Общо взето. Ей така.

the red oak tree

Скръц. Хлип. Подсмрък.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.

Как си?

Благодаря за въпроса. Ето така съм:

Леглото ми е затрупано от книги.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.

I Hate Writing But I Love Having Written

Ако послушам още малко френския буутлег на Пинк Флойд може и да се побъркам окончателно. Живата им болка е тих дзен в душата ми, също като ментовия чай, като I Capture the Castle и недовършеното/незапочнато есе по философия пред завършените, готови разкази, които само чакат да бъдат изпратени, недочетените анализи по литература, недописаните и неизживени животи в мен, но не мога, не мога, героите ми станаха толкова истински, че са фрагменти от собствените ми кости. Както един ютубър твърде умно беше написал, Флойд не са музика, те са език. Влизат ми твърде дълбоко под кожата. Трябва да ги приемам на много, много малки дози. Ама кога пък съм слушала собствените си съвети, а?
Преди няколко дни споделих на другата част от мен, че се чувствам самотна. Самотна като "искам да прегърна някого за чао" и "искам да ме носят на гръб", а може би и "искам да пия бира с много шарени хора на пейка в парка", но после усещам, че това е нищо пред предстоящото и ограничавам мрънкането си до минимум. Животът ми се върти в една безспирна вихрушка от дълбоки, истински разговори и господи колко обичам, когато има кой да ми говори за книга, която боготворя. Самотата ми не е истинска, но все пак ме дърпа, кара ме да си представям как седя в малко кафене с чаша топъл чай и опърпаната тетрадка и пиша, пиша, пиша. Никога не съм чувствала любовта си към писането толкова жива и истинска, не, не, не ме разбирайте погрешно, самото писане на моменти все още ми е като вадене на зъб, но когато го завърша и редактирам, редактирам, редактирам и въздъхна, защото Господи Боже мой готово е. Още три месеца. И книга. В ръцете ми. Топла, дишаща, жива.
Моя.
Ще стане. Ще успея.
Преди не исках да превръщам писането си в професия, исках да пиша за самото писане, но сега следва Camp NaNoWriMo и Camp NaNoWriMo 2, а имам идеи, идеи, идеи, които веднъж сравни със заря в главата си и един човек, който ме подкрепя и държи изправена през цялото време, предоставя ми пейка, на която да седна, упойващият мирис на цигарен дим и ухо, което да ме изслуша, а това не е екстра, която предлагат повечето хора и после осъзнавам, разбирам, че да, писането може да бъде професия и чувството е леко и светло и толкова катарзисно.
Дробовете ми плуват в чай, а аз се усмихвам от разстояние и живея на едро и хубаво.