студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар