улиците скачат към мен като ме посрещат дъжда и съкровището, а аз се мотая насам-натам и се чудя къде, по дяволите, се намирам, а после ми става топло и се сещам.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар