черни камъни отчаяние

убий го времето, сега, веднага. ритай го като захвърлена бележка по улицата. бъди уморен, уморен, изтискан, извлачен, изритан, пак у дома. бъди си у дома, човече. слушай проклетия си пулс във вените, остави си мислите да се развличат, разтягат, ластици, скочи тринайсет пъти над тях и умри.
(не те послушах. не ги спрях. не можах.)
усещай заслепяващата светлина да изгаря ретината ти, защото може, предай се на сомнамбулството, виж очите на бъдещето, завинаги.
дишай. издишай.
запали си душата, отвори я, а после я скърши, защото няма да ти трябва. не засега.
а после?
е, после остава вдъхновението.
а него какво?
ами и него. и то трябва да замине. то боли. то хапе. то усмихва, но и разплаква. защото е размазващо, като някакви тухли, като като като като ...
... като чистота.

бяло, дотолкова, че главата те заболява, вдъхновението идва в най-нежеланите моменти.
цък-цък, емоционални бомби със закъснител, тривиални сте ми. и това, което пиша в момента - и то ми е тривиално. но не знам. мисля, че се изплаках достатъчно. направо се пресуших, формално казано, и то защото ми дойде малко в повечко.
сега ще се усмихвам.
защото животът, за разлика от мен, е красив.
и аз мога да му се радвам, мога да отида и да намеря и the distant ship smoke on the horizon.

the child is grown
the dream is gone
and i have become
comfortably numb

продължавам да хвърлям текстове в пространството без някаква особена мисъл, защо, защо?
отговори, въпроси, изчезнете, разкарайте се, ще ви хвана и изгоря.
пушек и София и звездно небе (щях да напиша море без да искам).
да.
по-добре съм, макар че ми трябва цял тир положителни емоции.
скоро. надявам се.
скоро.

сега, когато моментите на себеотрицание, на депресия, ако щете го наречете, на болезнена нужда поне малко си отидат, започвам да се питам какво, по дяволите, ще правя със себе си. не мога да седя тук и да си блогвам глупостите до края на света, до края на емоциите, защото това е загуба на време, това е чесане на душевни красти с малко помощ от pink floyd и the doors. мисля си за някакви объркани работи, за змии, за растения, изобщо все на 60те ми мирише, мисля за себе си и останалите, мисля за болки и всякакви такива ... малък лъч светлина ми се прокрадва обаче. и му благодаря на тоя лъч затова, че винаги ме търпи. дори когато го будя без предупреждение, да.
тъмнината ми биде и малко разсеяна от проведения петнадесетминутен разговор по телефона, в който аз се изплаках и слушах прекрасен усмихващ слънчев глас на прекрасно усмихващо слънчево момиче, което искаше да избърша сълзите си така, че тя да чуе. такива неща ме изморяват, на моменти ми е трудно да седя права от липсоболка, а в други ми идва да вия от щастие и свобода.

before you slip into
unconsciousness
i'd like to have another kiss
another flashing chance at bliss

музиката помага. когато искаш да излееш, да изкрещиш, да удариш, да нараниш, да скъсаш, да счупиш ... музиката го прави вместо теб. когато искаш да те е страх, пак тя го прави, когато е студено и се завиеш под зелени чаршафи или дори когато си пиеш черния чай със странен леко съмнителен аромат. и се опитваш да изтласкаш всичко от себе си, да си намериш хиляда причини да бъдеш щастлив.
и чист.

Канела

Остави го вдъхновението там да мре, да ти се прокрадва под клепачите като досадно смотано насекомо, остави го, там, в нищото, остави го, да си мирише на стария парфюм и на цигарите, какво е, какво е, кажи ми, защо да бъдеш упоен в нар, в нектар от рими и как и кога да отидеш да се разкъсаш на две, как и кога да бъдеш сам и единствен в тоя извратен луд живот. Да те издигна аз над ветрове, дъждове, човечеството.
Ама как, ама защо, че аз откъде да знам бе, дяволи го взели, Ж И В.

Поезия на душата, красота просто, не е ли?
Препоръчайте ми какво да чета (:

staring at the ceiling

and it makes me think there's something wrong with me.
somehow i've lost my mind,
but i'm not crazy!
i'm just a little unwell.

