Мисли относно Пинк Флойд късно вечер

Мислите ми по въпроса се обобщават най-вече с "В никакъв случай". Но напоследък вече като на шега съм изневерила на поне четири-пет принципа, защо не и този?
Моята дилема относно Флойд на тъмно започна преди няколко години. Не помня точно кога или по какъв повод, но с Ваня си говорехме за красивото изкуство, което хем те довежда до такова уникално състояние на душевен катарзис, че ти се иска да скочиш толкова надалеч, чак до 70те, а същевременно те къса, хапе и дере вътрешно. Нямаше как да изпуснем Пинк Флойд - музката, която всъщност я беше накарала да ми каже "здравей" преди години в онзи вече забравен форум на онази недотам забравена група. Последва обстойно обсъждане на творчеството им, същевременно тя ме запозна с Antimatter, а аз нея - със Sopor Aeternus.
Тогава Ваня просто ей така подметна "А пък да знаеш, аз на Флойд най-добре спя!"
В момента сигурно бих се присмяла на тринадесет-четиринадесет годишното си Аз, което изпръхтя пренебрежително и отбягна темата, защото го беше прекалено страх да си признае, че единствения албум на тези розови магьосници, който беше слушало тогава, беше CD в издраскана кутия с някакъв странен символ на черен фон, чиято обложка кръстникът й беше напечатал на домашния си принтер и беше записал около 4-5 песни погрешно на албума, и не можеше да мине през онази странна песен с крещенето без да сънува поне два-три различни кошмара в една вечер.
А после Ваня прати на онова ми Аз Embryo, което се оказа точно страшната песен с крещенето. Нали се сещате, нямаше artist tags на старата уредба, която въртеше дискове до прегряване.
Първо песента ме уплаши. После ме разплака. После я забравих. А когато след години я намерих отново, затрита някъде в дебрите на харддиска си, ме хвърли в едно от най-силните ми състояния. Не съм говорила с Ваня от години, дори не бих я познала ако се сблъскаме на улицата; но когато пуснах онзи файл, с онзи емблематичен лайф, нещо ми се счупи, нещо ме накара да се свия в ъгъла на леглото си и просто да седя там, да седя без да правя нищо, докато песента върти ли върти ли върти.
Разпечатах текста и си го лепнах баш до главата, така че всеки път преди да заспя, той беше последното нещо, което прочитах. Говорете ми после за мазохизъм.
Последва процесът на преоткриване. Албумът беше същия, песните бяха същите, но аз ги виждах, чувствах по различен начин; вкусът на звуците беше съвсем друг, не можех да се спра, просто да лежа в тъмното и да слушам. Движение, съзнание, емоция, Флойд. Мантра, която ми се беше загнездила в главата толкова дълго време.
Отново веднъж направих грешката да заспя на тяхна музика. Отново кошмари, изпълнени със странни лица, които просто ме гледат, с китари по течението на реката и два клоуна, които се подмятат взаимно, с безизразен мъж пред телевизор, с чукове, тръгнали заплашително към тухлената стена, деца със странни маски и месомелачки.
Не съм го правила оттогава. Не посмях.
В момента е 2:44, аз току що изслушах High Hopes и тъй като старата уредба отдавна е изчезнала, Embryo е отдавна загубена, а детството ми сякаш изтича все повече и повече през пръстите ми със всеки един нов сайт на университет който отворя и букмаркна, решавам да запазя поне тази моя малка част. Страхът от Пинк Флойд. Може би е време да го превъзмогна, да си спомня, че това е просто музика, за Бога, аз обичам музиката, няма как тя да ме нарани.
Ама да, ама именно това е, нали? Флойд могат да наранят, само дето хич няма да го забележиш. (Току що прекарах 20 минути в чуденка как се пише тази последна дума. Виждате ли какво имам предвид?) Поне не веднага.
Или пък това е някакъв начин на вселената да ми покаже, че трябва да го превъзмогна и да продължа, да си оставя детството зад мен с този привидно незначителен акт: да слушам Пинк Флойд късно вечер.
Ако е така, то вселената има доста извратено чувство за хумор.
Това е. Добре познатите на всички четири албума са подредени (да, четири, толкова, нямам сила за повече) един след друг и проклетият iTunes сякаш ми се подиграва като чака да натисна онова копче с равнобедрения триъгълник с централна ротация 90 градуса.
Умът ми вече започва да се настройва Флойдовски.
Лягам. Заспивам.
Все пак, няма от какво толкова да се страхувам.
Нали?

