прочетох нещо в блога на Фреди (която е мега-пич и задължително трябва да й отскочите на блог-гости!), което доста обобщава състоянието ми напоследък: "Просто си мърдам и съм щастлива с това." мда, така е. и аз мърдам, мърдам с очи, с разум, със сърце, с ръце, с усмивки и преживявания. понякога съм уморена, понякога не ми се спи, понякога се заравям в книгите си и не мога да се отлепя от тях, а друг път - в хипер интересните задачи по математика (които наистина са хипер интересни. не се ебавам!)
всеки ден излизам от вкъщи в 7 без 15 сутринта (пристигам половин час преди началото, но на кой му пука!) за да гледам изгрева. обожавам гледката. обожавам да гледам как след като свия към гимназията розовите облаци се събират като захарен памук над сградата, как оранжевите лъчи ми приличат на разтваряща се захар в сутрешното кафе, обичам да гледам всичко това, a jason mraz, john lennon и eddie vedder да ми напомнят кои са важните неща в живота ми и all the precious things защото се чувствам идеално в собствената си кожа, а това все пак е най-важното. обичам и леко хладния вятър, който се носи покрай мен сутрин, рано сутрин. обичам мириса на вода, носещ се из въздуха. дори хората, гледащи ме странно, ме вдъхновяват, а когато съм сама на пустата улица задължително припявам с bon jovi и tori amos.
indian summer
обожавам циганското лято.
мирише на паднали листа, в червено-жълто-оранжевикава гама е цяяялото, а и малко зелено понякога, слънцето ме убива и знам, че е сухо, че е перфектно за лежане по тревата, за търкаляне и неуспешно гъделичкане, за "жичка-жичка-ТООК!". а аз попивам острия аромат и се чувствам най-накрая у дома. защото това мое си "у дома" е там, (където има пудинг) където съм щастлива и крайниците ми треперят от неща, с които не мога и не искам да се преборя, там мога да съм си аз, да се смея, да плача, да мрънкам, да се ядосвам, да обичам, да ме обичат.
и тук е мястото да спомена какви изключително огромни паркове има в софия и колко обичам удобната им трева, слънцето, което пече като диво и най-вече обичам един специален човек с кафеникаво-червено-синя риза.
мирише на паднали листа, в червено-жълто-оранжевикава гама е цяяялото, а и малко зелено понякога, слънцето ме убива и знам, че е сухо, че е перфектно за лежане по тревата, за търкаляне и неуспешно гъделичкане, за "жичка-жичка-ТООК!". а аз попивам острия аромат и се чувствам най-накрая у дома. защото това мое си "у дома" е там, (където има пудинг) където съм щастлива и крайниците ми треперят от неща, с които не мога и не искам да се преборя, там мога да съм си аз, да се смея, да плача, да мрънкам, да се ядосвам, да обичам, да ме обичат.
и тук е мястото да спомена какви изключително огромни паркове има в софия и колко обичам удобната им трева, слънцето, което пече като диво и най-вече обичам един специален човек с кафеникаво-червено-синя риза.
.
колкото да се отчета и тук да си кажа, че достъпа до компютър ще ми е силно ограничен.
на който му трябвам, знае къде да ме търси.
училището и всичко ... идва ми в повечко, но както някои от вас знаят, обичам натоварването и смятам да се занимавам предимно с това.
але-хоп!
на който му трябвам, знае къде да ме търси.
училището и всичко ... идва ми в повечко, но както някои от вас знаят, обичам натоварването и смятам да се занимавам предимно с това.
але-хоп!
крилете са, за да летиш
Този ден Хорхе ме чакаше с готова приказка.Няма нужда да казвам каквото и да било друго.
Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.
- Така е... - казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
- Ами ако падна?
- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но ... от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш.
Из "Нека ти разкажа" на Хорхе Букай
Нека всеки го прочете и осмисли.
Две точки, запетайка и половина.
