гоним дъги

както и автобуси, де.

бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.