Показват се публикациите с етикет ain't it good to be alive. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ain't it good to be alive. Показване на всички публикации
Обичам да се будя с обичащ смс рано сутрин.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.

Светът в края на пътя

Архивът на блога започва от 2008 година. В него, малко или много, живят, дишат и пулсират като диво индианско сърце петте ми години гимназия.

Днес беше последният ми учебен ден.

Не знам как би трябвало да се чувствам. Това, което го усетих, го написах вече веднъж. Не мога и да го повторя отново. Ще оставя историята да мърмори бавно от прашните си страници. Ще си спомня как пуснах стихчета толкова отдавна, как улиците скачаха към мен, а пък после вече наистина открих и помирисах лятото ама наистина.

(Наде, ако все още ме четеш, намирам ти коментар, който гласи: "people suck, затова аз те обичам, защото ти си изключение :) моето хубаво, мислещо изключение." Толкова да те обичам, момиче. Във вторник отивам да ги слушам и знам, че ще съм с теб астрално, a thousand miles seem pretty far, но душата на приятелството не умира.)

После две години се раждах, умирах, смях се, скърбях, слушах, плаках, мислех, писах. Писах, много, твърде много писах. Блогвах. Пътувах. Глезените ми бяха подути, прашни и пясъчни. И най-вече - заровени в морската вода. Ритах. Борих се.

Сега съществувам в състояние на тих мир със себе си.

Щастлива съм.

Обичана съм.

Вярвам в себе си. Вярвам и в хората около мен. И заминавам. Отново изпускам въздишката, последна нощ, последната звезда пада от небосвода и ...

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.
Аз съм един малък Билбо. Аз съм едно малко човече, така де, хобитче, тръгнало на приключение. Макар и да усещам как домът ме тегли, как ще ми липсва топлината му, искам да си намеря моя дракон и да го преборя. Златото ще си струва.



Back To The Roots

Това е една малка публикация, в която искам да споделя ...
... как Мимето забравя одеала.
... исфинявай
... Parade's End. Книгата, книгата, книгата. Но и филмът, филмът, филмът.
... как Надя е цицотиконка.
... как това така нужно вдетиняване направи ужасния ми ден с една идея по-малко ужасен.
... yokumo maa.
... чашката ми с пукане за тия, дето не си заслужават, е празна, празна, празна.
общо взето, живей един път,
но както трябва.

( ヽ(・∀・)ノ  )

Britain, are you high?

Не, не, не, не, Бога ми, това не е за олимпийските игри, онова страхотно време на всеки четири години, когато всеки, включително и аз, се превръща в най-големия спортен фен евър.
Имам нуждата да споделя ето този човек:


Защото, ако трябва да съм напълно, ама напълно честна, от няколко месеца насам, когато с духовната ми сестра се заливахме от смях, който не можеше да спре, никой не ме е разсмивал така освен мистър Бийн.
Тъжно ли е? Това ли ми трябва да съм щастлива?
Луди разговори за луди работи и мистър Бийн?
Това е хубаво, мога да го приема.
Длъжна съм и да навра песен, естествено.
А днес знаете ли какво ми се случи? Познаха ме на улицата. От този блог.
После сигурно тридесет минути се чудех какво, за Бога, ми се беше случило, защото сериозно, изключително прекрасно и
и ...
... и.

I don't wanna get over you. Чуваш ли?
Ще те следвам до дъбовото дърво, на което ще си издълбаем имената и ще вали и ще е есен и ще сме млади, завинаги, завинаги.

