there is no pain you are receding.

Как човек може да се събуди с някакво прекрасно чувство, породено от вчерашни емоции и преживявания, надявайки се, че ще те държи до следващия път, когато ти се случи нещо подобно и после, изведнъж, лошото настроение удря като нещо много много тежко и неприятно, става ти студено и си мислиш за света и хората, за някакви съвсем несвързани неща, слушаш pink floyd, а мозъка ти потъва в забрава с музиката им.

Hello
Is there anybody in there?
Just nod if you can hear me
Is there anyone home?
Come on, now
I hear you're feeling down
Well I can ease your pain
And get you on your feet again.
Can you show me where it hurts?

Не трябва да слушам такава музика. Не ми действа особено добре

Щастие за всички, даром.

Още от влизането вкъщи се проснах на леглото и замъчих главата си с всичко, което ми се случи днес.
Лежа, лежа, гледам белия таван ... и не мога.
Чувам само как сърцето си тупти, толкова е тихо. Забързан и въодушевен пулс. Сякаш в ухото ми.
Поглеждам лявата си ръка, а седефа на гривната ми блести с палавите си зелени цветове. В главата ми преминават спомени за топлина и слънце, за прах и зелено, за смях и прегръдки, за Джудас Прийст. За това как в моето съзнание се въртят Битълси с тяхното she loves you, yeah, yeah, yeah. ( and hell yeah, she DOES! ти си знаеш.) За изгубени италианци. За сбогуване, за бъдещи планове. За "няма да те пусна да си тръгнеш". За "подскачай да те намерим". За гривна, която не иска да се закопчее. За друга, която се губи лошо. За димящи цигари в салон за непушачи. За подлези. За голям град. За щастие, щастие, щастие, щастие, толкова много, че да можеш да си отвориш магазин.

Ей, ти, знам те, че ще го прочетеш това!
Ти, да, точно ти. Бара-бум-ба!
Просто си знай, че if you need a shoulder, and if you need a hand i'll be standing until the bitter end.
И все пак, don't ever leave me. Знаеш, че имам нужда от теб, от усмивката ти и очите ти, от всичко това, което да ме накара да се чувствам специална и обичана, и неадекватна, че. да. почна! да? слагам... препинателни! знаци, просто. така?.,
Помогни ми да виждам света и цветовете му.

Слънце! Лято!
И ще изкрещя на света, че съм щастлива.

I'm walking on sunshine

... and don't it feel good!

Чак като се прибрах си усетих главата.
Ама не онази гадната депресираща болка, ами ...
Онази, хубавата. Онази, винаги я има, всеки път, когато почна да живея.

Обичам, обичам, обичам, обичам!
Тази дума мога да си я поватрям, харесват ми всичките й шест буквички.
Защото we are special & golden & everything else.

Едно такова момиче като мен и всички тези емоции ... прекрасно е. Беше прекрасно да ги видя отново. ( въпреки, че не бяха точно там където мислех ) Да ги гушна, да им чуя гласовете, да им кажа колко ги обичам и колко се радвам, че те са слънчицата на деня ми ... но не мога. Не мога, защото не знам наистина как да го кажа. Как да опиша това чувство, което почва да ме обзема дори само като ги зърна. И да им благодаря, че продължават да са те. Да им кажа и всичко, което искам. Че ми стига само да ги слушам и да ги гледам.
А когато се съберем в пълен колектив ... е, тогава думите вече нямат смисъл, слушам, гледам, усмихвам се, говоря, себе си съм. И си казвам, че за това си струва да слънчасаш, струва си да похарчиш, струва си да дадеш, защото получаваш много повече в замяна. Получаваш завоевания на mall-ове, паркове и сити пъбове. Получаваш много емоции в черно-бяло и в цвят.
Аз получих и тях. Получих три слънчица и то заедно. А успях да им дам само себе си.
Няма по-щастливо малко Анджи от мен в момента.
Усещам как лявата страна на лицето ми е леко изгоряла и ме боли. Усмихвам се, мислейки си как утре също ще се приземя на място, където някой ме чака да ме усмихне, прегърне и изобщо да подишам малко от онази лятна свобода, онази, дето мирише малко на Uriah Heep, Deep Purple, Beatles и Led Zeppelin и на всичко от онзи стар и пошъл рокенрол, който като го чуеш и сърцето ти рипва.
Защото ви обичам!

