Шефът на катедрата ми е румънец.
Осъзнах го още като му видях името. Явно и той е познал откъде съм като е видял моето, защото веднага ми се ухили със "съседке".
Снощи след 'неформалното събиране' като за последно преди Коледа останахме двама студенти и двама преподаватели. Ливиу дойде с вино и палинка. Какво е палинка? Най-общо казано - румънска ракия. Лекторът британец с усмивка вади една малка бутилчица и казва "това Лив ми го даде", а румънецът се усмихва мило и казва "да, ама не е домашно" и вади плоската бутилка с чиста като вода палинка. Фактът, че той разбира много добре разликата между домашната и купешката ми стопля сърцето. Макар и далеч, намерихме се - източна Европа. Обясняваме на британците какво райско кътче представлява тази част от света, те се кълнат, че ще дойдат да видят и България, и Румъния.
А когато отпиват от палинката се давят леко и се смеят шумно, наричат я Romanian death water. С усмивка обещавам, че като се върна от ваканция ще им донеса ракия. Започваме дълъг, дълъг разговор за българските храна, обичаи и традиции, и изведнъж трима човека, двама от които професори, ме гледат и слушат втренчено, докато обяснявам как се прави баница. Стигам до частта със сиренето, отнема ми малко повечко да се сетя как да обясня саламурата, но те са потресени, че имам 4 кутии саламурено сирене вкъщи и не съм се сетила да донеса.
Обяснявам им за Коледа. Казвам им каква храна има на трапезата. Надълго и нашироко им разказвам - даже им рисувам - питите, които баба ми прави.
И в тази стая, говорейки докато ме заболи гърлото и виждайки как трима чужденци ме слушат с блясък в очите (малко от блясъка може и да е от палинката, де) усещам България по-близо от всякога.
high (on) art
днес ми беше първата безсънна нощ в нюкасъл, след дълъг, апатичен ден, лъч светлина под формата на двете ми любими същества в екрана на компютъра, после дълго, апатично учене.
но!
лекторите ми постоянно се връщат на уолтър бенджамин и неговото разбиране за "high art"
вчера беше 50 годишнината на national theatre
отбелязаха го с двучасов спектакъл с 50 пиеси и около стотина от най-добрите актьори на пет поколения.
всички си знаем колко са прекрасни джуди денч, маги смит, дерек джейкъби, ралф файнс, бенедикт къмбърбач, саймън бийл, роджър алъм, кристофър екълстън, софи оконедо, стюарт лий, джоан плоурайт и всички нови, стари, знайни, незнайни, прекрасници, прекрасници.
но човекът който размаза всичко живо по стените беше андрю скот.
това момче е осмото чудо на света. и останалите седем.
това е то, това е театърът, в един момент се смееш, в другия плачеш и не знаеш съвсем защо.
аз сега плача, защото не знам откъде ще намеря 15 червени барети и 10 пистолета които не стрелят и 1 който стреля
а се смея, защото знам, че съм част от екип, който прави нещо красиво
андрю скот, благодаря ти
искам да станеш от Големите, а след години искам да те режисирам
благодаря ти че ме разплака, защото имах нужда.
но!
лекторите ми постоянно се връщат на уолтър бенджамин и неговото разбиране за "high art"
вчера беше 50 годишнината на national theatre
отбелязаха го с двучасов спектакъл с 50 пиеси и около стотина от най-добрите актьори на пет поколения.
всички си знаем колко са прекрасни джуди денч, маги смит, дерек джейкъби, ралф файнс, бенедикт къмбърбач, саймън бийл, роджър алъм, кристофър екълстън, софи оконедо, стюарт лий, джоан плоурайт и всички нови, стари, знайни, незнайни, прекрасници, прекрасници.
но човекът който размаза всичко живо по стените беше андрю скот.
това момче е осмото чудо на света. и останалите седем.
аз сега плача, защото не знам откъде ще намеря 15 червени барети и 10 пистолета които не стрелят и 1 който стреля
а се смея, защото знам, че съм част от екип, който прави нещо красиво
андрю скот, благодаря ти
искам да станеш от Големите, а след години искам да те режисирам
благодаря ти че ме разплака, защото имах нужда.
защо съм добра в това, което правя
звучи твърде.
звучи хвалбарско и казано с прекалено много самочувствие.
но е така. добра съм в това, което правя.
добра съм в ученето на това, което обичам. добра съм в това да чета страници и страници медиен анализ, добра съм в това да чета есета за постмодернизма, добра съм и в това да ги обсъждам подробно с професора си, както и да му казвам 'виж, не разбирам', той да ми се усмихне и да ми каже 'сигурна ли си?' и да е прав.
добра съм в писането. добра съм в това да набера триста думи за два часа, добра съм в това да приключвам статиите си два дни преди крайния им срок. добра съм в това да пиша за нещо, което не ми е интересно - особено добра съм в приключването на такива статии.