Нов ден, нова вечер

Къде ли? 'ми нали "не отивам никъде, затова отивам навсякъде!"
За луд бяг по дъждовните булеварди, за жълти блусове и слънчогледови мисли, мазни от машинно масло, тъмнооки, сини и изстрадали, ето това искам, ето това ще направя.
И продължавам човече, пак съм напред-назад, нагоре-надолу, по дъжд, с мокри крака, с влак, с автобус, значение има ли? Пристигам, бягам по улицата, нагоре, нагоре, нагоре, а после надолу, надолу, надолу, а после в автобуса, а после хей, здрасти, непознати човече, сори, ама бързаме, малко пейка, цветя, дъжд, малко вкъщи, малко филм, малко сами, а после "Ae kvo stana?". И пак, нагоре, надолу, срещаме се с няк'ви хора, пием няк'ви бири и, чакай ве, ама то наоколо се въртяло! После малко някъде си, малко кал, малко нощ, малко смях, малко кожа, звездна Борисова, кънтящо метро. Айде после пак в закътания квартал, с наргилето и китарата и тези хора на това място и тези истории по това време.
Image
Нов ден, малко сутрин и тъмно и скачам на нечий гръб, но не успявам да изненадам. Малко метро, с топъл горещ шоколад сутринта, а после пак тъмно и топло и сиво и хубаво за няколко часа, а после с този човек, под това боцкащо одеало, за толкова време. И после пак тръгваме, напред в софийската вселена, следва зелено, тракащи топчета и щеки, тежащо отвътре, после следва малко подай-ми-тази-бутилка или дай-ми-този-ход. Пак вървене, пак чакане, пак сбогуване, до следващия път. До скоро, до чисто пътуване, до.

midas is the king, he holds me so tight

and he turns me to gold in the sunlight

Първо, да спомена че съм вече на 16. Това не е кой знае колко важно - тук е и мястото да благодаря на всички, които се сетиха за мен и да им пратя много много мечки и светлина.

Не, истински важните неща знаете ли в какво се измерват? В песни, в мелодии, в крачки, в докосвания, в капки вода, не мога да мисля, толкова щастливо уморена съм, че чак ми се плаче от радост. После се учудвам колко съм слабохарактерна и как позволявам на една половин изписана страничка с такива хубави работи да ме докара до такова възвишение на духа. Тази вечер няма да се спи, защото това безсъние го обичам, онова, ентусиазираното безсъние, в което ти се четат екзистенциално реални книги и ти се пие истинското студено мляко, докато се гушиш под топлите зелени завивки и си мислиш за някой специален, докато помиришеш листчето под възглавницата и се усмихнеш.

Да.

staring at the ceiling


and it makes me think there's something wrong with me.
somehow i've lost my mind,
but i'm not crazy!
i'm just a little unwell.

Сенките и снега са ми приятели, обичам да ми миришат на тъмно и сигурно.
Най-вече когато има на чий гръб да подскочиш, когато те е страх че ще паднеш от почти заджамените улици.
Или една Йотерамимамишовальоромицецовилзмиро-вечер, в която открихме, че китайското е на много ниски цени, но за сметка на това на огромни грамажи и вкусно. За пръв път в живота си ядох пържен сладолед, пих Калтенберг и за пети или шести ядох с китайски клечки. А когато косата ми още мирише на цигари, въпреки, че мама се мръщи на това, аз се усмихвам, защото си спомням само хубавите неща.

А когато се връщахме да ме изпратят до вкъщи снега под краката ни правеше хРруп, хрРуп, хрруП, нали?

and you've never met someone as everything as WE are sometimes.

Мисля си за тези хора, които в някои случаи мога да мразя, а в други - да обичам с всяка една клетка от тялото и душата си, а да, между другото, душата ИМА клетки, малки изтъкани обвити от мрежички прекрасни клетки. Да ходим, ходим, ходим, защото с малко пари в джоба, един вдигнат палец и много усмивки можем да пре-взе-мем света, защото е наш!

Което ми напомня. Трябва да започна, жив, жив, ЖИВ разказа, защото, да.

Зима = любов!

photo by FootosDotCom@ deviantART.com

what's the story, morning glory?

слушам някаква странна смесица. бейрут. оейзисите. тори. клачагите. хайджак оскар. еди ведър.
tuolumne & guaranteed & happy phantom & nantes & shiny mr cadilackness &&&& champagne supernova и аз съм щастлива като есенен дъжд и дъга и setting forth in the universe. и мислите ми са в някаква много странна смесица от зелено-кафяво-червено-синь
о, и чувам вятъра, и гледам звездите. и живея, и говоря, и гледам, и се смея, и плача, и съм аз.
... не ми трябват изкуствено електрични неща, когато си имам небе. и понякога имам нужда само от музиката си.
защото дори когато не ме забелязваш, аз съм щастлива. дори. дори, да. наистина.
иска ми се да напълня този пост с цитати от песни. защото нищо интересно не ми се случва напоследък, освен, че чакам една определена дата с трепкащо сърце, а душата ми е като криле на пеперуда и съм щастлива и да, мога да го напиша още няколко пъти, само гледайте.
щастливасъм щастливасъм щастливасъм щастливасъм.
my sky is the limit of my imagination.