Седнах с мисълта да опиша цялото софийско приключение от-до, но открих, че силите ми не стигат за това. Дори и да става въпрос само за седем часа и нещо.
Усетих есента, обаче. Когато автобуса ми тръгна я усетих по-силно от всякога.
И е студена. И не знам защо ми се въртеше To Be With You в главата. Песента е прекрасна.
Силно препоръчвам на всички да прочетат "Фарс или никога вече самота" на Кърт Вонегът. Защото аз с това се занимавах, докато се опитвах да игнорирам топката в стомаха ми. Невероятна е, наистина.
Все пак, големия град ми се отрази изключително добре. Е, не само той, разбира се.
Искам си хубавите моменти пак, и пак, и пак ...
Сигурно съм егоист, но да, искам си ги.
Але-хоп!
Усетих есента, обаче. Когато автобуса ми тръгна я усетих по-силно от всякога.
И е студена. И не знам защо ми се въртеше To Be With You в главата. Песента е прекрасна.
Силно препоръчвам на всички да прочетат "Фарс или никога вече самота" на Кърт Вонегът. Защото аз с това се занимавах, докато се опитвах да игнорирам топката в стомаха ми. Невероятна е, наистина.
Все пак, големия град ми се отрази изключително добре. Е, не само той, разбира се.
Искам си хубавите моменти пак, и пак, и пак ...
Сигурно съм егоист, но да, искам си ги.
Але-хоп!
искам си детството
А помните ли когато ...
... когато всичко беше игра? Искам си това време.
Искам пак да чакам поредния епизод на Алф по телевизията, неделните детски предавания по Канал 1, пак да пищя, когато видя Дейвид Хаселхоф на екрана, да гледам Капитан Планета. Искам пак да залепям картинки от дъвки по стария шкаф за хляб, искам пак да си играя с конструктора ми в онази стая върху леко странно миришещия и грапав килим, който ме драска. Искам пак да ставам рано всяка неделна сутрин с трепетно очакване на следващия епизод на "Спукано гърне". Искам пак да се заровя в старата жълта торбичка, в която са всички онези малки слончета, маймунчета, човечета и прочее играчки от шоколадови яйца "Киндер". Искам си пак колекцията миришещи картинки, които да разменям с приятели, искам пак да излизам с хлапета пред блока да играем на Шоколад, Судже, Народна топка, Истина или риск, Ръбче. Да викам с други наивни хлапета русалки, дяволи, духчето Кики, дама Пика. Да пиша отново писма до Дядо Коледа, да си правя риби на тамагочитата.
Помните ли това време? Нещо много съм затъжила за него напоследък. Липсва ми това поколение, дразнят ме днешните зомбирани и сухи компютърни деца ... а аз се катерех по череши, берях липа, ходех си за цяло лято на село. Тогава на родителите не можеше да не се подчиниш - тяхната дума си беше закон. Танцът макарена. Гумените мечета. Преди дата.бг, интернет, скайп, плейстейшън и x-box, преди интернет.
Всичко това ми липсва и ме е яд, че днешните деца няма дори и да разберат какво беше.
... когато всичко беше игра? Искам си това време.
Искам пак да чакам поредния епизод на Алф по телевизията, неделните детски предавания по Канал 1, пак да пищя, когато видя Дейвид Хаселхоф на екрана, да гледам Капитан Планета. Искам пак да залепям картинки от дъвки по стария шкаф за хляб, искам пак да си играя с конструктора ми в онази стая върху леко странно миришещия и грапав килим, който ме драска. Искам пак да ставам рано всяка неделна сутрин с трепетно очакване на следващия епизод на "Спукано гърне". Искам пак да се заровя в старата жълта торбичка, в която са всички онези малки слончета, маймунчета, човечета и прочее играчки от шоколадови яйца "Киндер". Искам си пак колекцията миришещи картинки, които да разменям с приятели, искам пак да излизам с хлапета пред блока да играем на Шоколад, Судже, Народна топка, Истина или риск, Ръбче. Да викам с други наивни хлапета русалки, дяволи, духчето Кики, дама Пика. Да пиша отново писма до Дядо Коледа, да си правя риби на тамагочитата.