добра съм в работата си. добра съм в работата си, защото посрещам всеки пиян или трезвен човек с усмивка и те едва ли не се радват, че им вземам парите. добра съм, защото се разбирам с колегите си - изключително забавно е да учиш англичанин на български и той с усмивка и светлина в очите да повтаря след теб 'лютеница, лютеница!'. добра съм в работата си, защото въпреки че три часа стоя права и ми е студено и ме заприказват не съвсем както ми харесва, аз се усмихвам и реагирам както трябва. добра съм в работата си, защото колкото и да съм усмихната не давам да ми се пазарят да ги пусна за по-евтино. добра съм в работата си и защото се забавлявам.
всъщност?
добра съм във всичко, защото се забавлявам, най-вече?
най-накрая разбрах къде ми е била грешката в подхода ми към живота като цяло
когато се забавлявам ми е много по-лесно
и съм много по-добра в това, което правя.
когато хората около мен са усмихнати и ми казват, че нямат проблем да почакат, не ми правят сърдити физиономии и не изглеждат сякаш живеят на всекидневна диета от лимони,
тогава съм добра в това, което правя.
звучи хвалбарско и казано с прекалено много самочувствие.
но е така. добра съм в това, което правя.
добра съм в ученето на това, което обичам. добра съм в това да чета страници и страници медиен анализ, добра съм в това да чета есета за постмодернизма, добра съм и в това да ги обсъждам подробно с професора си, както и да му казвам 'виж, не разбирам', той да ми се усмихне и да ми каже 'сигурна ли си?' и да е прав.
добра съм в писането. добра съм в това да набера триста думи за два часа, добра съм в това да приключвам статиите си два дни преди крайния им срок. добра съм в това да пиша за нещо, което не ми е интересно - особено добра съм в приключването на такива статии.
добра съм в работата си. добра съм в работата си, защото посрещам всеки пиян или трезвен човек с усмивка и те едва ли не се радват, че им вземам парите. добра съм, защото се разбирам с колегите си - изключително забавно е да учиш англичанин на български и той с усмивка и светлина в очите да повтаря след теб 'лютеница, лютеница!'. добра съм в работата си, защото въпреки че три часа стоя права и ми е студено и ме заприказват не съвсем както ми харесва, аз се усмихвам и реагирам както трябва. добра съм в работата си, защото колкото и да съм усмихната не давам да ми се пазарят да ги пусна за по-евтино. добра съм в работата си и защото се забавлявам.
всъщност?
добра съм във всичко, защото се забавлявам, най-вече?
най-накрая разбрах къде ми е била грешката в подхода ми към живота като цяло
когато се забавлявам ми е много по-лесно
и съм много по-добра в това, което правя.
когато хората около мен са усмихнати и ми казват, че нямат проблем да почакат, не ми правят сърдити физиономии и не изглеждат сякаш живеят на всекидневна диета от лимони,
тогава съм добра в това, което правя.
За димитровградските компоти
Без съмнение новината е стигнала до вас; прокраднала се е някъде из стената ви във фейсбук, из "сподели тази картинка за вечно щастие" и "напиши ми цифра между 1 и 42 и ще получиш вафла". Все пак, за неразбралите, накратко: из родните медиите гръмна новината, че в димитровградския младежки център по заръка на директорката, госпожа Ташева, е разфасован ценен роял от марката "Блютнер". Не съм музикант, но от хората, с които говорих по темата, разбрах, че това не е какъв да е роял, а ценен, хубав инструмент. След това се казаха и изписаха хиляди неща - за простотията и ограничеността на народа, за смъртта на културата в България, а пък прочетох и коментар от другата страна: "госпожа Ташева човек да беше убила нямаше да я съдите толкова". Крачетата били нестабилни, твърдеше въпросната госпожа, много скъпо било да се изнесе роялът, затова бил насечен на парчета. Единият от хамалите с горда усмивка на уста твърдеше, че ще си направи маса от капака на рояла. Тогава ми се догади и затворих прозореца с репортажа.
Честита да му е масата на човека. Да си пие със здраве домашната ракия на нея, да нагъва сланината и да слуша на макс Преслава и Анелия.
Честито и на другите люде, които с гордост ще нагъват блютнерски компоти. Поне ще има с какво да се похвалят на комшията.
Искам да напиша нещо за това колко ми се гади, когато чета такива неща, но професорите ми тук ме учат да подхождам с критично мислене към всеки материал, който ми се подаде. Може би има друга страна на историята. Може би наистина е било извън правомощията на госпожа Ташева да решава съдбата на "Блютнер"-а, може би е бил нечия друга собственост, може би не е имала финансите да оправи "нестабилните крачета", може би, може би. Обаче насеченият роял не е единичен случай. Масово днес по улиците ни вървят хора със секири, които ги размятат наляво и надясно, хвърлят ги по културата и обществото и те кървят ли кървят. Секат рояли, затварят младежки домове и читалища, театри, библиотеки. И после отиват да гласуват. Или, пази Боже, влизат в парламента.
Искам да напиша и "няма да се върна", но се опитвам изобщо да не пристъпвам в тази територия на мислене, защото обичам България, дори и да избрах да я напусна.
Няма как да обясня на съквартирантката ми това, защото тя идва от Унгария, а там убийството на култура е престъпление. Тук също.