от всичко това иде реч че най-накрая си харесах литературен конкурс, нямам четири на входното.
и съм малък материалист.

състояния и прочее

прочетох нещо в блога на Фреди (която е мега-пич и задължително трябва да й отскочите на блог-гости!), което доста обобщава състоянието ми напоследък: "Просто си мърдам и съм щастлива с това." мда, така е. и аз мърдам, мърдам с очи, с разум, със сърце, с ръце, с усмивки и преживявания. понякога съм уморена, понякога не ми се спи, понякога се заравям в книгите си и не мога да се отлепя от тях, а друг път - в хипер интересните задачи по математика (които наистина са хипер интересни. не се ебавам!)
всеки ден излизам от вкъщи в 7 без 15 сутринта (пристигам половин час преди началото, но на кой му пука!) за да гледам изгрева. обожавам гледката. обожавам да гледам как след като свия към гимназията розовите облаци се събират като захарен памук над сградата, как оранжевите лъчи ми приличат на разтваряща се захар в сутрешното кафе, обичам да гледам всичко това, a jason mraz, john lennon и eddie vedder да ми напомнят кои са важните неща в живота ми и all the precious things защото се чувствам идеално в собствената си кожа, а това все пак е най-важното. обичам и леко хладния вятър, който се носи покрай мен сутрин, рано сутрин. обичам мириса на вода, носещ се из въздуха. дори хората, гледащи ме странно, ме вдъхновяват, а когато съм сама на пустата улица задължително припявам с bon jovi и tori amos.

и на мен ми се иска ...

ама не мога.
Далечини проклети.
Все пак - давам и получавам, мисля и мислят за мен, помагам и ми помагат. Обичам и ме обичат.
И това ме прави много, много щастлива. Представа си нямате колко много. :))

come together

Или най-прекрасното нещо, което някой някога изобщо е правил за мен.
Имах си Човек за осем-часа-и-нещо и то съвсем неочаквано.
Имах собственото си щастие толкова близо до мен.
И изпращайки Човека си (с правилния автобус) искрено ми се доплака и още повече намразих южната автогара. Не ми се е случвало да съм толкова изгубена и толкова намерена едновременно. Толкова да не знам къде съм и същевременно да се чувствам у дома. Защото моят дом е там, където е сърцето ми. Не смея дори да кажа "обичам те", защото знам, че това не е достатъчно да опише това чувство, което тупти ей тук всеки път когато ми се случи нещо подобно с моя си Човек. А когато овладях треперенето в крайниците си, когато се прибрах и пак бях сама, когато всичко мина през главата ми, легнах на пода и се унесох под звуците на The Doors , защото yeah music is your special friend. Мисля си, че ние сме математици - за нас числата носят някакво специално значение. Не са просто числа и никога не са били. Всички онези кратки моменти на радост, които карат душата ми да се издига до небивали височини, до небета, невиждани от никого, до чувства, недокоснати и неопознати, до нещо, което не знам какво е, но определено ми харесва. Тези неща, дето са твърде хубави, приличат на сънища и все пак като усещаш миризмите и вкусовете на всичко около себе си разбираш, че всъщност не са. Когато музиката свърши остават думите, неизречените, остават докосванията и малките моменти слънчева светлина, преди да дойде мракът на самотата. Преди да дойде студа.

"а знаеш ли колко много те обичам?"

Щастие за всички, даром.

Още от влизането вкъщи се проснах на леглото и замъчих главата си с всичко, което ми се случи днес.
Лежа, лежа, гледам белия таван ... и не мога.
Чувам само как сърцето си тупти, толкова е тихо. Забързан и въодушевен пулс. Сякаш в ухото ми.
Поглеждам лявата си ръка, а седефа на гривната ми блести с палавите си зелени цветове. В главата ми преминават спомени за топлина и слънце, за прах и зелено, за смях и прегръдки, за Джудас Прийст. За това как в моето съзнание се въртят Битълси с тяхното she loves you, yeah, yeah, yeah. ( and hell yeah, she DOES! ти си знаеш.) За изгубени италианци. За сбогуване, за бъдещи планове. За "няма да те пусна да си тръгнеш". За "подскачай да те намерим". За гривна, която не иска да се закопчее. За друга, която се губи лошо. За димящи цигари в салон за непушачи. За подлези. За голям град. За щастие, щастие, щастие, щастие, толкова много, че да можеш да си отвориш магазин.

