Повдига ми се. Плаче ми се. С глас.
А точно в момента нямам време да се сривам емоционално (или да блогвам).
Вляза ли в състоянието на собствения си перфектно чист нервен срив започва да ме тресе, почвам да не спя, да чета тежки книги по нощите, да пиша, пиша, пиша, докато ръцете ми се покрият с мастило, да гледам в тавана и да крещя в зелените завивки.
И в такива състояния мъката ми е толкова незабележима колкото едно средно силно земетресение.
Земетресения. Тори. Вярно.
На Тори се учи най-добре. На Тори се спи най-добре. На Тори се пише най-добре, плаче се най-добре. Всичко се прави най-добре на Тори.
(и се блогва)
Не прави това. Не го прави, не точно сега, всичко ми се срива отстрани, но аз продължавам напред, виждайки само това, което (уж) изграждам. Приятелства, връзки, успехи - всичко изчезва. Напоследък само слушам и малко говоря, а другите приказват ли приказват ... чувствам се загубена. Чувствам се като ухо. Не искам да бъда ухо.
Какво правя? Какво пиша?
Fuck, я да изчезвам, преди да съм направила нещо, за което ще съжалявам.
Сапун
Слушам Mumford & Sons и чета препрочитам Fight Club за пореден път, плаче ми се, а не съм особено сигурна защо?
Знам, че обещах, че ще пиша за академията, но още не мога да се насиля, защото веднъж блогна ли, това означава че е свършило. А толкова много от нас са все още там душевно, сякаш сърцата ни са скочили някъде в Родопите и в момента са загубени.
Няма свършване. Скоро пак.
Ще видите пък.
(абсолютно безсмислен блог пост защото ми е зле и не знам какво друго да направя)
Знам, че обещах, че ще пиша за академията, но още не мога да се насиля, защото веднъж блогна ли, това означава че е свършило. А толкова много от нас са все още там душевно, сякаш сърцата ни са скочили някъде в Родопите и в момента са загубени.
Няма свършване. Скоро пак.
Ще видите пък.
(абсолютно безсмислен блог пост защото ми е зле и не знам какво друго да направя)
Абонамент за:
Публикации (Atom)