Но ме боли, една тъпа, пулсираща несподелена болка заради това, което се случва в страната, която не успях да променя.
Скоро всички ще ядем димитровградски компоти.
Ще ядем и ще плачем.
Заради изгорената музика.
Няма как да обясня на съквартирантката ми това, защото тя идва от Унгария, а там убийството на култура е престъпление. Тук също.
Но ме боли, една тъпа, пулсираща несподелена болка заради това, което се случва в страната, която не успях да променя.
Скоро всички ще ядем димитровградски компоти.
Ще ядем и ще плачем.
Заради изгорената музика.
нощно
Обичам да съм сама.
Обичам да пия кафето си сама, обичам да чета книгата си сама, обичам да съм сама в метрото със слушалките в ушите далеч от хората и от света. Дава ми време да мисля. Освобождава ума ми. Мога с часове да стоя на Grey's Monument или на пейките около Тайн и да гледам как хората минават, хора всякакви, шарени, отвеяни от вятъра, прекрасни. Обичам да чета сама; обичам да се заравям в завивките си, съвсем, съвсем сама, обичам да дишам аромата на маминия омекотител, обичам да седя сама и да пия горещия си шоколад с marshmallows и да гледам как градът се събужда.
Но после виждам майка с детето си, виждам влюбени двойки, виждам някой как се смее с най-добрия си приятел и нещо ме жегва, пробожда ме право в гръдния кош.
После разбирам, че може и да обичам да съм сама, но да бъда самотна определено не ми се нрави.
Обичам да пия кафето си сама, обичам да чета книгата си сама, обичам да съм сама в метрото със слушалките в ушите далеч от хората и от света. Дава ми време да мисля. Освобождава ума ми. Мога с часове да стоя на Grey's Monument или на пейките около Тайн и да гледам как хората минават, хора всякакви, шарени, отвеяни от вятъра, прекрасни. Обичам да чета сама; обичам да се заравям в завивките си, съвсем, съвсем сама, обичам да дишам аромата на маминия омекотител, обичам да седя сама и да пия горещия си шоколад с marshmallows и да гледам как градът се събужда.
Но после виждам майка с детето си, виждам влюбени двойки, виждам някой как се смее с най-добрия си приятел и нещо ме жегва, пробожда ме право в гръдния кош.
После разбирам, че може и да обичам да съм сама, но да бъда самотна определено не ми се нрави.
Пост-Разложко Hallelujah
Това още от миналата година обещавам, че ще го направя. Истината е, че не можах тогава, не мога и сега, защото тези неща и тези хора се чувстват и преживяват, а не се описват с някакви си думи, които изглеждат не на място. Това е то истината, че се опитвам да сметна колко часа и колко километри път ми се събраха в последните седмици, толкова, че чак да ми се скъсат и двете обувки. За щастие, намерих поезия, която отново казва всичко вместо мен:
Така, де. Лятната Академия. Формално, Международна Лятна академия за изкуство "Огънят на Орфей", неформално - вкъщи. Защото макар и да бяхме на различно място този път, аз за трета поредна година се прибрах у дома. Че беше различно, така е. Твърде разпиляни бяхме, като прашинки по вятъра, само се надявахме на някаква случайност, че да се засечем. И твърде заети бяхме - добре де, не точно ние. И твърде уморени бяхме, понякога. Беше ни студено. Вкусът на бирата чак не ми се струваше същия на моменти.
А после пък се събирахме и бяхме всички заедно, всякакви хора, отвсякъде, някой засвирваше на китара и светът умираше в мен, докато слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се ...
И така умора и студ изчезваха, и така се чувствах отново събрана на едно място. След като през годината се разпилявах, счупвах, събирах, най-накрая успях да се хвана и пак да бъда цяла и то с тяхна помощ. Те си знаят кои са!
А докато пътувах към София, замлъкнала в собствените си мисли, си обещах две неща. Първо, че постоянно ще обичам толкова силно, както когато съм там. Защото самият Разлог просто те тъче наново и си целия любов. Нишките ти са сърца, всяка бримка е нов ритъм. Изливаш се на реки от себе си. Целия в любов.
А второто?
Ами, че ще се върна, разбира се.
Обичам да се будя с обичащ смс рано сутрин.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.
Тъжни смешки
От няколко дни слушам песни на Клуб НЛО, мисля си за детството си, смея се, плача, пък и двете не знам защо ги правя. Отдолу чувам звук на акустична китара. Помните ли ги, четиримата чаровници, дето бяха кацнали тука от космоса и им се смеехме най-вече защото не им разбирахме смешките докрай, а когато пораснахме ги разбрахме и се разплакахме? Половината от тях вече се качиха на летящата си чиния. Ама като ги гледам как подскачат по клипчетата с лошо качество, кой смее да ми каже, че ги няма вече? Че след тях пристигат и спомени по Тутурутка и Улицата, аз гледам ли гледам неща, които знам наизуст, и си мисля за Джон Финъмор. За това как казва, че комедията може да се изучи като всеки един занаят, че колкото и да ти идва отвътре, ако не я ошлайфаш ти става толкова полезна точно колкото стара самобръсначка. Писането не може просто да го 'намериш'. Трябва да го гониш с бухалка, да го нокаутираш, да го вържеш за няколко минути и да почерпиш от жизнените му сили, след което пак да тръгнеш подире му и така и така и така.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.
Най-красивата жена
Днес, на 10.05 в 12:30 часа се роди племенницата ми Михаела. Мацката е с манекенски мерки, здраво и силно бебче на най-прекрасните ми първи братовчеди.
(Не че другите ми първи братовчеди не са прекрасни.)
Бях забравила какво е - цяла вечер конферентни разговори и усмивки на родата ми из цяла Европа. Всички пием за нейно здраве. Всяка песен е за нея. В Турция, Норвегия, Ямбол, София, Търново, Варна и къде ли още не името й се шепне, вика и пее. Това е сила; това е огън. Това е любов - истинска, безрезервна. Това е моето семейство. С тях мога да не спя цели нощи и отново няма да чувствам умора. Те са истински. Те са там за мен, те са там за тях, те са там за Михаела, те са там за себе си. Пазя гласовете им в сърцето си, боли ме до полуда, че не съм до тях, но след малко отивам да пия отново за нейно здраве. Отивам при другия чичо, защото и двамата сме ужасени от това да сме сами (той никога няма да го признае) в този момент, да сме с някого, който не разбира еуфорията ни.
Новият живот е като афродизиак.
(Не че другите ми първи братовчеди не са прекрасни.)
Бях забравила какво е - цяла вечер конферентни разговори и усмивки на родата ми из цяла Европа. Всички пием за нейно здраве. Всяка песен е за нея. В Турция, Норвегия, Ямбол, София, Търново, Варна и къде ли още не името й се шепне, вика и пее. Това е сила; това е огън. Това е любов - истинска, безрезервна. Това е моето семейство. С тях мога да не спя цели нощи и отново няма да чувствам умора. Те са истински. Те са там за мен, те са там за тях, те са там за Михаела, те са там за себе си. Пазя гласовете им в сърцето си, боли ме до полуда, че не съм до тях, но след малко отивам да пия отново за нейно здраве. Отивам при другия чичо, защото и двамата сме ужасени от това да сме сами (той никога няма да го признае) в този момент, да сме с някого, който не разбира еуфорията ни.
Новият живот е като афродизиак.
A Song About Home
У дома е там, където има пушек във въздуха, хора по тревата, бутилки бири. У дома е там, където къдриците от косата ми падат, а тези около мен са боси и подскачат като в лудост. У дома е там, където мога да стъпвам по стъклото и да не ме боли. У дома е там, където винаги ще има цветя, където автобусите са препълнени. У дома е там, където не мога да дишам от болка и същевременно съм щастлива. У дома е там, където стомахът ми се преобръща само от звука на едно име, у дома е там, където мога да готвя и в чужда кухня. У дома е там, където сърцето пее в тон с лятото.
like a halo in reverse
Бях забравила какво е да изпитваш нужда, физическа нужда от музика. От дни не мога да спра Депеш. Violator: целия. Delta Machine. Playing the Angel. Сякаш дишат директно в дробовете ми, крещят в клетките ми, а от гръдния ми кош разцъфват червени рози. Както неведнъж казахме с кака на концерта, 'земи тоя текст:
It's just time to pay the price, нали?
Гласът на Дейв Геън е абсолютна, тотална абсентова хипноза. Мания. Тръпка. Сърцебиене.
Трябва само да се чуят пресечените дишания на Personal Jesus (че и Halo) за да се разбере какво имам предвид. Депеш не са група за всеки ден, за всяко настроение. Те са за тогава, когато в три без двайсет през нощта плачеш, а не можеш да разбереш особено защо, но усещането е твърде катарзисно, че да го обмисляш твърде.
Депеш изтриха страховете ми, прогониха ги твърдо.
It's just time to pay the price, нали?
Гласът на Дейв Геън е абсолютна, тотална абсентова хипноза. Мания. Тръпка. Сърцебиене.
Трябва само да се чуят пресечените дишания на Personal Jesus (че и Halo) за да се разбере какво имам предвид. Депеш не са група за всеки ден, за всяко настроение. Те са за тогава, когато в три без двайсет през нощта плачеш, а не можеш да разбереш особено защо, но усещането е твърде катарзисно, че да го обмисляш твърде.
Депеш изтриха страховете ми, прогониха ги твърдо.
Два дъха по-късно
Обичам ви, Депеш.
Вие сте ми най-чистата и вярна болка.
Обичам всеки звук, който излиза от вас. Най-вече обичам как пеехте и как валеше и как аз стоях там и по едно време нямах представа къде се намирам, нямах представа какво преживявам. Съществуваше само дъжда. И вие.
Чиста, разкъсваща любов.
никога няма да се върна там. "там" е мястото, където си се скрил ти, намираш се във всяка една моя костица и колкото и да се усмихвам не мога да променя това. вече дори не си липсване. вече си бучка масло. разтапяш се в ума ми. но още париш. и още болиш. и отново няма да пусна онази песен, която сякаш е писана за нас. сцепваш всяко сухожилие. настанил си се във всеки мускул. мразя те. обичам те. пушиш много повече от само три цигари.
