like a halo in reverse

Бях забравила какво е да изпитваш нужда, физическа нужда от музика. От дни не мога да спра Депеш. Violator: целия. Delta Machine. Playing the Angel. Сякаш дишат директно в дробовете ми, крещят в клетките ми, а от гръдния ми кош разцъфват червени рози. Както неведнъж казахме с кака на концерта, 'земи тоя текст:

It's just time to pay the price, нали?
Гласът на Дейв Геън е абсолютна, тотална абсентова хипноза. Мания. Тръпка. Сърцебиене.
Трябва само да се чуят пресечените дишания на Personal Jesus (че и Halo) за да се разбере какво имам предвид. Депеш не са група за всеки ден, за всяко настроение. Те са за тогава, когато в три без двайсет през нощта плачеш, а не можеш да разбереш особено защо, но усещането е твърде катарзисно, че да го обмисляш твърде.
Депеш изтриха страховете ми, прогониха ги твърдо.

Два дъха по-късно

Обичам ви, Депеш.
Вие сте ми най-чистата и вярна болка.
Обичам всеки звук, който излиза от вас. Най-вече обичам как пеехте и как валеше и как аз стоях там и по едно време нямах представа къде се намирам, нямах представа какво преживявам. Съществуваше само дъжда. И вие.
Чиста, разкъсваща любов.

Как си?

Благодаря за въпроса. Ето така съм:

Леглото ми е затрупано от книги.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.

Мисли относно Пинк Флойд късно вечер

Мислите ми по въпроса се обобщават най-вече с "В никакъв случай". Но напоследък вече като на шега съм изневерила на поне четири-пет принципа, защо не и този?
Моята дилема относно Флойд на тъмно започна преди няколко години. Не помня точно кога или по какъв повод, но с Ваня си говорехме за красивото изкуство, което хем те довежда до такова уникално състояние на душевен катарзис, че ти се иска да скочиш толкова надалеч, чак до 70те, а същевременно те къса, хапе и дере вътрешно. Нямаше как да изпуснем Пинк Флойд - музката, която всъщност я беше накарала да ми каже "здравей" преди години в онзи вече забравен форум на онази недотам забравена група. Последва обстойно обсъждане на творчеството им, същевременно тя ме запозна с Antimatter, а аз нея - със Sopor Aeternus.
Тогава Ваня просто ей така подметна "А пък да знаеш, аз на Флойд най-добре спя!"
В момента сигурно бих се присмяла на тринадесет-четиринадесет годишното си Аз, което изпръхтя пренебрежително и отбягна темата, защото го беше прекалено страх да си признае, че единствения албум на тези розови магьосници, който беше слушало тогава, беше CD в издраскана кутия с някакъв странен символ на черен фон, чиято обложка кръстникът й беше напечатал на домашния си принтер и беше записал около 4-5 песни погрешно на албума, и не можеше да мине през онази странна песен с крещенето без да сънува поне два-три различни кошмара в една вечер.
А после Ваня прати на онова ми Аз Embryo, което се оказа точно страшната песен с крещенето. Нали се сещате, нямаше artist tags на старата уредба, която въртеше дискове до прегряване.
Първо песента ме уплаши. После ме разплака. После я забравих. А когато след години я намерих отново, затрита някъде в дебрите на харддиска си, ме хвърли в едно от най-силните ми състояния. Не съм говорила с Ваня от години, дори не бих я познала ако се сблъскаме на улицата; но когато пуснах онзи файл, с онзи емблематичен лайф, нещо ми се счупи, нещо ме накара да се свия в ъгъла на леглото си и просто да седя там, да седя без да правя нищо, докато песента върти ли върти ли върти.
Разпечатах текста и си го лепнах баш до главата, така че всеки път преди да заспя, той беше последното нещо, което прочитах. Говорете ми после за мазохизъм.
Последва процесът на преоткриване. Албумът беше същия, песните бяха същите, но аз ги виждах, чувствах по различен начин; вкусът на звуците беше съвсем друг, не можех да се спра, просто да лежа в тъмното и да слушам. Движение, съзнание, емоция, Флойд. Мантра, която ми се беше загнездила в главата толкова дълго време.
Отново веднъж направих грешката да заспя на тяхна музика. Отново кошмари, изпълнени със странни лица, които просто ме гледат, с китари по течението на реката и два клоуна, които се подмятат взаимно, с безизразен мъж пред телевизор, с чукове, тръгнали заплашително към тухлената стена, деца със странни маски и месомелачки.
Не съм го правила оттогава. Не посмях.
В момента е 2:44, аз току що изслушах High Hopes и тъй като старата уредба отдавна е изчезнала, Embryo е отдавна загубена, а детството ми сякаш изтича все повече и повече през пръстите ми със всеки един нов сайт на университет който отворя и букмаркна, решавам да запазя поне тази моя малка част. Страхът от Пинк Флойд. Може би е време да го превъзмогна, да си спомня, че това е просто музика, за Бога, аз обичам музиката, няма как тя да ме нарани.
Ама да, ама именно това е, нали? Флойд могат да наранят, само дето хич няма да го забележиш. (Току що прекарах 20 минути в чуденка как се пише тази последна дума. Виждате ли какво имам предвид?) Поне не веднага.
Или пък това е някакъв начин на вселената да ми покаже, че трябва да го превъзмогна и да продължа, да си оставя детството зад мен с този привидно незначителен акт: да слушам Пинк Флойд късно вечер.
Ако е така, то вселената има доста извратено чувство за хумор.
Това е. Добре познатите на всички четири албума са подредени (да, четири, толкова, нямам сила за повече) един след друг и проклетият iTunes сякаш ми се подиграва като чака да натисна онова копче с равнобедрения триъгълник с централна ротация 90 градуса.
Умът ми вече започва да се настройва Флойдовски.
Лягам. Заспивам.
Все пак, няма от какво толкова да се страхувам.
Нали?

