... направи малкият ми свят снощи.
Вече съм непоправимо хвърлена в емоционалната дупка надълбоко в стомаха ми, да, същата онази, която ме дере, разкъсва на парчета.
А после самота, а после голямо нищо, а после пак сълзи и пак зачервени от болка очи.
Знам бе, знам. Ще го преживея. Всички така ми казват. Знам.
Но загубих една съществена част от живота си, направо ми я изрязаха със скалпела, още ме боли, още мога да крещя, но ми е толкова тежко в гърлото, че не мога. Нито мога да се съсредоточа, нито имам силата да затрия всичко, което съм писала отдавна, но имах силата да затрия няколко снимки, да натисна един бутон.
Така ли става напоследък? Така изключваш важните неща от живота си?
И така да е. От снощи имам чувството, че ще повърна - надявам се така да стане, да ми се махне това гадното тежкото в гърлото. Мама каза: "Трябва да го изплачеш." Защо не мога да го изплача? Защо не мога да се осъзная къде съм?
Но не, няма да го приема. Няма да приема, че съм живяла в лъжа, нито ми пука колко лигаво звучи това. Няма да го приема.
Ще продължа напред, ритайки, блъскайки, чупейки.
A world begins where the road ends.
Показват се публикациите с етикет the hell. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет the hell. Показване на всички публикации
а всичко млъква и умира
стъклото е студено и твърдо, носи ми успокоение.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
черни камъни отчаяние
убий го времето, сега, веднага. ритай го като захвърлена бележка по улицата. бъди уморен, уморен, изтискан, извлачен, изритан, пак у дома. бъди си у дома, човече. слушай проклетия си пулс във вените, остави си мислите да се развличат, разтягат, ластици, скочи тринайсет пъти над тях и умри.
(не те послушах. не ги спрях. не можах.)
усещай заслепяващата светлина да изгаря ретината ти, защото може, предай се на сомнамбулството, виж очите на бъдещето, завинаги.
дишай. издишай.
запали си душата, отвори я, а после я скърши, защото няма да ти трябва. не засега.
а после?
е, после остава вдъхновението.
а него какво?
ами и него. и то трябва да замине. то боли. то хапе. то усмихва, но и разплаква. защото е размазващо, като някакви тухли, като като като като ...
... като чистота.
бяло, дотолкова, че главата те заболява, вдъхновението идва в най-нежеланите моменти.
цък-цък, емоционални бомби със закъснител, тривиални сте ми. и това, което пиша в момента - и то ми е тривиално. но не знам. мисля, че се изплаках достатъчно. направо се пресуших, формално казано, и то защото ми дойде малко в повечко.
сега ще се усмихвам.
защото животът, за разлика от мен, е красив.
и аз мога да му се радвам, мога да отида и да намеря и the distant ship smoke on the horizon.
the child is grown
the dream is gone
and i have become
comfortably numb
продължавам да хвърлям текстове в пространството без някаква особена мисъл, защо, защо?
отговори, въпроси, изчезнете, разкарайте се, ще ви хвана и изгоря.
пушек и София и звездно небе (щях да напиша море без да искам).
да.
по-добре съм, макар че ми трябва цял тир положителни емоции.
скоро. надявам се.
скоро.
сега, когато моментите на себеотрицание, на депресия, ако щете го наречете, на болезнена нужда поне малко си отидат, започвам да се питам какво, по дяволите, ще правя със себе си. не мога да седя тук и да си блогвам глупостите до края на света, до края на емоциите, защото това е загуба на време, това е чесане на душевни красти с малко помощ от pink floyd и the doors. мисля си за някакви объркани работи, за змии, за растения, изобщо все на 60те ми мирише, мисля за себе си и останалите, мисля за болки и всякакви такива ... малък лъч светлина ми се прокрадва обаче. и му благодаря на тоя лъч затова, че винаги ме търпи. дори когато го будя без предупреждение, да.
тъмнината ми биде и малко разсеяна от проведения петнадесетминутен разговор по телефона, в който аз се изплаках и слушах прекрасен усмихващ слънчев глас на прекрасно усмихващо слънчево момиче, което искаше да избърша сълзите си така, че тя да чуе. такива неща ме изморяват, на моменти ми е трудно да седя права от липсоболка, а в други ми идва да вия от щастие и свобода.
before you slip into
unconsciousness
i'd like to have another kiss
another flashing chance at bliss
музиката помага. когато искаш да излееш, да изкрещиш, да удариш, да нараниш, да скъсаш, да счупиш ... музиката го прави вместо теб. когато искаш да те е страх, пак тя го прави, когато е студено и се завиеш под зелени чаршафи или дори когато си пиеш черния чай със странен леко съмнителен аромат. и се опитваш да изтласкаш всичко от себе си, да си намериш хиляда причини да бъдеш щастлив.
и чист.
(не те послушах. не ги спрях. не можах.)
усещай заслепяващата светлина да изгаря ретината ти, защото може, предай се на сомнамбулството, виж очите на бъдещето, завинаги.
дишай. издишай.
запали си душата, отвори я, а после я скърши, защото няма да ти трябва. не засега.
а после?
е, после остава вдъхновението.
а него какво?
ами и него. и то трябва да замине. то боли. то хапе. то усмихва, но и разплаква. защото е размазващо, като някакви тухли, като като като като ...