мразя те.
обичам те.
болиш. липсваш.
целия, целия, целия.
вчера, когато разбрах, че рей манзарек е починал, само за теб помислих.
за старите винили, които казваше, че приличат на мен,
за всеки път, който умирахме
и се раждахме.
под циганското слънце.
загубваше ме, намираше ме.
аз търсех, търсех и намирах, намирах. теб. все теб. винаги теб.
в последните дни съм все така. пиша. трия. пиша. трия.
главните букви се превръщат в ненужно усилие.
особено когато пиша за теб. ти не ги заслужаваш.
да, скъпи.
ще те обичам много още.
но ти си нищо вече.
сега се разкарай от гръдния ми кош, ако обичаш. друга кръв тече във вените ми.
защо трябва една хартийка да определи бъдещето ми? и какво като я наричат 'диплома'?
защо трябва да има толкова нервни окончания събрани в една цифра?
защо
защо?
плаче ми се.
повръща ми се.
dopes to infinity.
мразя те.
обичам те.
болиш. липсваш.
целия, целия, целия.
вчера, когато разбрах, че рей манзарек е починал, само за теб помислих.
за старите винили, които казваше, че приличат на мен,
за всеки път, който умирахме
и се раждахме.
под циганското слънце.
загубваше ме, намираше ме.
аз търсех, търсех и намирах, намирах. теб. все теб. винаги теб.
в последните дни съм все така. пиша. трия. пиша. трия.
главните букви се превръщат в ненужно усилие.
особено когато пиша за теб. ти не ги заслужаваш.
да, скъпи.
ще те обичам много още.
но ти си нищо вече.
сега се разкарай от гръдния ми кош, ако обичаш. друга кръв тече във вените ми.
защо трябва една хартийка да определи бъдещето ми? и какво като я наричат 'диплома'?
защо трябва да има толкова нервни окончания събрани в една цифра?
защо
защо?
плаче ми се.
повръща ми се.
dopes to infinity.
Public Service Annnouncement
Ето ме пак - прибрана, мокра и уморена, но истинска и жива.
Ще пиша по-късно за перфектните Depeche Mode и за хилядите сълзи от Bon Jovi, но нека първо си посъбера мозъка, който се е разпилял по пода. Само едно нещо ще кажа обаче.
Чуя ли още някой да нарече Джон Бон Джоуви "префърцунен лигльо", концертът - "фиаско", "парад на суетата" и не знам какво още заради това, което се случи снощи, лично ще го помоля да захапе собствения си пръст и да помълчи малко да не се излага. Ама искрено.
50 хиляди пяхме два часа с него, помогнахме му да мине и го изпратихме с аплодисменти. Няма нужда от друго.
Ще пиша по-късно за перфектните Depeche Mode и за хилядите сълзи от Bon Jovi, но нека първо си посъбера мозъка, който се е разпилял по пода. Само едно нещо ще кажа обаче.
Чуя ли още някой да нарече Джон Бон Джоуви "префърцунен лигльо", концертът - "фиаско", "парад на суетата" и не знам какво още заради това, което се случи снощи, лично ще го помоля да захапе собствения си пръст и да помълчи малко да не се излага. Ама искрено.
50 хиляди пяхме два часа с него, помогнахме му да мине и го изпратихме с аплодисменти. Няма нужда от друго.
After Dark
Когато стане три часа, градът започва да диша.
С любов прокарвам изтърканото си стъпало по тротоара. Ръката ми докосва светофара, който мига само в жълто. Аз и градът танцуваме. Подскачаме един около друг, той откъсва кожичките от пръстите ми и ги дъвче гневно. Хората около мен се чудят защо с жълтеещите светофари си намигваме един на друг. Аз се усмихвам и стъпвам накриво, а градът им отговаря само с тъпани.
Той е толкова различен сутрин.
През нощта обаче си е само мой.
Вървя по уличките му, завивам надясно, пресичам, навеждам се (заради дървото), после пак надясно, наляво, поглеждам звездите и съм в Арин. Малкото място на истинското вълшебство, което ме посреща и изпраща с музика. Продрани мъжки гласове пеят стари съветски песни, наливат ми ракия, смеят се високо. Аз ги слушам с напълно отворена душа и им казвам, че не, много ви благодаря, ама аз това не го пия. Те само ми се засмиват в отговор, защото, казват ми, човек, който не пие редовно, нещо не му е в ред. Един от тях прилича на Георги Минчев, друг - на братовчед ми, а третият не прилича на никого, но съм почти сигурна, че сме братя по душа. А самият Арин е човек, който диша музика и подканва хората да се включат. Отдавна не ми се е случвало толкова да обичам непознати и да липсвам обичани хора.