залезът падна ... спиш ли?

Слушам една позабравена песен на Caleb (Brad) Kane и си мисля, мисля, че оnce I was here, а сега съм there и о, ДА, по-истинска съм. От всякога.
Има път. Винаги е имало, това е нещо много хубаво, скъпо и хладно, там, в тъмното, под одеалото. Искам топло, искам хубаво и ...

Once I was real
Once I was somebody's child
Once I could feel
Some feeling once in a while
Once I was here
Once I was somebody's friend
Once I appear
I will be real once again

once upon a looking-for-Donna time

Писах, трих, писах, трих, писах, трих, а накрая си позелених блога. Вече не ми е зимно, по-скоро очакващо, леко уплашено, но чакащо, усмихнато, пролетно (то как да не ми е, при тия температури) (на село цъфна кокиче, между другото.) И честита 2010 на всички, бъдете щастливи.
Аз ли? Ами аз я посрещнах с мощни фойерверки, които оцветиха небето, но както намекна Милена, не такива, като на 22ри. Първо казах "Честита нова година" на Теди до мен, първо изпих чашата шампанско, първо се обадих на Алекс, първата музика беше Горан. От това, което виждам, годината ще е хубава, и такива очаквания имам за нея, о само какви!
Без обобщителни постове. Без new year resolutions. Само надежда, която е като малко слънчево петно от прозореца. Защото в момента съществува само Флорънс.
Продължавам с високо вдигната глава и, знаете ли, чувството е прекрасно. Да имаш вяра в себе си. Върховното просто, заслепяващото, топлото, студеното. Yes, no, maybe, I don't know, could you repeat that question? Ама да и да, няма може би, а аз знам, няма нужда от повторения, няма нужда от сънища и мечти. Няма утре и има само днес, има само вчера и оня ден, и 30ти и хубавото и топлото и у дома-то, и природата около нас, докато седим, просто седим един до друг и гледаме града, който принципно ми е втръснал до еей тука, но сега ми се струва прекрасен. Sometimes I feel like throwing my hands up in the air.
'cause I've got the love:)))))