Всъщност знаеш ли какво исках? Исках просто да спя с теб.
Не. Не да правя секс с теб. Това е различно.
Просто да спя.
В тази едновременно първа и последна вечер, която ни беше дадена, исках да слушам дъха ти цяла нощ. Исках да разбереш колко отчаяно изливам поезия в порите на кожата ти, вдишвам римите в онова местенце зад ухото ти и целувам куплетите по врата ти. Исках да се загубиш в косата ми, исках да усетиш аромата й. Исках да целувам брадата ти. Исках и да видиш малкия бял белег на лявата ми ръка. Може би щях тихо да сложа глава на гърдите ти, може би ти щеше да обвиеш ръка около кръста ми. Може би щеше да ме държиш здраво. Може би щях да заспя, а може би ти щеше. Май и двамата не спахме изобщо. Може би щяхме да говорим, може би щяхме да мълчим, може би щях да те целуна, може би ти щеше да броиш лунните лъчи по носа ми. Може би щеше да е студена вечер и щяхме да се държим здраво, да запазим топлината. Може би щеше да е адски топло и въпреки това щяхме да дишаме ароматите си заедно. Може би щях да плача. Може би и ти също.
Исках го. Исках го изцяло. И когато ми го предложи осъзнах колко много го искам, осъзнах, че ще е само веднъж и няма да те видя повече, а аз може би ще продължа да искам такива нощи. Затова казах не, разбираш ли?
Така накрая се озовахме бягайки като луди напред назад, страх ни беше да се целунем и това просто ме убиваше. Затова излязох навън и дишах чистия въздух - отново и отново и отново - и ти ме гледаше сякаш бях откровение. После една кола изсвири в далечината, аз не можах да кажа нищо, а ти ме целуна - последна, отчаяна сбогом-целувка. Още ми гъделичка кожата. И подкожието.
Ти си късметлия.
Не видя как се сринах след това, не видя колко червени бяха очите ми и каква тежест падна от раменете ми, когато се намери човек, който нямаше нужда да пита "какво стана?", а разбра веднага и даде оптималната реакция
Беше приключение, още си една ароматна мисъл в мозъка ми, ама ей сега ще изчезнеш, спокойно. В рими ли да те опиша, как да те опиша ... хайде, тръгвай си, вече нямам място за теб.
Britain, are you high?
Не, не, не, не, Бога ми, това не е за олимпийските игри, онова страхотно време на всеки четири години, когато всеки, включително и аз, се превръща в най-големия спортен фен евър.
Имам нуждата да споделя ето този човек:
Имам нуждата да споделя ето този човек:
Защото, ако трябва да съм напълно, ама напълно честна, от няколко месеца насам, когато с духовната ми сестра се заливахме от смях, който не можеше да спре, никой не ме е разсмивал така освен мистър Бийн.
Тъжно ли е? Това ли ми трябва да съм щастлива?
Луди разговори за луди работи и мистър Бийн?
Това е хубаво, мога да го приема.
Длъжна съм и да навра песен, естествено.
А днес знаете ли какво ми се случи? Познаха ме на улицата. От този блог.
После сигурно тридесет минути се чудех какво, за Бога, ми се беше случило, защото сериозно, изключително прекрасно и
и ...
... и.
I don't wanna get over you. Чуваш ли?
Ще те следвам до дъбовото дърво, на което ще си издълбаем имената и ще вали и ще е есен и ще сме млади, завинаги, завинаги.
Абонамент за:
Публикации (Atom)