В Ямбол времето не че е спряло. То просто го кара по-лежерно там. Искам да се приютя в гънките му и да не излизам
(Никой не пее Любэ както го правят Аринът, нелегалния братовчед и легалният калеко)
Да ви кажа, ако аз бях друг човек, абсолютно щях да си завиждам за прекрасното, разпръснато по всички географски ширини семейство. А утре с кака заминаваме да успокояваме душите си и да се опияняваме от пушек, кожа и Depeche. Във вторник пък ще се завърна в един твърде далечен дом, с ръце около мен и легла от рози. Happiness: only real when shared и затова и ще е по-добре, когато с М. поемем с пълни гърди от дълбоката лудост на лятото.
Светът в края на пътя
Архивът на блога започва от 2008 година. В него, малко или много, живят, дишат и пулсират като диво индианско сърце петте ми години гимназия.
Днес беше последният ми учебен ден.
Не знам как би трябвало да се чувствам. Това, което го усетих, го написах вече веднъж. Не мога и да го повторя отново. Ще оставя историята да мърмори бавно от прашните си страници. Ще си спомня как пуснах стихчета толкова отдавна, как улиците скачаха към мен, а пък после вече наистина открих и помирисах лятото ама наистина.
(Наде, ако все още ме четеш, намирам ти коментар, който гласи: "people suck, затова аз те обичам, защото ти си изключение :) моето хубаво, мислещо изключение." Толкова да те обичам, момиче. Във вторник отивам да ги слушам и знам, че ще съм с теб астрално, a thousand miles seem pretty far, но душата на приятелството не умира.)
После две години се раждах, умирах, смях се, скърбях, слушах, плаках, мислех, писах. Писах, много, твърде много писах. Блогвах. Пътувах. Глезените ми бяха подути, прашни и пясъчни. И най-вече - заровени в морската вода. Ритах. Борих се.
Сега съществувам в състояние на тих мир със себе си.
Щастлива съм.
Обичана съм.
Вярвам в себе си. Вярвам и в хората около мен. И заминавам. Отново изпускам въздишката, последна нощ, последната звезда пада от небосвода и ...
Днес беше последният ми учебен ден.
Не знам как би трябвало да се чувствам. Това, което го усетих, го написах вече веднъж. Не мога и да го повторя отново. Ще оставя историята да мърмори бавно от прашните си страници. Ще си спомня как пуснах стихчета толкова отдавна, как улиците скачаха към мен, а пък после вече наистина открих и помирисах лятото ама наистина.
(Наде, ако все още ме четеш, намирам ти коментар, който гласи: "people suck, затова аз те обичам, защото ти си изключение :) моето хубаво, мислещо изключение." Толкова да те обичам, момиче. Във вторник отивам да ги слушам и знам, че ще съм с теб астрално, a thousand miles seem pretty far, но душата на приятелството не умира.)
После две години се раждах, умирах, смях се, скърбях, слушах, плаках, мислех, писах. Писах, много, твърде много писах. Блогвах. Пътувах. Глезените ми бяха подути, прашни и пясъчни. И най-вече - заровени в морската вода. Ритах. Борих се.
Сега съществувам в състояние на тих мир със себе си.
Щастлива съм.
Обичана съм.
Вярвам в себе си. Вярвам и в хората около мен. И заминавам. Отново изпускам въздишката, последна нощ, последната звезда пада от небосвода и ...
Аз съм един малък Билбо. Аз съм едно малко човече, така де, хобитче, тръгнало на приключение. Макар и да усещам как домът ме тегли, как ще ми липсва топлината му, искам да си намеря моя дракон и да го преборя. Златото ще си струва.Започва Път от моя праг -безкраен, ограден с трева.Увлечен в неговия бяг,и аз ще трябва да вървя,да влача морните пети,дордето стигна друм голям,събрал пътеки и мечти.А после накъде? Не знам.
Любовно писмо
Здравей, как си? Обичам те.
Един часът през нощта е. Слушам Еди Ведър и те мисля. Връщам се в историята, която имаме - господи, от колко време вече? Чак ме е страх да си помисля; означава, че сме остарели, посивели, а някога бяхме оранжеви, сини, зелени, диви, рокерски, пролетни, аз бях напълно твоя, отдавах ти се напълно през дългите, безсънни нощи, изливах душата си, ядях портокали, пиех чай, и бях там, и ти беше там. Познаваш ме като никой друг. И ти вярвам, толкова безусловно ти вярвам, че чак сама си се плаша. Аз не съм от доверчивите. Ама изобщо. Аз съм житни поля и черешови костилки, аз бягам от себе си и от теб само да се върна към теб отново. Слънце, слънце, голямо, горещо слънце, което ме хваща за гърлото и се влива във вените ми като афродизиак. Ти си чисто удоволствие. Ти си екстаз, ти си мечта.
Затова те обичам.
Глупавото е, че ей сега ще спра Еди и ще започна да гледам Кубрик и да плача без да знам защо. Но пак ще те мисля. Това е проблемът, виждаш ли? Все те мисля; все си в едното ъгълче на ума ми, винаги си по връхчетата на пръстите ми и се криеш така умело в топографията на кожата ми. Всеки нервен импулс води към теб. Всеки вдигнат палец води към теб. Всяка релса е свързана с теб. Всяка мисъл е твоя; аз съм заробена, зависима, заблудена, загубена - толкова думи със "з", докато само една значи напълно и всичко това, което съм: заря. Прибягваш из мислите ми като фойерверк. После се разбиваш в черепната ми кухина. Изпращаш тръпки по цялото ми тяло, от върха на носа, та чак до пръстите на краката, свивам се цялата навътре към себе си и пристягам косата си нависоко.