Целофан

Погледни го от тази страна, казах, поне не забравят че съществуваш. Пак си припомням за целофаненият мъж, да бе, онзи, от "Чикаго" , 'дето се жалваше, че можеш да погледнеш през него, да минеш през него и дори и да не го забележиш. Безлична работа. Вървиш, събираш се с някакви хора доста дълго време. Водят ти се приятели. Хеей, ама толкова сме близки. Хеей, ама така се забавляваме. А после какво? Нищо. Изчезваш и не забелязват. Подскачаш, крещиш "Огън!!" - не забелязват. Целофан. Прозрачно. Самотно. Неистинско. Лицемерно. Мразя така. Мразя да съм никой, защото точно така се чувствам, защото не ме забелязват, защото съм поредното лице. Там.
Но няма да се оплаквам, вече не, не както правих преди година или нещо такова. Защото вече има. Какво и кого има ли? Ами просто има. Има някой, който да ми каже "Хей, ти си специална. Светът има нужда от теб.". Има някой, има.
И не. Не ми пука за вас вече, колкото и грозно да ми звучи тоя израз. Не. Бягам, избягах, откъснах се. Този път е за постоянно, обещавам ви.

i've always wanted to meet a painter

ноември е, а моите дни си минават чудесно. ноември е, а слънцето продължава да е в небето, малко ми е мъчно за снега и за вкочаняващия кокалите студ, но това лято се научих да обичам слънцето. ноември е, а толкова много неща ми предстоят, жалко, дори веднъж не изслушах тематичната песен. ноември е, и не само това.
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?

песен за думите на песента

Студ ми песента подсказа,
дъжд докрай ми я разказа.
Пяха ми я ветровете,
шепнеха ми я вълните.
Птица с песен ме догони,
пяха есенните клони

Думите събрал, усукал,
тънка нишка аз изпредох,
че навих кълбо от песни
и го хвърлих на шейната.

Събирам ги по пътя си, намирам ги из храсталаците, късам ги от ниските клони на собственото си въображение и от върховете на ума си, отскубвам ги заедно с росата докато тичам из поляните на съзнанието. И песните от старите епоси сами излизат, никой не ги е викал и те идват, говорейки за незнайни морета, кораби, вълни, птици, небета, певци, богове, хора, добро и зло и тънката граница между двете. Където чудесата се получават от прашинка, а двойното чудо от парченце. За един човек това е прекалено много. Да си представиш всичко, за което се разказва в тях, иска се дяволски голяма воля и въображение, да видиш плачещата над реката и ловецът на думи. Студът лъха от страниците на книгата, дотолкова силен, че понякога ти се иска да си вземеш шал и кожух, дори да е началото на септември. А думите в песента са важни, коледните играчки по елхата на мелодията - тя може да съществува без тях, но не е така привлекателна.
Докато лежа и си мисля всичко това под звуците на The Doors, които винаги познават всичко (We're perched headlong on the edge of boredom / We're reaching for death on the end of a candle) денят навън продължава с безобразно бързото си въртене - толкова бързо, че понякога не мога да стоя в темпо с него и просто спирам. Всички трябва да бягаме след него, гонени от вятъра на ежедневието, който е непоносимо студен, и то го правим всеки, всеки, всеки ден.
Не ми трябваш. Не и ако не си жива история. Не, не ми трябва нещо, в което героите са парцалени кукли, които да размятам насам-натам, не искам просто някой. Когато пишеш ти създаваш съдби. Няма да пропилявам нечия съдба, защото ми е скучно или защото съм прекалено омърсена, изтощена, изморена, отегчена. Няма да се опитвам да пиша насила с банални думи просто защото някой ми е казал да го направя, не. Няма и да наричам това "писане", няма да го ползвам да възвишавам емоциите си, защото героите не го заслужават, защото те обичат да бягат, но не от себе си а в обратната посока. Бягат към бъдещето си само когато са уверени, защото в противен случай срещат камъни по пътя си. А те често са остри и ръбати. Винаги боли да паднеш, нали?

цитат: "Калевала", в превод на Нино Николов

Сухи слънчогледи

Излизайки за пръв път на терасата днес, съвсем осезаемо помирисах есента и отиващото си лято. В главата ми веднага изникна образа за изсушени увяхващи слънчогледи.

Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.

Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.

I'm in love with a fairytale

Аз си продължавам да си оставам същия безнадежден мечтател.
Продължавам да си мечтая за безоблачен живот, за повече срещи, за повече възможности да пътувам, за повече хора, които искат да общуват с мен. В такива случаи съм съвсем като малко дете. Малките деца, които вярват, че мама и тати ще им осигурят всичко, които вярват, че живота е само бял или само черен, които вярват в щастието, любовта, слънцето, вятъра, дъжда. Едно време си мислех, че аз не съм от тези деца. После осъзнах, че съм от тях. С цялото си същество и мисъл. Детинщината в мен е неописуемо голяма, не мога да преценя дали я искам или не, дали отблъсква хората от мен. Сигурно е така. Именно защото съм толкова вдетинена на повечето ми so called "приятели", рано или късно, им писва от мен. Може би съм жалка да вярвам, че нещата скоро ще се оправят, че всъщност някой ще си стои с мен, ще се хванем един за друг и няма да се пускаме. Отдавна осъзнах, че няма BFF. Има хора, с които просто си по-близък отколкото с останалите. Още ме боли от това откритие, но, макар и бавно, раните зарастват. А аз продължавам да си гоня моята приказка, продължавам да чакам моя собствен малък принц, който да ме накара да се почувствам като роза.

На всички, които ще кажат "Това не се отнася до мене!"

Така и така говорим за книжки , аз пък да споделя, че си получих прекрасния Трейнспотинг днес. И е наистина прекрасен.

А заглавието е такова, защото писах за Смирненски на класното днес. Странно, от двете теми, между които беше даден избор - Смирненски и Вапцаров, като че ли само аз се хвърлих на Христо. И защо така? Ами защото някой си друг бил казал на Пенка тя пък казала на Станка,а тя казала на Чочо, който казал на мега-якия-пич, че темите за Вапцаров са адски лесни. Ами съжалявам, ама аз за него, ако ще с нож да ме заплашват няма да пиша. И да, само защото ми е любимия български поет, затова няма да пиша за него.

... тя не че темата за Смирненски беше особено трудна. Но никога не съм харесвала особено много "Зимни вечери". Напомня ми за британските работнически класи, за които съм чела, да, точно онези през early 70s, за тяхната мизерия и винаги, когато започна да пиша за въпросния цикъл се отклонявам към работнически класи. И макар че учителката ми по литература винаги ме хвали, че го правя, аз пък не искам да го правя, защото не мога да говоря добре по тази тема, болна ми е.

That was useless.

How do you measure a year?

Толкова ми е странно, че мина цяла година. Мисля, че чак вчера го осъзнах. Ама напълно го осъзнах. Не, сега няма да се впусна в разсъждения тип "о-ето-ни-и-нас-остаряваме", защото съм изключително доволна от изминалата година, изключително съм доволна от това, което направих, от хората, които срещнах, изобщо, така да се каже, нямам забележки.

И макар и вчерашния ден да не почна по...най-добрия начин (ама защо всички хубави дни започват с кавги?) то после стана хубав, макар и с елементи, които не харесвах особено. Важното е, че успях да отида до пощата. Толкова отдавна не бях пускала писма там (е...не особено отдавна, но ми се струваше като цяла вечност) и направо, да ви кажа, ми липсваше нелюбезната служителка зад гишето, която твърдо отказва да ми даде информация, липсваше ми и нацупената продавачка в магазина, която ми дава шест марки за две писма и аз не разбирам защо. И да, ако и този път ми изгубят прекрасните писма ще ги съдя. Добре ето. Годината се измерва в писма. А още в какво?

Вчера ми се случи и нещо неочаквано - скъсах струна на китарата. Това не беше ставало откакто си върнах стария Хемус. Докато навивах ли навивах си помислих "Ама това е първата струна, която ми се къса за тази година?". И ето - годината може да се измери и в скъсани струни.

А балът? О, балът не беше толкова прекрасен колкото очаквах, абитуриентките нямаха чак толкова хубави рокли (освен тази на Саня, момичето заради което бяхме там, а нейната наистина беше много много много прекрасна), нямаше го това настроение, което изпитах при...изпращането на Стаси, например. Така че не мисля, че годината се измерва в балове.

А още в какво?

This is a world destruction...

Истина е, днешният човек не се наслаждава на музиката - той просто безжалостно я експлоатира без капка свян. И има адски адски сбъркано мнение за стиловете, и то не само в музиката, а във ВСИЧКО. Направо ми се гади, когато включа телевизора (колкото и рядко да го правя) на канали като city, the voice и подобни, да гледам всички тези фарсове, cheap comedy acts и хора, които по никакъв начин не се доближават до истинското си АЗ. И всичко се превръща в "правене на пари". Ха ха ха, колко смешно. Фалшиви сте, смешни сте, дразните ме до полуда, понякога изпадам в такива настроения, в които не обръщам внимание, но в други това ме побърква, сериозно. Както и тези групички или клипове, които хората наричат метълски!!!! О, върви, народе заблудени, към светла простота върви! Скъпи деца, стиловете не са константи, живота не е математика, всичко е адски относително, да, така е, съгласна съм, но на неща, които съвсем крещящо са нещо, коренно различно от това, което твърдите че са, в никакъв никакъв случай не може да ги направи такива. Нито Аврил Лавин ще стане пънкарка, нито Ри(х)а(н)на ще стане в по-твърд стил.
А какво правя в такива ситуации? Пускам си 70тарска музика и си мисля за упадъка на обществото точно в този случаи. You suck, общество.

Angie 2009.

И на моята равносметка й дойде времето...

photo by necromorphina @ DeviantART.com

...макар и малко късно, както всичко при мен, всъщност.
2008 не беше кой знае колко забележителна година. Вярно, влязох си където исках (ПМГ, математика с немски, ако някой не знае още(силно се съмнявам)), запознах се с много нови хора, припомних си няколко стари, скъсах връзки и заздравих други. Но за мен това пак не влиза в графа "забележителна година". Може би кулминацията беше на четвърти юли, концерта на Whitesnake и Def Leppard в София на който, буквално, се разтопих от кеф. И не само заради дъжда, който ме валя, а и заради факта, че го прекарах с Пламен, което изобщо не очаквах. И да, Пламен е братовчед ми, преди да си помислите нещо. (Не, Мъро, никакви гумички)
Лятото ми мина бързо. Прекалено бързо. Новото училище и новия клас донесоха позабравени емоции, малко носталгия и много хубави чувства, което, според мен е доста положително. Успях да си изпълня ... чакай да видим, три миналогодишни new year resolutions, а като се има предвид, че не бяха кой знае колко много и това си е добре, мдам.
А сега, дойде време за :

Angie's 2009 New Year Resolitions.
(и още нещо!)

Да спра да драматизирам, когато няма нужда.
Да успея да отида в София и да остана за седмица с братовчедите си.
Да се сближа повече с новия си клас.
Да се отърва от навика си да забравям хората.
Да обръщам повече внимание на малките неща.
Да обичам колкото мога повече.

Е, това е предполагам.

Аngie 2009

Искам да вървя по собствения си път...

photo by damien-c @ DeviantART.com

...без да позволявам на други хора да ме спъват.
Отколешна мечта - останала забравена под почти невидимия прах на времето.
И тази година мина покрай мен като бриз - освежаващ, но мимолетен. И ето, чувствам се различно, чувствам се порастнала и все пак малка, чувствам се незначителна в голямата вселенска система.

А вие?

You just pick up a chord, go twang, and you`ve got music.
Angie 2009

За фалшивите емоции.

photo by megg_rainbowws @ deviantART.com

Ние живеем в свят, пълен със фалшиви неща. Ходя по улиците всеки ден и ги виждам. Заобикалят ме. Навсякъде. Най-много са фалшивите хора. Всички са като ... кукли. Толкова еднакви. И перфектни. Толкова перфектни, че чак ме комплексират, защото аз не съм като тях. Различна съм и дълбоко в себе си го усещам. Сякаш светът около мен е пълен с еднакви сиви лица. Абсолютно еднакви. А аз съм единственото цветно петно покрай тях.
Да, повечето от вас биха сметнали това за хубаво. "Различието е хубаво нещо" бихте ми казали. Може би, но понякога толкова много ми се иска да съм като тях - тези хора, които преди ме подиграваха, а сега ... сега съм просто безлична. И продължавам да си бъда целофаненото момиче, през което всички могат да гледат. Не съм красива. Не се отличавам на външен вид. Нито съм кой знае колко умна. Старая се да изкарвам хубави оценки. Косата ми е кафява, очите ми са кафеви. Аз съм типа човек който, според вас, срещате всеки ден. Да ама не. Не съм, различна съм и го усещам. И мразя това усещане.
А фалшивите емоции - те са нещо ... необходимо, понякога. Това е все едно да си нарисуваш фалшива усмивка. Заблуждава другите и те скрива зад маска, зад която почти никой не може да проникне.

what if I say I'm not like the others?
Angie 2008