Помните ли това време? Нещо много съм затъжила за него напоследък. Липсва ми това поколение, дразнят ме днешните зомбирани и сухи компютърни деца ... а аз се катерех по череши, берях липа, ходех си за цяло лято на село. Тогава на родителите не можеше да не се подчиниш - тяхната дума си беше закон. Танцът макарена. Гумените мечета. Преди дата.бг, интернет, скайп, плейстейшън и x-box, преди интернет.
Всичко това ми липсва и ме е яд, че днешните деца няма дори и да разберат какво беше.
и на мен ми се иска ...
ама не мога.
Далечини проклети.
Все пак - давам и получавам, мисля и мислят за мен, помагам и ми помагат. Обичам и ме обичат.
И това ме прави много, много щастлива. Представа си нямате колко много. :))
Далечини проклети.
Все пак - давам и получавам, мисля и мислят за мен, помагам и ми помагат. Обичам и ме обичат.
И това ме прави много, много щастлива. Представа си нямате колко много. :))
песен за думите на песента
Студ ми песента подсказа,
дъжд докрай ми я разказа.
Пяха ми я ветровете,
шепнеха ми я вълните.
Птица с песен ме догони,
пяха есенните клони
Думите събрал, усукал,
тънка нишка аз изпредох,
че навих кълбо от песни
и го хвърлих на шейната.
Събирам ги по пътя си, намирам ги из храсталаците, късам ги от ниските клони на собственото си въображение и от върховете на ума си, отскубвам ги заедно с росата докато тичам из поляните на съзнанието. И песните от старите епоси сами излизат, никой не ги е викал и те идват, говорейки за незнайни морета, кораби, вълни, птици, небета, певци, богове, хора, добро и зло и тънката граница между двете. Където чудесата се получават от прашинка, а двойното чудо от парченце. За един човек това е прекалено много. Да си представиш всичко, за което се разказва в тях, иска се дяволски голяма воля и въображение, да видиш плачещата над реката и ловецът на думи. Студът лъха от страниците на книгата, дотолкова силен, че понякога ти се иска да си вземеш шал и кожух, дори да е началото на септември. А думите в песента са важни, коледните играчки по елхата на мелодията - тя може да съществува без тях, но не е така привлекателна.
Докато лежа и си мисля всичко това под звуците на The Doors, които винаги познават всичко (We're perched headlong on the edge of boredom / We're reaching for death on the end of a candle) денят навън продължава с безобразно бързото си въртене - толкова бързо, че понякога не мога да стоя в темпо с него и просто спирам. Всички трябва да бягаме след него, гонени от вятъра на ежедневието, който е непоносимо студен, и то го правим всеки, всеки, всеки ден.
Не ми трябваш. Не и ако не си жива история. Не, не ми трябва нещо, в което героите са парцалени кукли, които да размятам насам-натам, не искам просто някой. Когато пишеш ти създаваш съдби. Няма да пропилявам нечия съдба, защото ми е скучно или защото съм прекалено омърсена, изтощена, изморена, отегчена. Няма да се опитвам да пиша насила с банални думи просто защото някой ми е казал да го направя, не. Няма и да наричам това "писане", няма да го ползвам да възвишавам емоциите си, защото героите не го заслужават, защото те обичат да бягат, но не от себе си а в обратната посока. Бягат към бъдещето си само когато са уверени, защото в противен случай срещат камъни по пътя си. А те често са остри и ръбати. Винаги боли да паднеш, нали?
цитат: "Калевала", в превод на Нино Николов
it starts in my toes, makes me crinkle my nose
Sometimes the things I do astound me
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
качества и недостатъци
Поредната блог-игра подхвърлена ми от Братовчеда
Хубавинки. Инак казано, качества.