Ей, ти, знам те, че ще го прочетеш това!
Ти, да, точно ти. Бара-бум-ба!
Просто си знай, че if you need a shoulder, and if you need a hand i'll be standing until the bitter end.
И все пак, don't ever leave me. Знаеш, че имам нужда от теб, от усмивката ти и очите ти, от всичко това, което да ме накара да се чувствам специална и обичана, и неадекватна, че. да. почна! да? слагам... препинателни! знаци, просто. така?.,
Помогни ми да виждам света и цветовете му.

Слънце! Лято!
И ще изкрещя на света, че съм щастлива.

I'm walking on sunshine

... and don't it feel good!

Чак като се прибрах си усетих главата.
Ама не онази гадната депресираща болка, ами ...
Онази, хубавата. Онази, винаги я има, всеки път, когато почна да живея.

Обичам, обичам, обичам, обичам!
Тази дума мога да си я поватрям, харесват ми всичките й шест буквички.
Защото we are special & golden & everything else.

Едно такова момиче като мен и всички тези емоции ... прекрасно е. Беше прекрасно да ги видя отново. ( въпреки, че не бяха точно там където мислех ) Да ги гушна, да им чуя гласовете, да им кажа колко ги обичам и колко се радвам, че те са слънчицата на деня ми ... но не мога. Не мога, защото не знам наистина как да го кажа. Как да опиша това чувство, което почва да ме обзема дори само като ги зърна. И да им благодаря, че продължават да са те. Да им кажа и всичко, което искам. Че ми стига само да ги слушам и да ги гледам.
А когато се съберем в пълен колектив ... е, тогава думите вече нямат смисъл, слушам, гледам, усмихвам се, говоря, себе си съм. И си казвам, че за това си струва да слънчасаш, струва си да похарчиш, струва си да дадеш, защото получаваш много повече в замяна. Получаваш завоевания на mall-ове, паркове и сити пъбове. Получаваш много емоции в черно-бяло и в цвят.
Аз получих и тях. Получих три слънчица и то заедно. А успях да им дам само себе си.
Няма по-щастливо малко Анджи от мен в момента.
Усещам как лявата страна на лицето ми е леко изгоряла и ме боли. Усмихвам се, мислейки си как утре също ще се приземя на място, където някой ме чака да ме усмихне, прегърне и изобщо да подишам малко от онази лятна свобода, онази, дето мирише малко на Uriah Heep, Deep Purple, Beatles и Led Zeppelin и на всичко от онзи стар и пошъл рокенрол, който като го чуеш и сърцето ти рипва.
Защото ви обичам!

Заряд от кожа, мотори и мръсен стар рокенрол.

Или, с няколко думи, всички преживявания от последната вечер на Мото-Рок Събора 2009 във Велико Търново.

600 и многото стъпала на Света Гора не се оказаха предизвикателство, никакво. Изкачвала съм ги толкова милиони пъти и въпреки, че нямаше нито една лампа (9.30 през нощта;тъмно), не се спънах нито веднъж, за разлика от някакви пичове от Стара Загора, които вървяха до нас и мислеха, че стъпалата са 200. Как да е, докретахме до горе.
Тук е мястото да кажа колко ОБОЖАВАМ Света Гора. Имаш чувството, че си на върха на света, а небето над теб сякаш те вика, вика те да си протегнеш ръцете и да го докоснеш. Когато си там се чувстваш, че можеш, наистина. През нощта не е по-малко прекрасно. Звездите особено, или поне когато ги има. Точно тази вечер, всичко това, примесено с миризмата на пушек и кожа, звуците на китари и мотори, идващи от далечината ... това беше вече нещо неописуемо.
Изтърсихме се точно, когато БТР се готвеха да слизат от сцената и все пак хванахме доста прилична част от тяхното шоу. Тълпата - дяволски разредена, така да го кажем. Набутахме се до към четвъртия ред (отбелязвам: за пръв път стигам толкова близо до сцената на концерт. Наистина, ТРЯБВА да се отбележи), викане, крещене, всичко си му е по реда. БТР слизат, а на сцената се качва стриптизьорка да забавлява мъжката част от публиката, докато организаторите се приготвят за т.нар. конкурс "Мокра фанелка", в който, както разбрах, участваше една моя позната, всъщност, Гери, тоест, Гери със супер-яките-рисунки. Та, да, Гери спечели.
През цялото време на сцената беше гвоздея на всичко - един огромен Harley Davidson. Прекрасна машина, просто невероятна, преди да започне концерта я форсираха малко ... беше магическо. Вниманието естествено веднага се отклони от него, когато на сцената с гръм и трясък се появи Глен Хюз.
Каквото и да кажа за тоя човек ще е супер малко. Известен предимно заради кариерата си в Deep Purple, после соловите си албуми ... да не говорим за гласа му. Енигматичен, магически, запомнящ се - всичко това не стига, не. Заби най-известните парчета с Пърпъл, няколко солови, които не бях чувала, после се поклони на публиката, каза колко я обожава и се изтегли само да се върне след 15 минути да обяви късметлията, получил Харли-то, да можем всички ние да му изпеем happy birthday, а после той да ни отговори с Burn.

