Добро утро

Той обичаше миризмата на косата й рано сутрин, заедно с малките дъждовни капки, които се заплитаха в нея като мъниста, когато тя излизаше винаги, ако валеше. Обичаше и чувството,че го гледа докато спи, докато диша, докато сънува. Обичаше и да се събужда, като усеща докосването на бялата й порцеланова кожа, изгарянето на огнените коси, игривите пламъчета в очите й, които нашепваха „Искам те, искам те, искам те” И той я искаше. Безумно много я искаше. Искаше я когато вървеше по прашните улици на големия град и виждаше онези сиви хора, искаше я, когато шефът го пратеше в командировка, искаше я съзнателно и несъзнателно. Побъркваше го, тази русо-рижава рамка, обгърнала бялото й лице, тънкия й дълъг врат, нежните ръце с дълги пръсти. Дори мисълта за нея го побъркваше. И, разбира се, Силата. Силата, която се процеждаше от нея, която я караше да изглежда, в неговите очи, като един висок, постоянно светещ образ, като кълбо от светлина, което се бори със заобикалящия го мрак, заобикаля го понякога, но винаги се бори. Като онази жена, която гледа към небето и си мисли, че то никога няма да е нейно, защото на тях не им бяха дадени криле, не им беше позволено д а летят. Можеха само да се постараят да останат в облаците. И ... да не се удрят прекалено силно когато паднат. „Но аз няма да се ударя” мислеше си той, докато я гледаше как спи, докато махаше кичур оранжева феерия от очите й, приближаваше се към нея толкова близо, че виждаше всеки един детайл от миглите й, усещаше лекия й дъх по врата си, по ключицата си, искаше да й каже всичко, което изпитва, което мечтае, всичко, което го караше да бъде различен. Различен. Но нямаше да го направи, не искаше да я събуди.
Понякога, когато тя вземеше флейтата си започваше да свири, да свири за него. Лека мелодия, малка, невзрачна за останалите, но все пак нежна се лееше като река, която въпреки всички препяствия ще продължи ... нататък. Музиката й му напомняше за старите есенни дни, за листата, разпилени по паважа, за изпуснатата ябълка, за дъждовния трамвай. За милионите изтървани кадри от живота им, тези, които си оставаха само за тях, които не биха споделили с никого. За малките бележки, които си разменяха през дългите и скучни лекции, бележки, написани на език, разбиран само и единствено от тях. Докато навън дъждът ромолеше, а тя продължаваше да свири, облечена в чисто черна рокля, от която перфектната й фигура си личеше ясно, но не се подчертаваше прекалено. Ето, тя беше хванала погледа му. Свиреше на голямата малка сцена, свиреше за всички и за никой, но важното бе, че свиреше за него. Усмивката й дойде като изпросен слънчев лъч в студен зимен ден. Не, не физическа усмивка, а тази на очите й, тези два малки свята, в които тя събираше луната и звездите му, сърцето и душата му, Светлината и Мрака.
Ръката му отново мина по елегантната извивка на рамото й, тя леко потрепна,но продължи да спи, а елегантните й прасковени устни се извиха в лека усмивка. „Дали ме усеща?” помисли си той „ А дали аз имам право да влизам в сънищата й?” Разбира се, че нямаше, а и нямаше да може. Тя беше Силна. Прекалено силна за да може той, нищожният, да направи каквото и да било със съзнанието й. Дъхът на дъжда все още беше в косата й. Той вярваше в ароматната душа на всичко. Вярваше, че нещо винаги оставя някакъв аромат след себе си, който е по-траен дори от физическото присъствие? А нейния аромат? Той не можеше да го определи. Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. Беше това, което го опияняваше всеки път, когато докоснеше кожата й, когато я държеше в ръцете си, когато заравяше глава в косата й. Дори когато тя плачеше, о да. Когато мъката и напрежението дойдеха в повече тя се отпускаше в него и даваше воля на чувствата си. Колкото и да мразеше да я вижда наранена, той обожаваше тези моменти, моменти, когато можеха да са заедно, моменти, в които тя беше изцяло негова. Когато беше толкова крехка в силните му ръце. А пък след това, след като целият й плач бе преминал, тя се приближаваше към него толкова близо, че той можеше да преброи всяка една капчица по миглите й, да усети дъха й, аромата й, да я погали по леко луничавото и бяло лице, да й прошепне колко я обича. Ето това бяха те, изолиращи се от външния свят, който напомняше за себе си само с почукване на вратата, оповестяващо идването на пощальона. Но, живота им бе прост. Нуждаеха се само един от друг. Той смяташе, че това щеше да е така още дълго време.
Палав лъч светлина премина през прозореца и освети и без това сияещото й бяло лице. Зелените очи се отвориха и той видя луната и звездите. Усмивката все още беше на устните й. Той я целуна по малкото чипо носле и каза с глас, който говореше за мъж способен да прекрачи всякакви граници само за нея:
- Добро утро.
А пък тя обичаше гласа му рано сутрин. Все пак, наистина, какво повече им трябваше?