... като чистота.
бяло, дотолкова, че главата те заболява, вдъхновението идва в най-нежеланите моменти.
цък-цък, емоционални бомби със закъснител, тривиални сте ми. и това, което пиша в момента - и то ми е тривиално. но не знам. мисля, че се изплаках достатъчно. направо се пресуших, формално казано, и то защото ми дойде малко в повечко.
сега ще се усмихвам.
защото животът, за разлика от мен, е красив.
и аз мога да му се радвам, мога да отида и да намеря и the distant ship smoke on the horizon.
the child is grown
the dream is gone
and i have become
comfortably numb
продължавам да хвърлям текстове в пространството без някаква особена мисъл, защо, защо?
отговори, въпроси, изчезнете, разкарайте се, ще ви хвана и изгоря.
пушек и София и звездно небе (щях да напиша море без да искам).
да.
по-добре съм, макар че ми трябва цял тир положителни емоции.
скоро. надявам се.
скоро.
сега, когато моментите на себеотрицание, на депресия, ако щете го наречете, на болезнена нужда поне малко си отидат, започвам да се питам какво, по дяволите, ще правя със себе си. не мога да седя тук и да си блогвам глупостите до края на света, до края на емоциите, защото това е загуба на време, това е чесане на душевни красти с малко помощ от pink floyd и the doors. мисля си за някакви объркани работи, за змии, за растения, изобщо все на 60те ми мирише, мисля за себе си и останалите, мисля за болки и всякакви такива ... малък лъч светлина ми се прокрадва обаче. и му благодаря на тоя лъч затова, че винаги ме търпи. дори когато го будя без предупреждение, да.
тъмнината ми биде и малко разсеяна от проведения петнадесетминутен разговор по телефона, в който аз се изплаках и слушах прекрасен усмихващ слънчев глас на прекрасно усмихващо слънчево момиче, което искаше да избърша сълзите си така, че тя да чуе. такива неща ме изморяват, на моменти ми е трудно да седя права от липсоболка, а в други ми идва да вия от щастие и свобода.
before you slip into
unconsciousness
i'd like to have another kiss
another flashing chance at bliss
музиката помага. когато искаш да излееш, да изкрещиш, да удариш, да нараниш, да скъсаш, да счупиш ... музиката го прави вместо теб. когато искаш да те е страх, пак тя го прави, когато е студено и се завиеш под зелени чаршафи или дори когато си пиеш черния чай със странен леко съмнителен аромат. и се опитваш да изтласкаш всичко от себе си, да си намериш хиляда причини да бъдеш щастлив.
и чист.
кой и къде
студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.
не искам.
колко му е
всъщност е дяволски лесно, изтриваш, връщаш, а тогава какъв е смисъла изобщо да го пишеш? тоя блог продължава упорито да отказва да си намери концепция - пиша без идея и умисъл, правя го да си начеша блогокрастата, пиша постове от типа "вчера си бърках в носа" и "оня ден правих това и това". некачествени неща, аз самата си го осъзнавам и ми е кофти. лошото е, че преди ми харесваше повече. харесваше ми да мисля и да го изразявам, харесваха ми реброчупещите екзистенциални размисли, харесваше ми. сега ... не. сега е друго. сега стана точно това, което не искам. стана някакво си място, в което просто да си изхвърлям всичко, което мозъчните ми клетки изкарат навън, като ... боклук.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
i sing a sad song just to turn it around
или подзаглавие "мамка ти, живот."
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.
it starts in my toes, makes me crinkle my nose
Sometimes the things I do astound me
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
Mostly whenever you're around me.
Lately I seem to walk as though I have wings
Bump into things like someone in love
Each time I look at you I'm light as a cloud
And feeling like someone in love
Написах само четири думи в една тетрадка - "още не мога да се отърся"
Lord, наистина не мога.
Но тази сутрин определени неща много ме издразниха. Гледам и чета как млади хора пропиляват времето си да се оплакват колко им е зле живота. Как лятото им минава в мрънкане тип "никой не ме обича" и "на никой не му пука за мен". Осъзнайте се, идиоти такива. Осъзнайте, че този живот няма да е вечен, че лятото на тези безгрижни години все някога свършва ... и, о, тогава ще молите да ви се върнат, но няма, няма, защото така е устроен светът. Но не ги пропилявайте, за Бога! Времето е прекалено малко за безсмислени неща! Радвайте се, че се събуждате сутрин, че виждате тези, които обичате, че сте близо до хора, с които можете да говорите! Има толкова малки неща покрай вас, които не забелязвате, глупци. Погледнете света около себе си, излезте от тези измислени неща и просто бъдете откачалки, бъдете уникални и невероятни, бъдете себе си. Радвайте се на слънцето, на зеленината, и, о, повярвайте ми, веднъж излезете ли от това има дяволски много неща на които да обърнете внимание. Точно това го знам - някои от предишните ми постове говорят, че и аз съм изпадала в такива настроения. Не ме е срам от тях. Но не искам и да ги повтарям, не искам да ставам бездушен човек, който само се жалва. Не позволявайте на някакво мимолетно състояние да провали прекрасното циганско лято на младостта ви. Защото просто не е правилно, не е.
Абонамент за:
Публикации (Atom)