Britain, are you high?

Не, не, не, не, Бога ми, това не е за олимпийските игри, онова страхотно време на всеки четири години, когато всеки, включително и аз, се превръща в най-големия спортен фен евър.
Имам нуждата да споделя ето този човек:

Защото, ако трябва да съм напълно, ама напълно честна, от няколко месеца насам, когато с духовната ми сестра се заливахме от смях, който не можеше да спре, никой не ме е разсмивал така освен мистър Бийн.

Тъжно ли е? Това ли ми трябва да съм щастлива?

Луди разговори за луди работи и мистър Бийн?

Това е хубаво, мога да го приема.

Длъжна съм и да навра песен, естествено.

Sorrow found me

when I was young.

Sorrow waited

sorrow won

А днес знаете ли какво ми се случи? Познаха ме на улицата. От този блог.

После сигурно тридесет минути се чудех какво, за Бога, ми се беше случило, защото сериозно, изключително прекрасно и

и ...

... и.

I don't wanna get over you. Чуваш ли?

Ще те следвам до дъбовото дърво, на което ще си издълбаем имената и ще вали и ще е есен и ще сме млади, завинаги, завинаги.

Изтъркан момент

Дъждът валеше, а аз вървях.

Дъждът валеше, а аз вървях, с половин ухо слушах какво ми говорят двете момичета до мен, а с другото ухо и половина - Тори. На светофара си сложих и двете слушалки. Тогава и погледнах надолу.
И видях.
Видях, видях дъга, представяте ли си, дъга, истинска, дъга.
Сигурно е глупаво да се екзалтирам толкова, но ... трябваше, трябваше да сте там с мен да го видите (знаете си кои сте).
Защото не беше просто поредната течна инжекция цветове, която се стичаше по снагата на моята улица, не, не беше, а беше по цялото продължение на тротоара под мен. Преброих й всичките цветове, харесах си няколко от тях, а картини и разкази веднага нахлуха неканени в главата ми, а Тори пее за зимата, а хората около мен ми мрънкат да се по дяволите разкарам от пътя им, затова и се облягам на самия светофар и гледам, гледам, а дъждът вали вали вали.
Моята улица.
Моята улица е един капещ цвят, моята улица живее, подскача и говори по цветно, моята улица ми показва цветове, които друг не е виждал и ме отнася на места, където друг не е бил. Моята улица си скача срещу мен, подпалва се под обувките ми, спъва ме, падам върху нея, заледява се, а ние си ходим по снега, хруПпп , хрупПп, хруппП, нали, хора, нали, нали?
Пияни карнавали, истински хора, улични музиканти, изнемощели слънца, изсмукани отражения, сиви карета, пъстри шалове и всички вие по моята улица, не бягайте, ще се подхлъзнете. Жълти павета, чакайте ме, идвам, защото обичам дъжда и защото последното метро е мое, твое, наше.
Чак ми се вие от възторга на деня, чак ми се подскача към нараненото разкъсано небе, чак ми се пие шипков чай, чак ми се бере липа.

А знаете ли какво идва?
Идва снега. Идват борбите със снежни топки преди часовете по рисуване, идва правенето на коледни меденки, идва гледането на снукър и пиене на горещ шоколад, докато в ноздрите ми влиза задушливия дим от цигарите, кашлям, но съм щастлива, защото те са се върнали, те пак са тук и са си изцяло мои за цяла седмица от 23 до 27 и тъкмо като ме пуснат ще дойде пък той и имам усещането за една прекрасна зима, да умра, да се родя и пак да умра, да изпадна в абстиненция заради приемането на толкова много свобода на едно място, само едно единствено последно усилие и ... и край. Лампички светят в ума ми, който изобщо не е там, където би трябвало да бъде. Огън пука в ушите ми.
Зима иде.

(и изобщо не си мислете, че си взех чадъра.)

снимката е от sunshin3-in-a-bag