Опорни точки

Нещо като кратка бележка за нещата, предстоящи от остатъка от седмицата.

Вторник: Вкъщи. Домашни задължения и прочее. Психическа подготовка.
Сряда: С Милена, Славена и Лю из Търново. Много разходки, прегръдки, усмивки, цветове и слънце. И Слънчовци, Майковци и Нанички. И Джаковци и Кендита. Иии любов <3
Четвъртък: Пътуване към София и пристигане към 11 часа. Forth in the universe, щастие за около 5 часа, отпътуване в 4. Решена съм твърдо да посетя Славейков, най-накрая. Ако някои хора *кхъ* се навият да ме заведат, де.
Петък, Събота, Неделя: Реанимация. Евентуално излизане с търновчани с цел връщане на книги. Може би и посвещаване, отчасти, на лятна работа по немски.

Лято rocks?

Заряд от кожа, мотори и мръсен стар рокенрол.

Или, с няколко думи, всички преживявания от последната вечер на Мото-Рок Събора 2009 във Велико Търново.

600 и многото стъпала на Света Гора не се оказаха предизвикателство, никакво. Изкачвала съм ги толкова милиони пъти и въпреки, че нямаше нито една лампа (9.30 през нощта;тъмно), не се спънах нито веднъж, за разлика от някакви пичове от Стара Загора, които вървяха до нас и мислеха, че стъпалата са 200. Как да е, докретахме до горе.
Тук е мястото да кажа колко ОБОЖАВАМ Света Гора. Имаш чувството, че си на върха на света, а небето над теб сякаш те вика, вика те да си протегнеш ръцете и да го докоснеш. Когато си там се чувстваш, че можеш, наистина. През нощта не е по-малко прекрасно. Звездите особено, или поне когато ги има. Точно тази вечер, всичко това, примесено с миризмата на пушек и кожа, звуците на китари и мотори, идващи от далечината ... това беше вече нещо неописуемо.
Изтърсихме се точно, когато БТР се готвеха да слизат от сцената и все пак хванахме доста прилична част от тяхното шоу. Тълпата - дяволски разредена, така да го кажем. Набутахме се до към четвъртия ред (отбелязвам: за пръв път стигам толкова близо до сцената на концерт. Наистина, ТРЯБВА да се отбележи), викане, крещене, всичко си му е по реда. БТР слизат, а на сцената се качва стриптизьорка да забавлява мъжката част от публиката, докато организаторите се приготвят за т.нар. конкурс "Мокра фанелка", в който, както разбрах, участваше една моя позната, всъщност, Гери, тоест, Гери със супер-яките-рисунки. Та, да, Гери спечели.
През цялото време на сцената беше гвоздея на всичко - един огромен Harley Davidson. Прекрасна машина, просто невероятна, преди да започне концерта я форсираха малко ... беше магическо. Вниманието естествено веднага се отклони от него, когато на сцената с гръм и трясък се появи Глен Хюз.
Каквото и да кажа за тоя човек ще е супер малко. Известен предимно заради кариерата си в Deep Purple, после соловите си албуми ... да не говорим за гласа му. Енигматичен, магически, запомнящ се - всичко това не стига, не. Заби най-известните парчета с Пърпъл, няколко солови, които не бях чувала, после се поклони на публиката, каза колко я обожава и се изтегли само да се върне след 15 минути да обяви късметлията, получил Харли-то, да можем всички ние да му изпеем happy birthday, а после той да ни отговори с Burn.