Какво да кажа.
Пареше, гореше, направо всичко блестеше, толкова много цветове, а те бяха толкова толкова близо и ги видях толкова толкова отблизо.
Не съм достатъчно адекватна в момента и го осъзнавам.
Поредния концерт, прибавящ се към "моментите на живота ми".

Ain't it good to be alive?

Почти изгубена

Пост, посветен на всички слънчеви ваканционни дни.
Пост, посветен на намръщените кондукторки в десятките, на билетчетата по 1.60, на случайно намерените 10 лева, на тайландските филми. На сандвичите с кашкавал и шунка, бисквитките "Мираж" и сока от ананас.
Пост посветен на зайовци. Пост посветен на Горна Оряховица и на едно сладко малко Лю, което е оттам.

И докато тръгвах, плеъра ми, който вече ме познава доста добре предполагам, ми пуска Setting Forth. Аз му се чудя и същевременно питам любезната жена в мен дали сме минали Самоводене. От бол време си мечтая за такова нещо. Да усетя как някой автобус ме вози, да гледам зеленината навън, да съм на път, пътешественик. Защото когато си пътешественик, ти си никой. Независимо дали става въпрос за дълги или къси походчета. Запознаваш се, говориш, приготвяш се психически, а в теб има по малко от Керуак, малко от Фродо и малко от Зак, дори. Ти не си тук, не си и там. Ти пътуваш, а душата ти се рее там някъде, в небесата, в които търсиш фигурки. И, о чудо - празнотата, която е била в душата ти, докато си стоял сам самичък, без да знаеш кой си, къде си, жив ли си или не, нея я няма, черната дупка, която засмуква всичките ти емоции - няма я! Просто изчезва, отминава, автобуса с рева си я прогонва. А като слезеш на спирката и видиш онова усмихнато лъчезарно човече, което обичаш с цялата си душа, да те чака, отворило ръчички (!) да те прегърне, е тогава ти става още по-топличко. И се чувстваш като у дома си. Вдъхваш с пълни гърди от въздуха на Горна Оряховица, но после гледаш да се скатаеш от жегата. Прекрасно знаеш, че прибирайки се ще си слънчасал и изгорял, но не ти пука, защото обичаш малкото сладко и лъчезарно човече и искаш да му кажеш колко съжаляваш, че не си му обърнал вниманието, което заслужава напоследък. И макар и да си изгубил всичките си налични и в един ужасен миг да осъзнаеш, че нямаш с какво да се прибереш, пак си щастлив, леко ти е на душата, спокойно, умиротворено. А после пък разбираш, че ще си имаш един малък ЗАААЙО, който да си обичаш, гушкаш и гледаш и ти става още по-хубаво. Прибирайки се към къщи ти мислено благодариш на лъчезарното човече и си напомняш тези хубави моменти да са все повече в бъдеще.

Във второ лице е по-лесно.

Звезди!

