Как си?

Благодаря за въпроса. Ето така съм:

Леглото ми е затрупано от книги.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.

She acts like summer and walks like rain

... and did you fall for a shooting star?
Подейства ми много успокояващо като за събуждане. :)

A day in the life of ...

След като получих сръчкване в подребрията от Братчеда (който, между другото, е Братчед ама с главно Б!) се сетих, че си бях наумила да направя онова дребничкото на тема "Как протича един мой ден" .

Да, ама ето ме тук, в началото, а не знам даже къде, под ягодите, е то. Може би от заспиването? Или от събуждането? Къде всъщност е началото - нали, все пак, всичко е един голям кръг? Нека да го хвана от главата за краката. Сутрин, когато се събудя, ако изобщо съм успяла да заспя, задължително не ставам веднага. Абсурд. Или хващам книга, с която удобно се сгушвам още един-два часа или просто гледам тавана, а светлината влиза през прозореца, но не съвсем защото прекрасните ми зелено-жълти щори я правят една такава топла, зелено-жълта. И така обичам. Ярката светлина ми дразни очите. Третият вариант е да дойде едно добре-познато малко същество, което толкова рано сутрин все още е замъглено оранжево петно, дръпне ме за ръката с нещо, което звучи повече като "Каоооу, 'айде, че мама напави за'ускааа!" За съжаление този вариант е възможен само уикендите, защото в другите дни също така добре познатото малко същество е на село (Леденик) и почти винаги се събуждам след като вече е тръгнало.
След обичайните сутрешни ритуали, почесвания, помръдвания, поръчквания и така нататък и първата за деня чаша мляко най-често хващам китарата в опит да зауча няколко нови песни или просто малко да си посвиря, нещо на което да излея всичко събрано от нощта. Китарата върши невероятна работа, наистина. Струните са твърди, метални от последната смяна. После пред очите ми се изпречва Тетрадката, онаази Тетрадка, която съм обещала да дам на Рин, удря ме нещо по главата и се сещам, разбирате ли, че онзи там си разказ още е без редакции и че трябва виждате ли да го драсна.
Следобедът е прекаран предимно в книги и, от време на време, пред компютър. Това в случай, че никой от Хората не ме викне да излезем, но тъй като по това време всички Хора са някъде там, а аз съм си в Търново - почти никакъв шанс.
Към седем и половина цялото домочадие се връща вкъщи, а отива по леглата към десет. Аз съм по-нощна птица - лягам към 12-1, като часа на заспиване никога не е уточнен напълно. Може да е към 1.30, може да е към 3. Зависи колко съм уморена и доколко е интересна книгата, която чета и дали не може да почака до следващия ден. Ако е пълнолуние излизам на терасата с китарата да гледам луната. Което е...прекрасно.
Нека който иска и той да опише деня си - забавно е.

Long live the King.

Почивай в мир, Джако.



Иска ми се да обясня какво почувствах, когато разбрах, че вече го няма.
Някакво...смазващото усещане за някой, който вчера е бил Там, Там някъде, който е дишал, говорил ,мечтал. А сега...е някъде другаде.
Никога не съм харесвала Майкъл Джексън кой знае колко, но, да, имаше негови песни, които обожавах до дъното на душичката си, уважавах го и заради танцьора, който беше. Кралят беше и една голяма част от детството ми. Не ми се иска да повярвам, че го няма.

Я твой ужас и страх.

Припомних си колко много обичам руско кино, руска музика. Русия.
Трябват ми повече такива неща, които да ме държат будна, достатъчно будна да мога да виждам и чувам живота, да обичам, да се радвам, да плача, да викам, да чета, да усещам. Да губя, да имам, да получавам, да вземам, да рисувам. Да бъда най-добра приятелка, да бъда дъщеря и да бъда нечия опора. Да бъда и същевременно човека, който се нуждае от такава опора, но егото му е прекалено голямо, че да си го признае.
Остана още един изпит. А после - здравей не-толкова-чакано лято. Уморих се от счупени надежди.

Вълнения в пощенски плик

Ама вече смятам да съдя Български пощи. Сериозно.

То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.

А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.

MRM

Хелоу, хелоу, новина за всички! *почуква с вилица по чашата*
Вече съм част и от екипа на MRM !
Искам много много много да благодаря на Надя че, ъъ, ми се довери, общо взето^^
Можете и да ми прочетете първия пост, посветен на Гари Олдман (ако искате де :Р) : MRM presents ~ 3