Какво да кажа.
Пареше, гореше, направо всичко блестеше, толкова много цветове, а те бяха толкова толкова близо и ги видях толкова толкова отблизо.
Не съм достатъчно адекватна в момента и го осъзнавам.
Поредния концерт, прибавящ се към "моментите на живота ми".

Ain't it good to be alive?

She acts like summer and walks like rain



... and did you fall for a shooting star?
Подейства ми много успокояващо като за събуждане. :)

Почти изгубена

Пост, посветен на всички слънчеви ваканционни дни.
Пост, посветен на намръщените кондукторки в десятките, на билетчетата по 1.60, на случайно намерените 10 лева, на тайландските филми. На сандвичите с кашкавал и шунка, бисквитките "Мираж" и сока от ананас.
Пост посветен на зайовци. Пост посветен на Горна Оряховица и на едно сладко малко Лю, което е оттам.

И докато тръгвах, плеъра ми, който вече ме познава доста добре предполагам, ми пуска Setting Forth. Аз му се чудя и същевременно питам любезната жена в мен дали сме минали Самоводене. От бол време си мечтая за такова нещо. Да усетя как някой автобус ме вози, да гледам зеленината навън, да съм на път, пътешественик. Защото когато си пътешественик, ти си никой. Независимо дали става въпрос за дълги или къси походчета. Запознаваш се, говориш, приготвяш се психически, а в теб има по малко от Керуак, малко от Фродо и малко от Зак, дори. Ти не си тук, не си и там. Ти пътуваш, а душата ти се рее там някъде, в небесата, в които търсиш фигурки. И, о чудо - празнотата, която е била в душата ти, докато си стоял сам самичък, без да знаеш кой си, къде си, жив ли си или не, нея я няма, черната дупка, която засмуква всичките ти емоции - няма я! Просто изчезва, отминава, автобуса с рева си я прогонва. А като слезеш на спирката и видиш онова усмихнато лъчезарно човече, което обичаш с цялата си душа, да те чака, отворило ръчички (!) да те прегърне, е тогава ти става още по-топличко. И се чувстваш като у дома си. Вдъхваш с пълни гърди от въздуха на Горна Оряховица, но после гледаш да се скатаеш от жегата. Прекрасно знаеш, че прибирайки се ще си слънчасал и изгорял, но не ти пука, защото обичаш малкото сладко и лъчезарно човече и искаш да му кажеш колко съжаляваш, че не си му обърнал вниманието, което заслужава напоследък. И макар и да си изгубил всичките си налични и в един ужасен миг да осъзнаеш, че нямаш с какво да се прибереш, пак си щастлив, леко ти е на душата, спокойно, умиротворено. А после пък разбираш, че ще си имаш един малък ЗАААЙО, който да си обичаш, гушкаш и гледаш и ти става още по-хубаво. Прибирайки се към къщи ти мислено благодариш на лъчезарното човече и си напомняш тези хубави моменти да са все повече в бъдеще.

Във второ лице е по-лесно.

Повторно натрошаване

Заглавието трябваше да е "shit happens", но не обичам лоши думички на заглавни места.
Заради тъпи стечения на обстоятелствата, този ден се превърна в един от многото.
Мразя когато става така.
Но както каза Кали (ама не Кали-Аксел или пък Кали-Пловдив*, нито Кали-омг, нито Кали-просто-Кали, а Кали-готиното-момиче-от-Варна) :

[9:30:48 PM] Кали (Варна) каза: shit happens, да...
[9:31:07 PM] Кали (Варна) каза: но трябва да си изтърпим гадното/ тъпото, за да дойде хубавото

И да, да, така е.
Ботевград, много ти здраве! Предстоящи емоции, ето ме, идвам.

* държа да споделя, че Кали-Пловдив не е от Пловдив!