Ето го истинския stargazer в мен!
Така де, и без звездите морето си беше прекрасно. Морето, плажа, градчето, аниматорите, хората, и хеей, хеей беейбе! и така нататък.
И да, да, да, да, да, видях се с ТЯХ! Видях се с Милена и Славена и за около 3 часа в стомаха ми беше един от онези прекрасни големи сапунени балони, които чувствам, когато видя някой толкова скъп като тях. Бяхме разочаровани, че не беше по-дълго, но аз искам Варна, а и Варна ме иска, знам го. Искам, искам, искам Варна. И ще си имам Варна.
Но, о, звездите! Не си спомням да съм ги виждала така ясно от ... о, не знам откога! И то всяка вечер.
Прекалено уморена съм да пиша каквото и да било в детайли.
Само ще кажа, благодаря ти, знаеш си кой си, затова, че не ме забрави, че ми повдигаше настроението с всеки следващ смс и че беше там и същевременно не беше. Благодаря ти, наистина, наистина, липсваш ми и о, нека август идва по-бързо, защото има една прекрасна полянка тук в Търново, която просто трябва да видиш!
Досега не съм ползвала блога си за лични послания. Всичко си има първи път.
И еехееехееехехее, и ми миришеше на море, но още по-добре ми дойде онова моето си "вкъщи".
Абе това лято хич не е толкова лошо колкото си мислех.

Със Черно фередже, оле!

Ще скоча направо на момента след пристигането ми.
Автобусът ме стоварва направо на софийската автогара. В мен се надига онзи щастлив балон, който го има когато отивам някъде. Все още с леко замаяна глава звъня на Антон, който пък ме упътва как да стигна до колата му. За разсеян човек, ами, не се справих зле.
След една сладкарница, преобличане от моя страна и взимане на торта, ето ни - БУМ! в Борисовата градина. Не знаех, че е толкова...огромна. След едно две обърквания, когато Иван не разбра на кой стадион всъщност го чакаме, намерихме се. И, уау, ама той е рожденник! И точно преди месец аз съм му обещала да дойда и бам, ето ме! Беше адски хубаво да го видя пак и му подарих най-прекрасната зелена значка. Очаквах тайфа, а на пейката ни чакаше сладко момиче на име Ники. Наложи се отново да оставим сладкото момиче на име Ники да ни чака и тъкмо отиваме за храна и ей така, от нищото сякаш изскочиха още четирима пичове! А аз просто седя и ги гледам и се питам как може, по дяволите, да има толкова яки хора! След бързо запознанство, по ред на номерата с Ива, Пешо, Геша и Вальо, който не обича да му викат Вальо, но всички го правят и вика от негова страна "Ама вземете Шуменскооо!" ние все пак отиваме там накъдето сме тръгнали, връщайки се с десетина бири. Вдигаме наздравица за здравето на "Кирето", както го наричат, а Геша вече е извадил китарата и вечерта беше открита (нищо че беше към два!)
Тогава почна момента, който наистина не помня много добре. Дойдоха още хора, чиито имена така и не запомних, но бяха пичове до един. Двете пейки станаха пет, шестимата човека станаха двайсет. Казаха ми, че имам търновски акцент, а после Вальо и Иван ме превеждаха през подлези за да може първия да си купи цигари и хей, ама то имало и торта, но тя беше по-рано. Всички говорят, кой с когото свари, познати и непознати, отворили сме подарения ром, кефим се, китарата свири, а ние пеем Черно фередже, примесено с малко стар рок, Дорс, Битълс и Игълс. Както и група Ювка, които явно са егати пичовете! В същото време Иван биде хвърлен в фонтана, който не е съвсем фонтан, но е развален (което е странно, защото развалените фонтани са типично търновски)
На нас с Вальо ни става скучно и се смотаваме от компанията, която вече е голяма и шумна. Минаваме покрай сцена, на която очевидно се готви концерт, намираме си тревичка и лягаме. А на небето има облаци, но ние им се ядосваме, че няма никакви фигурки в тях, слушаме Еди Ведър и малко Гънс, дъвчем солети, а около нас е зелено, зелено, зелено, зелено! Дъвченето на солети бива прекъснато от обаждането на Иван, чиито родители току що са дошли, а ние се изправяме и придържайки се един за друг тръгваме обратно. Не успяваме да се впишем обратно, бирите са се увеличили, затова сядаме първо на един удобен наглед паметник, на който Иван е метнал яката си тениска с бири да съхне. Но Вальо живее, както бях уведомена, на майната си, затова си обещаваме, че и утре ще се видим и преди да се усетя го няма а аз оставам с една тълпа хора, 3/4 от която са ми непознати. Следва Чък Норис, белот, за който не трябва пети човек, а после разговора с онзи супер як пич, чието име май беше Виктор. Идва някакъв друг суперяк пич, но ние (аз, Иван и Ники) тръгваме в издирване на храна, увенчано с неуспех, а после на бяг в софийски градски транспорт, стоварващ мен и Иван право на Младост, а Ники някъде нататък. Още с прибирането и сядането на компютъра, разбираме от Вальо, че утре още в 10.30 ще е цъфнал при нас и трябва да сме се събудили дотогава. Вкусна вечеря, освежаващ душ, сън. Малко сън, но все пак сън.
На другата сутрин се събуждам първа (спах в прекрасната зелена стая на Бената, която незнайно защо беше на Божурище), отивам в кухнята, а онзи досадник Ашо не се спря да ме бута да го чеша по корема. А аз просто лежа на дивана и се наслаждавам на тишината и спокойствието. Родителите на Иван тръгват, а след малко и Вальо се довлича с колелото си и разбирам, че има ранобудно морско свинче. А после сме навън - към метрото! Те ми разказват за техни приятели, а аз кимам и се усмихвам, още не мога да повярвам и се чудя откъде ще взема енергия за всичко след толкова малко сън. Хвърляме се право в метрото, но те не са гледали Rent, а така ми се пееше Santa Fe. Момчетата си говорят за някакви сложнотии за това как ещ стигнем с автобус до Mall-a, хващаме някакъв тролей, но с Вальо слизаме на следващата спирка, а Иван продължава. И ето ни нас, мотаем се из центъра на столицата, а Вальо ми показва сградите на (почти) всички партии, карцероприличащата първа немска, а после ми се хили и казва, че ще закъснеем за срещата с Иван и не иска да пресича на червено. В мол-а пак си купих Лукяненко (!!), после Макдоналдс, яка градинка и автогарата. А на мен нещо ми тежи. Тежи ми, че трябва да ги оставя, че трябва да си тръгна толкова безумно далеч, без да знам кога ще ги видя отново. Още в без 20 сме на гарата, автобуса ми пристига, след планове за пукане на гуми и губене на билети, сбогуване тип "хей, ще се видим скоро!" аз едва не се разплаквам. Когато разбирам, че не могат да ме видят през прозореца заради глупавия постер обаче не издържам. Плеъра ми, сякаш познал всичко, пуска Estranged, а аз виждам, че на книгата ми има сълзи.
Прибрах се. След дълги и изпълнени с емоции два дни аз пак съм вкъщи. Както казва Джон бон Джоуви who says you can't go home? А и аз не съм същата, не. Поне не изцяло.
София!<3