Искам много повече, отколкото имам. И го казвам; и мисълта започва да кърви, защото ни трябва още време, още място, още емоция, още пътуване, още, още, още.
Ако беше животно щеше да си най-досадният и търсещ внимание домашен любимец. Ако беше буря щеше да си най-гръмката и изпълнена със светлинно шоу. Ако беше поет щеше да си най-помпозното нещо на земята. Ако беше художник щеше да си експресионист. Ако беше ученик щеше да си онова суперпопулярно хлапе в класа, което всички мразят, защото привлича вниманието върху себе си.
Ако беше човек щеше да си най-претенциозният любовник, който съм имала.
А ако те нямаше, тогава аз нямаше да съм пълноценен човек, аз нямаше да съм аз.
Обичам те, бял лист.
Обичам те, език. Обичам те запетайка, тиренце, буква, дума, изречение, абзац, страница, разказ, пътепис, блог пост, роман. Обичам те, мигащ курсор. Обичам те, крив почерк. Обичам те, син химикал. Обичам те и теб, миришеща на старо тетрадка с петна по страниците. Обичам те, мастилено петно по дланта ми.
Обичам те, Писане.
Не си отивай.
Един часът през нощта е. Слушам Еди Ведър и те мисля. Връщам се в историята, която имаме - господи, от колко време вече? Чак ме е страх да си помисля; означава, че сме остарели, посивели, а някога бяхме оранжеви, сини, зелени, диви, рокерски, пролетни, аз бях напълно твоя, отдавах ти се напълно през дългите, безсънни нощи, изливах душата си, ядях портокали, пиех чай, и бях там, и ти беше там. Познаваш ме като никой друг. И ти вярвам, толкова безусловно ти вярвам, че чак сама си се плаша. Аз не съм от доверчивите. Ама изобщо. Аз съм житни поля и черешови костилки, аз бягам от себе си и от теб само да се върна към теб отново. Слънце, слънце, голямо, горещо слънце, което ме хваща за гърлото и се влива във вените ми като афродизиак. Ти си чисто удоволствие. Ти си екстаз, ти си мечта.
Затова те обичам.
Глупавото е, че ей сега ще спра Еди и ще започна да гледам Кубрик и да плача без да знам защо. Но пак ще те мисля. Това е проблемът, виждаш ли? Все те мисля; все си в едното ъгълче на ума ми, винаги си по връхчетата на пръстите ми и се криеш така умело в топографията на кожата ми. Всеки нервен импулс води към теб. Всеки вдигнат палец води към теб. Всяка релса е свързана с теб. Всяка мисъл е твоя; аз съм заробена, зависима, заблудена, загубена - толкова думи със "з", докато само една значи напълно и всичко това, което съм: заря. Прибягваш из мислите ми като фойерверк. После се разбиваш в черепната ми кухина. Изпращаш тръпки по цялото ми тяло, от върха на носа, та чак до пръстите на краката, свивам се цялата навътре към себе си и пристягам косата си нависоко.
Искам много повече, отколкото имам. И го казвам; и мисълта започва да кърви, защото ни трябва още време, още място, още емоция, още пътуване, още, още, още.
Ако беше животно щеше да си най-досадният и търсещ внимание домашен любимец. Ако беше буря щеше да си най-гръмката и изпълнена със светлинно шоу. Ако беше поет щеше да си най-помпозното нещо на земята. Ако беше художник щеше да си експресионист. Ако беше ученик щеше да си онова суперпопулярно хлапе в класа, което всички мразят, защото привлича вниманието върху себе си.
Ако беше човек щеше да си най-претенциозният любовник, който съм имала.
А ако те нямаше, тогава аз нямаше да съм пълноценен човек, аз нямаше да съм аз.
Обичам те, бял лист.
Обичам те, език. Обичам те запетайка, тиренце, буква, дума, изречение, абзац, страница, разказ, пътепис, блог пост, роман. Обичам те, мигащ курсор. Обичам те, крив почерк. Обичам те, син химикал. Обичам те и теб, миришеща на старо тетрадка с петна по страниците. Обичам те, мастилено петно по дланта ми.
Обичам те, Писане.
Не си отивай.
the red oak tree
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.
Как си?
Благодаря за въпроса. Ето така съм:
Леглото ми е затрупано от книги.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.