Teenage dreams in a teenage circus


Доброто настроение е thanks to новото видео на Mika, което е дяволски шарено и прекрасно.
Искам повече такива шарении, такива ярки цветове, които да ми осмислят дните ей така, просто като щракване на пръсти. Това, че няма с кого да излизам, че кисна по цели дни у нас и най-интересното, което правя, е да рисувам безсмислени картинки с флумастрите на брат ми - на кой му пука? На мен със сигурност не. Докато плановете ми не спрат да се провалят обявявам бойкот на целия живот и просто ... продължавам! Продължавам да живея заради хубавите песни, милите думи, телефонните разговори, слънцето, миризмата на стари книги, всичко, всичко. Защото си струва и животът е хубав и прекрасен. Защото е хубаво да си млад и да чуваш, виждаш, усещаш, мечтаеш, обичаш и вярваш, защото всичко си заслужава да е такова, каквото е. И в момента дяволски много ми се излиза, просто да поснимам и поживея, да хвана няколко прекрасни кадъра, да подържа блендата отворена, после да се забия в библиотеката, и да живея, живея, живея из цветове. Понякога дните ми са черно-бели, понякога изобилстват от шарении. Това е благословията и проклятието на твореца. И аз ще продължавам да правя всичко, което обичам, това всъщност беше смисъла. Интересно, как тръгвам да пиша някакви неща тук без особена цел, а накрая излиза нещо. Вселената е странно устроена, мисля си за някакви неща, осъществявам ги, а после какво? Не знам, никога не знам, и май предпочитам да не знам.

photo by maram_S @ deviantART.com

Болка

Боли ме, боли ме, боли ме, празно ми е, като голяма черна дупка, мъртва звезда някъде вътре в мен, която засмуква всичко, нещо, което не ме оставя на мира цял ден и аз продължавам да се измъчвам с него, защото ме е страх да завъртя един телефон, заради някакви глупави предразсъдъци, които мъчат изтерзаното ми съзнание. А болката прогресира в главата ми, отново онази, пулсиращата, която започва от слепоочието ми, продължава нагоре и навътре. Сетих се за онази аналогия с нажеженото до бяло топче от блога на Косето и си мисля, че не мога да опиша по-добре това, което изпитвам в момента, някаква разяждаща липса, която си стои в мен, която не ми дава мира и насън дори. И дали ми е омръзнало да се боря? Не, не ми е. Защото си струва, струва си да се боря, за всичко, всичко. Защото си струва да се боря да бъда поредната горяща звезда в небето, поредния луд човек, луд за живот и магии, луд за дъжд и срещи, за прегръдки и докосвания.
Не знам как да споделя с някой друг собствената си агония и страх. Да, страх. Този пронизващ страх, който ме гони навсякъде, който чувам като онзи странник в мрака когато се обърна, който ме преследва и в сънищата. Колко човешко и смешно. Понякога се учудвам на самата себе си. Не сега. В момента болката ми идва в повечко. Към обезболяващи ме е страх да посягам, а и така е по-добре. Остава само да угася светлината, да си пусна онази моя музика и да легна и ... да умра за света в продължение на около половин час. Тъмно, а пода е под мен, усещам хлад и ми става хубаво, хубаво и мисля, че съм преборила болката, но тя ще се върне, винаги се връща.
Някакси почвам да се уморявам от всичко. А умората е много, много страшно нещо. Има и по-страшни, но все пак.
Не знам, не искам да знам. Както ми каза един човек, ако всичко отиде по дяволите, поне ще знам, че съм вярвала и обичала. И смятам точно това да правя - да вярвам и да обичам. Благодаря ти. И извинявай. За ... pretty much everything. Не съм много добра в това. Поне точно сега, когато болката е толкова всепоглъщаща и мислите ми се давят ... не.

photo by Thirdeyelid @ deviantART.com

useless мрънкане.

Ъ-хъ, просто ми се иска да си помрънкам някъде.
Днес за нищо нямам желание. Що за жега, за Бога.
А да, и този месец съм четири дни в София. Прекрасно, но човекът, който искам най-много да видя е в Бургас.

Хора ме ядосват. Да, ти, ти, точно ти. Съжалявам, че ти се пречкам постоянно, накрая просто ще изчезна. Не, не ми трябваш.
fuck it all, омръзна ми.