Angie in the big city.

АЗ СЪМ В СОФИЯ.
Аз съм в София.
Аз съм в София.
Аз съм в София!!!

Главата ми тупти от щастие и приятни емоции.
Искам да запомня всичко, всичко, всичко, всичко от този ден.
Подробна експертиза - когато се стоваря у нас.
Просто исках да кажа... солети, трева, борисовата градина, музика, ИСКАМ ПАК!!!

... looking for love.

Ей, ама дойде това утро, значи. Най-накрая! О, беше изключително прекрасен изгрев! И един глас пеещ песента огласи квартала без да му пука за псуващите отдолу и една китара засвири.
А сега следобеда дойде юлския дъжд, който пък ме освежи.
Изключително.
Липсваше ми само някой с който да го споделя, някой, който да прегърна, някой, с който да пея и някой, на когото да кажа "Виж, юли дойде! Лятото е с НАС!"
Но нищо. Има и такива моменти. Тази година - сама. Другата - с някой, надявам се.

and a road of my own!

Кой казва, че не може да се посреща изгрева на терасата?

Some dance to forget.

Не знам защо точно такова заглавие, дали пък е от снощната вечер, изпълнена с китари? Възможно е. Много ги обичам такива.
Но сега настронието ми е ... неопределено. Може би малко разочаровано. И малко самотно. Най-вече самотно. Събудих се с мисълта, че ще прекарам това лято сама. Не знам откъде го измислих. Всички заминават по села, ала-бала, само аз като последния балък си стоя в Търново. А останалите са прекалено далеч за да правим каквото и да било заедно, да си оползотворим лятото да не бъде то пропиляно. Боли ме от това заключение, но да, не знам какво да направя като, общо взето, нещата не зависят от мен. Желанието си го имам. Тази мисъл ме скапва цял ден и май не исках училището да свършва