглите й, усещаше лекия й дъх по врата си, по ключицата си, искаше да й каже всичко, което изпитва, което мечтае, всичко, което го караше да бъде различен. Различен. Но нямаше да го направи, не искаше да я събуди.
Понякога, когато тя вземеше флейтата си започваше да свири, да свири за него. Лека мелодия, малка, невзрачна за останалите, но все пак нежна се лееше като река, която въпреки всички препяствия ще продължи ... нататък. Музиката й му напомняше за старите есенни дни, за листата, разпилени по паважа, за изпуснатата ябълка, за дъждовния трамвай. За милионите изтървани кадри от живота им, тези, които си оставаха само за тях, които не биха споделили с никого. За малките бележки, които си разменяха през дългите и скучни лекции, бележки, написани на език, разбиран само и единствено от тях. Докато навън дъждът ромолеше, а тя продължаваше да свири, облечена в чисто черна рокля, от която перфектната й фигура си личеше ясно, но не се подчертаваше прекалено. Ето, тя беше хванала погледа му. Свиреше на голямата малка сцена, свиреше за всички и за никой, но важното бе, че свиреше за него. Усмивката й дойде като изпросен слънчев лъч в студен зимен ден. Не, не физическа усмивка, а тази на очите й, тези два малки свята, в които тя събираше луната и звездите му, сърцето и душата му, Светлината и Мрака.
Ръката му отново мина по елегантната извивка на рамото й, тя леко потрепна,но продължи да спи, а елегантните й прасковени устни се извиха в лека усмивка. „Дали ме усеща?” помисли си той „ А дали аз имам право да влизам в сънищата й?” Разбира се, че нямаше, а и нямаше да може. Тя беше Силна. Прекалено силна за да може той, нищожният, да направи каквото и да било със съзнанието й. Дъхът на дъжда все още беше в косата й. Той вярваше в ароматната душа на всичко. Вярваше, че нещо винаги оставя някакъв аромат след себе си, който е по-траен дори от физическото присъствие? А нейния аромат? Той не можеше да го определи. Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. Беше това, което го опияняваше всеки път, когато докоснеше кожата й, когато я държеше в ръцете си, когато заравяше глава в косата й. Дори когато тя плачеше, о да. Когато мъката и напрежението дойдеха в повече тя се отпускаше в него и даваше воля на чувствата си. Колкото и да мразеше да я вижда наранена, той обожаваше тези моменти, моменти, когато можеха да са заедно, моменти, в които тя беше изцяло негова. Когато беше толкова крехка в силните му ръце. А пък след това, след като целият й плач бе преминал, тя се приближаваше към него толкова близо, че той можеше да преброи всяка една капчица по миглите й, да усети дъха й, аромата й, да я погали по леко луничавото и бяло лице, да й прошепне колко я обича. Ето това бяха те, изолиращи се от външния свят, който напомняше за себе си само с почукване на вратата, оповестяващо идването на пощальона. Но, живота им бе прост. Нуждаеха се само един от друг. Той смяташе, че това щеше да е така още дълго време.
Палав лъч светлина премина през прозореца и освети и без това сияещото й бяло лице. Зелените очи се отвориха и той видя луната и звездите. Усмивката все още беше на устните й. Той я целуна по малкото чипо носле и каза с глас, който говореше за мъж способен да прекрачи всякакви граници само за нея:
- Добро утро.
А пък тя обичаше гласа му рано сутрин. Все пак, наистина, какво повече им трябваше?
Я твой ужас и страх.
Припомних си колко много обичам руско кино, руска музика. Русия.
Трябват ми повече такива неща, които да ме държат будна, достатъчно будна да мога да виждам и чувам живота, да обичам, да се радвам, да плача, да викам, да чета, да усещам. Да губя, да имам, да получавам, да вземам, да рисувам. Да бъда най-добра приятелка, да бъда дъщеря и да бъда нечия опора. Да бъда и същевременно човека, който се нуждае от такава опора, но егото му е прекалено голямо, че да си го признае.
Остана още един изпит. А после - здравей не-толкова-чакано лято. Уморих се от счупени надежди.
Трябват ми повече такива неща, които да ме държат будна, достатъчно будна да мога да виждам и чувам живота, да обичам, да се радвам, да плача, да викам, да чета, да усещам. Да губя, да имам, да получавам, да вземам, да рисувам. Да бъда най-добра приятелка, да бъда дъщеря и да бъда нечия опора. Да бъда и същевременно човека, който се нуждае от такава опора, но егото му е прекалено голямо, че да си го признае.
Остана още един изпит. А после - здравей не-толкова-чакано лято. Уморих се от счупени надежди.
Пукнатини
Представете си един теоритичен план.