Сенките и снега са ми приятели, обичам да ми миришат на тъмно и сигурно.
Най-вече когато има на чий гръб да подскочиш, когато те е страх че ще паднеш от почти заджамените улици.
Или една Йотерамимамишовальоромицецовилзмиро-вечер, в която открихме, че китайското е на много ниски цени, но за сметка на това на огромни грамажи и вкусно. За пръв път в живота си ядох пържен сладолед, пих Калтенберг и за пети или шести ядох с китайски клечки. А когато косата ми още мирише на цигари, въпреки, че мама се мръщи на това, аз се усмихвам, защото си спомням само хубавите неща.

А когато се връщахме да ме изпратят до вкъщи снега под краката ни правеше хРруп, хрРуп, хрруП, нали?

and you've never met someone as everything as WE are sometimes.

Мисля си за тези хора, които в някои случаи мога да мразя, а в други - да обичам с всяка една клетка от тялото и душата си, а да, между другото, душата ИМА клетки, малки изтъкани обвити от мрежички прекрасни клетки. Да ходим, ходим, ходим, защото с малко пари в джоба, един вдигнат палец и много усмивки можем да пре-взе-мем света, защото е наш!

Което ми напомня. Трябва да започна, жив, жив, ЖИВ разказа, защото, да.

Зима = любов!

photo by FootosDotCom@ deviantART.com

a sorta (winter) fairytale with Yo

днес валя и натрупа прекрасен сняг, а аз точно тогава се сетих да прегръщам дървета

с други думи:











































инак казано, зимата е любов! :)

Издрани ръце, зачервени от плач очи, болящи китки и глезени, треперещи пръсти ...

помогни ми.

пусти алеи пред нас

А защо ме лъжеш и ми говориш глупости, които всички знам, че не са верни?
Уморих се от усти, само повтарящи "обичам те", когато то не минава през сърцето, през душата, през очите, когато не виждаш цветът на житото и на нощта, не чуваш и собствения си вик, а само шумът на морето, което го няма, дрънченето на отминалото метро, което също го няма.
Изобщо, кое го има?
Нищо. Нищо го няма, не и тук, не и сега, не и скоро. Това е сбогом, а после ... после е мрак, после е студ, после е болка.
После са шарени, окъсани хвърчила на собствените ни мечти, после са само палещи коли и музиката, от която имам нужда ... от чупене на костите от студ на Plastic Bo. , от любов на Kansas, от хванати здраво ръце на Rainbow, от пикници със шоколад на The Doors, от размахване на улиците на Guns, от владеене на парковете на Roxette. Имам, имам нужда от всичко това. Болезнена, пареща, щипеща, хапеща нужда, дращеща нужда.
Вървим по улиците нощни, вървим, докато времето не спре.
Какво ни трябва да бъдем щастливи?

Една любов и лунното небе.

Избягах, не ме интересува, просто казах "тръгвам си" и се разкарах, а после се разплаках, докато вървях из парка. От страх, от липса, от мъка - не знам.

Ама беше студено.

once upon a looking-for-Donna time

Писах, трих, писах, трих, писах, трих, а накрая си позелених блога. Вече не ми е зимно, по-скоро очакващо, леко уплашено, но чакащо, усмихнато, пролетно (то как да не ми е, при тия температури) (на село цъфна кокиче, между другото.) И честита 2010 на всички, бъдете щастливи.
Аз ли? Ами аз я посрещнах с мощни фойерверки, които оцветиха небето, но както намекна Милена, не такива, като на 22ри. Първо казах "Честита нова година" на Теди до мен, първо изпих чашата шампанско, първо се обадих на Алекс, първата музика беше Горан. От това, което виждам, годината ще е хубава, и такива очаквания имам за нея, о само какви!
Без обобщителни постове. Без new year resolutions. Само надежда, която е като малко слънчево петно от прозореца. Защото в момента съществува само Флорънс.
Продължавам с високо вдигната глава и, знаете ли, чувството е прекрасно. Да имаш вяра в себе си. Върховното просто, заслепяващото, топлото, студеното. Yes, no, maybe, I don't know, could you repeat that question? Ама да и да, няма може би, а аз знам, няма нужда от повторения, няма нужда от сънища и мечти. Няма утре и има само днес, има само вчера и оня ден, и 30ти и хубавото и топлото и у дома-то, и природата около нас, докато седим, просто седим един до друг и гледаме града, който принципно ми е втръснал до еей тука, но сега ми се струва прекрасен. Sometimes I feel like throwing my hands up in the air.
'cause I've got the love:)))))