Около разиграващият се цирк ми хрумна една идея. Тя се състои в това всеки да опише своите качества и недостатъци, а след това да покани няколко човека да направят същото.Та, понеже главата ми още тупти от днескашните преживявания и нямам по-добро нещо за правене, нека пробвам това.
из горелинкнатия блог
Хубавинки. Инак казано, качества.
- оптимист съм
- добър слушател съм
- умея да давам втори шанс
- не съм ревнива
- говоря истината
- мога да се занимавам с няколко неща едновременно
- обещая ли нещо, независимо кога, го изпълнявам
- трудно забравям хората
- не мразя никого и нищо
- досадник съм
- затварям се в себе си
- разсейвам се често
- имам трудности да спя нощем
- ставам неадекватна понякога
- лесно се доверявам на хората
- инатеста съм
- не разбирам от намеци
- лесно се наранявам
come together
Или най-прекрасното нещо, което някой някога изобщо е правил за мен.
Имах си Човек за осем-часа-и-нещо и то съвсем неочаквано.
Имах собственото си щастие толкова близо до мен.
И изпращайки Човека си (с правилния автобус) искрено ми се доплака и още повече намразих южната автогара. Не ми се е случвало да съм толкова изгубена и толкова намерена едновременно. Толкова да не знам къде съм и същевременно да се чувствам у дома. Защото моят дом е там, където е сърцето ми. Не смея дори да кажа "обичам те", защото знам, че това не е достатъчно да опише това чувство, което тупти ей тук всеки път когато ми се случи нещо подобно с моя си Човек. А когато овладях треперенето в крайниците си, когато се прибрах и пак бях сама, когато всичко мина през главата ми, легнах на пода и се унесох под звуците на The Doors , защото yeah music is your special friend. Мисля си, че ние сме математици - за нас числата носят някакво специално значение. Не са просто числа и никога не са били. Всички онези кратки моменти на радост, които карат душата ми да се издига до небивали височини, до небета, невиждани от никого, до чувства, недокоснати и неопознати, до нещо, което не знам какво е, но определено ми харесва. Тези неща, дето са твърде хубави, приличат на сънища и все пак като усещаш миризмите и вкусовете на всичко около себе си разбираш, че всъщност не са. Когато музиката свърши остават думите, неизречените, остават докосванията и малките моменти слънчева светлина, преди да дойде мракът на самотата. Преди да дойде студа.
"а знаеш ли колко много те обичам?"
Имах си Човек за осем-часа-и-нещо и то съвсем неочаквано.
Имах собственото си щастие толкова близо до мен.
И изпращайки Човека си (с правилния автобус) искрено ми се доплака и още повече намразих южната автогара. Не ми се е случвало да съм толкова изгубена и толкова намерена едновременно. Толкова да не знам къде съм и същевременно да се чувствам у дома. Защото моят дом е там, където е сърцето ми. Не смея дори да кажа "обичам те", защото знам, че това не е достатъчно да опише това чувство, което тупти ей тук всеки път когато ми се случи нещо подобно с моя си Човек. А когато овладях треперенето в крайниците си, когато се прибрах и пак бях сама, когато всичко мина през главата ми, легнах на пода и се унесох под звуците на The Doors , защото yeah music is your special friend. Мисля си, че ние сме математици - за нас числата носят някакво специално значение. Не са просто числа и никога не са били. Всички онези кратки моменти на радост, които карат душата ми да се издига до небивали височини, до небета, невиждани от никого, до чувства, недокоснати и неопознати, до нещо, което не знам какво е, но определено ми харесва. Тези неща, дето са твърде хубави, приличат на сънища и все пак като усещаш миризмите и вкусовете на всичко около себе си разбираш, че всъщност не са. Когато музиката свърши остават думите, неизречените, остават докосванията и малките моменти слънчева светлина, преди да дойде мракът на самотата. Преди да дойде студа.