Нека сега този така теоритичен план да се развие в една теоритична надежда. Теоритичната надежда да прерастне в хипотетична надежда заради нечии думи, че това е напълно невъзможно. Но един хипотетичен човек продължава да се надява, че тази хипотетична надежда ще се изпълни. Този хипотетичен човек прави други планове, носи слънцето в себе си, шие си дрехи за хипотетичното събитие, мисли с копнеж за всичко, това хипотетично събитие носи живот в себе си. И този живот гори, гори като един малък огън в душата на този хипотетичен човек. Огън, който топли, не пари, а топли, пари само, когато този хипотетичен човек се доближи до него, когато започне прекалено много да вярва в тази хипотетична надежда. И тогава идва хипотетичен човек номер две, който казва на хипотетичния човек номер едно че хипотетичната надежда е не само хипотетична, но и напразна, защото колкото и хипотетичния човек номер две да съжалява, той няма възможност да осъществи малката мечта на хипотетичния човек номер едно. И така, хипотетичния човек номер едно изкарва своята фалшива усмивка тип "всичко е наред", като се опитва да накара хипотетичния човек номер две да мисли, че наистина е така, защото хипотетичния човек номер едно наистина обожава хипотетичния човек номер две и иска да го направи щастлив, макар и да е един съвсем малък и незначителен хипотетичен човек. Не иска да покаже пукнатината в своята, освен хипотетична, и стъклена душа. Затова хипотетичния човек номер едно го изкарва на една тетрадка, на една песен, на нечия друга душа, на плюшено животно.
След всички тези хипотези, изводът е един - нищо не е постоянно. Така де, наистина, за мен няма значение, казва си хипотетичния човек номер едно, има други събития, други огньове, други джулайове, други концерти. Наистина.
Нека сега този така теоритичен план да се развие в една теоритична надежда. Теоритичната надежда да прерастне в хипотетична надежда заради нечии думи, че това е напълно невъзможно. Но един хипотетичен човек продължава да се надява, че тази хипотетична надежда ще се изпълни. Този хипотетичен човек прави други планове, носи слънцето в себе си, шие си дрехи за хипотетичното събитие, мисли с копнеж за всичко, това хипотетично събитие носи живот в себе си. И този живот гори, гори като един малък огън в душата на този хипотетичен човек. Огън, който топли, не пари, а топли, пари само, когато този хипотетичен човек се доближи до него, когато започне прекалено много да вярва в тази хипотетична надежда. И тогава идва хипотетичен човек номер две, който казва на хипотетичния човек номер едно че хипотетичната надежда е не само хипотетична, но и напразна, защото колкото и хипотетичния човек номер две да съжалява, той няма възможност да осъществи малката мечта на хипотетичния човек номер едно. И така, хипотетичния човек номер едно изкарва своята фалшива усмивка тип "всичко е наред", като се опитва да накара хипотетичния човек номер две да мисли, че наистина е така, защото хипотетичния човек номер едно наистина обожава хипотетичния човек номер две и иска да го направи щастлив, макар и да е един съвсем малък и незначителен хипотетичен човек. Не иска да покаже пукнатината в своята, освен хипотетична, и стъклена душа. Затова хипотетичния човек номер едно го изкарва на една тетрадка, на една песен, на нечия друга душа, на плюшено животно.
След всички тези хипотези, изводът е един - нищо не е постоянно. Така де, наистина, за мен няма значение, казва си хипотетичния човек номер едно, има други събития, други огньове, други джулайове, други концерти. Наистина.
На някой да му се намират...
... излишни 18 лева? xD
Така де, ама това е Ан Райс, за Бога.
Сигурно вече бивам нахална, след като вчера се сподобих с 15левовото "Порно" на Ървин Уелш (хо-хо-хо, да живеят ямболските книжарници!), но пък ето една книга, за която си струва да си разбиеш касичката. А и е излязла на първи юни, надявам се да пристигне скоро в Търново, дано, дано!
Така де, ама това е Ан Райс, за Бога.
Сигурно вече бивам нахална, след като вчера се сподобих с 15левовото "Порно" на Ървин Уелш (хо-хо-хо, да живеят ямболските книжарници!), но пък ето една книга, за която си струва да си разбиеш касичката. А и е излязла на първи юни, надявам се да пристигне скоро в Търново, дано, дано!
Кой къде отива?
И кой кого намира?
Кой си мисли да отиде там, кой го прави наистина?
Толкова много въпроси, а така ме боли главата. Училището в събота трябва да се забрани. Със закон.
Мислех си за всичко, което си мисля, всичко, което някога съм си мислела, за това, което се е провалило и за това ,което се е осъществило. Объркана съм. И не съм се чувствала по-сама. Ама май така предпочитам да бъде.
А усмивките? Колко често се замисляме как една усмивка може да промени нечий ден? В положителна посока? Или не? Или усмивка предизвикана от малък жест на внимание? Като например онази суха, измъчена от стрес и работа жена, която получава обаждане от любимия човек и лицето й светва, или онова момиче, което пък се сеща за нещо хубаво и се усмихва на себе си, или пък другото момиче, което си пее само по улиците и си спомня за времето, когато всъщност не е пеело само, когато е имало някой с който да пее.
Кой си мисли да отиде там, кой го прави наистина?
Толкова много въпроси, а така ме боли главата. Училището в събота трябва да се забрани. Със закон.
Мислех си за всичко, което си мисля, всичко, което някога съм си мислела, за това, което се е провалило и за това ,което се е осъществило. Объркана съм. И не съм се чувствала по-сама. Ама май така предпочитам да бъде.
А усмивките? Колко често се замисляме как една усмивка може да промени нечий ден? В положителна посока? Или не? Или усмивка предизвикана от малък жест на внимание? Като например онази суха, измъчена от стрес и работа жена, която получава обаждане от любимия човек и лицето й светва, или онова момиче, което пък се сеща за нещо хубаво и се усмихва на себе си, или пък другото момиче, което си пее само по улиците и си спомня за времето, когато всъщност не е пеело само, когато е имало някой с който да пее.
Вълнения в пощенски плик
Ама вече смятам да съдя Български пощи. Сериозно.
То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.
А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.
То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.
А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)