I Hate Writing But I Love Having Written
Ако послушам още малко френския буутлег на Пинк Флойд може и да се побъркам окончателно. Живата им болка е тих дзен в душата ми, също като ментовия чай, като I Capture the Castle и недовършеното/незапочнато есе по философия пред завършените, готови разкази, които само чакат да бъдат изпратени, недочетените анализи по литература, недописаните и неизживени животи в мен, но не мога, не мога, героите ми станаха толкова истински, че са фрагменти от собствените ми кости. Както един ютубър твърде умно беше написал, Флойд не са музика, те са език. Влизат ми твърде дълбоко под кожата. Трябва да ги приемам на много, много малки дози. Ама кога пък съм слушала собствените си съвети, а?Преди няколко дни споделих на другата част от мен, че се чувствам самотна. Самотна като "искам да прегърна някого за чао" и "искам да ме носят на гръб", а може би и "искам да пия бира с много шарени хора на пейка в парка", но после усещам, че това е нищо пред предстоящото и ограничавам мрънкането си до минимум. Животът ми се върти в една безспирна вихрушка от дълбоки, истински разговори и господи колко обичам, когато има кой да ми говори за книга, която боготворя. Самотата ми не е истинска, но все пак ме дърпа, кара ме да си представям как седя в малко кафене с чаша топъл чай и опърпаната тетрадка и пиша, пиша, пиша. Никога не съм чувствала любовта си към писането толкова жива и истинска, не, не, не ме разбирайте погрешно, самото писане на моменти все още ми е като вадене на зъб, но когато го завърша и редактирам, редактирам, редактирам и въздъхна, защото Господи Боже мой готово е. Още три месеца. И книга. В ръцете ми. Топла, дишаща, жива.
Моя.
Ще стане. Ще успея.
Преди не исках да превръщам писането си в професия, исках да пиша за самото писане, но сега следва Camp NaNoWriMo и Camp NaNoWriMo 2, а имам идеи, идеи, идеи, които веднъж сравни със заря в главата си и един човек, който ме подкрепя и държи изправена през цялото време, предоставя ми пейка, на която да седна, упойващият мирис на цигарен дим и ухо, което да ме изслуша, а това не е екстра, която предлагат повечето хора и после осъзнавам, разбирам, че да, писането може да бъде професия и чувството е леко и светло и толкова катарзисно.
Дробовете ми плуват в чай, а аз се усмихвам от разстояние и живея на едро и хубаво.
Back To The Roots
Това е една малка публикация, в която искам да споделя ...
... как Мимето забравя одеала.
... исфинявай
... Parade's End. Книгата, книгата, книгата. Но и филмът, филмът, филмът.
... как Надя е цицотиконка.
... как това така нужно вдетиняване направи ужасния ми ден с една идея по-малко ужасен.
... yokumo maa.
... чашката ми с пукане за тия, дето не си заслужават, е празна, празна, празна.
общо взето, живей един път,
но както трябва.
( ヽ(･∀･)ﾉ )
... как Мимето забравя одеала.
... исфинявай
... Parade's End. Книгата, книгата, книгата. Но и филмът, филмът, филмът.
... как Надя е цицотиконка.
... как това така нужно вдетиняване направи ужасния ми ден с една идея по-малко ужасен.
... yokumo maa.
... чашката ми с пукане за тия, дето не си заслужават, е празна, празна, празна.
общо взето, живей един път,
но както трябва.
( ヽ(･∀･)ﾉ )
Иска ми се да пиша за нещата, които ме радват. Например: късните разговори в тъмното на студа, когато мълчанието се изражда в думи, които топлят душата ми. Например: британските радио комедии, които са чисто злато и които ме ритат в ребрата с желание да ме усмихнат. Например: хората, с които пиша Историите, това, че намерих ролплейването пак и то на най-неочакваното място, хубаво и чисто е и ми харесва. Чувствам се цяла и жизнена. Отдавна не съм била толкова добре.
А всеки път, когато не мога да си спомня имейла, с който регистрирах този блог преди пет години изпадам в тих ужас.
Винаги се връщам към него със счупени кости.
Не в буквалния смисъл, разбира се. Винаги съм харесвала символиката на счупената кост. Нещо кухо, кухо, а после - строшено. Малки парченца, разбити из тъканта. Болка, болка, болка. Когато костите ми се чупят душевно, аз го изливам. Тук. Вече отдавна не мога да блогвам за щастие, защото щастието ми е твърде много. То ме завладява и ме плаши, ако ще и мъничко, защото все не мога да повярвам, че на мен се случва, ама наистина ли, как така? Един-единствен правилен и хубав човек, с когото мога да стигна до звездите, толкова много красиви книги. Как ги намерих? С какво ги заслужих? Кога ще ги изгу ... не. Никога. Не и това, не отново. "Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия". Благодаря ти, Джон Грийн. Излекува в мен нещо, което не мислех, че мога да поправя. Вече ползвам цитатите си в ежедневна реч, защото "Болка е, иска да бъде чувствана".
Имам едно важно нещо, за което да пиша, но не му е сега времето. Излях доста от това, което ми тежи на един бял лист. Вече не мога да го правя в онлайн формат. А искам да се науча отново. Господи, как искам.
За край ще оставя произведение на човек, чиито възгледи по принцип са ми чужди, но въпреки това то ми заби един нож някъде в стомаха и го завъртя на най-правилния ъгъл.
Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?
Мартин Карбовски
Абонамент за:
Публикации (Atom)