"а знаеш ли колко много те обичам?"
оранжеви истории
Пост, който ползвам да се похваля с новия си темплейт на блога.
Обожавам, да ^^
И да благодаря на Теди за помощта. Мерси, слънчево оранжевляче <3
Обожавам, да ^^
И да благодаря на Теди за помощта. Мерси, слънчево оранжевляче <3
Сухи слънчогледи
Излизайки за пръв път на терасата днес, съвсем осезаемо помирисах есента и отиващото си лято. В главата ми веднага изникна образа за изсушени увяхващи слънчогледи.
Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.
Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.
Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.
Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.
Изгубена в зелено
Пичове, стаята ми е зе-ле-на, and, hell yeah, don't it feel good!
Чувствам се удавена в тоя цвят, сериозно, ебати невероятното е <33
Имам си и зайо. Само да се похваля. Черен с бяла дясна лапичка. Женски. Казва се Заки. Му - ха - ха!
И нямам някаква особена причина да пиша, освен, че днес се чувствах леко емоционално развалена заради трагедията в Охрид и прочее, мразя когато се случват такива неща, през мисълта ми веднага минава представата, че някой от Хората ми е бил там и това ме чупи отвътре. Може би и това, че чух песен, която ми напомни за не-особено-приятни-неща, или че ме наваля, докато отивах към училище, или може би факта, че дъжда ме депресира, а принципно го обичам и го чакам с нетърпение. И че може би няма да си имам специален Човек в Търново. Една седмица заравяне в книги ми дойде дяволски добре обаче, тук е мястото да препоръчам на всички ви "Тес от рода д'Ъбървил" на Томас Харди, защото викторианска Англия е много много love. И да ви призова да прочетете този пост от блога на Теди, защото не бих могла да го кажа по-добре.
Чувствам се удавена в тоя цвят, сериозно, ебати невероятното е <33
Имам си и зайо. Само да се похваля. Черен с бяла дясна лапичка. Женски. Казва се Заки. Му - ха - ха!
И нямам някаква особена причина да пиша, освен, че днес се чувствах леко емоционално развалена заради трагедията в Охрид и прочее, мразя когато се случват такива неща, през мисълта ми веднага минава представата, че някой от Хората ми е бил там и това ме чупи отвътре. Може би и това, че чух песен, която ми напомни за не-особено-приятни-неща, или че ме наваля, докато отивах към училище, или може би факта, че дъжда ме депресира, а принципно го обичам и го чакам с нетърпение. И че може би няма да си имам специален Човек в Търново. Една седмица заравяне в книги ми дойде дяволски добре обаче, тук е мястото да препоръчам на всички ви "Тес от рода д'Ъбървил" на Томас Харди, защото викторианска Англия е много много love. И да ви призова да прочетете този пост от блога на Теди, защото не бих могла да го кажа по-добре.
Просто усещане
[19:02:24] Анджи [citizen erased]: човеек
[19:02:34] Анджи [citizen erased]: днес дадох пари и гривничка на един уличен музикант
[19:02:37] Анджи [citizen erased]: и той ме прегърна
[19:02:44] Анджи [citizen erased]: знаеш ли колко топло ми стана? (sun)
[19:02:55] Сид: =) яко, сигурно е било много хубаво
[19:03:12] Анджи [citizen erased]: прекрасно^^
[19:03:16] Анджи [citizen erased]: най-великото усещане (:
И наистина. :)
[19:02:34] Анджи [citizen erased]: днес дадох пари и гривничка на един уличен музикант
[19:02:37] Анджи [citizen erased]: и той ме прегърна
[19:02:44] Анджи [citizen erased]: знаеш ли колко топло ми стана? (sun)
[19:02:55] Сид: =) яко, сигурно е било много хубаво
[19:03:12] Анджи [citizen erased]: прекрасно^^
[19:03:16] Анджи [citizen erased]: най-великото усещане (:
И наистина. :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)