Есен е.
Улиците на Москва са почти безлюдни – необичайно за град от този калибър. Небето тегне, сиво е, заплашва дори след малко да завали, облаците да се сблъскат, да започнат вековната си битка, която просто няма свършаване. Е, нека. Дъждът е живот, нека да дойде, нека да отмие падналите жълти листа по улиците. Освен ако, разбира се, вятърът не се окаже по-бърз, не ги хване с невидимите си длани, а после да ги понесе из въздуха в шеметен танц, който малко може би прилича на танго, но не съвсем, танц с лудешки ритъм. Всеки човек може да вземе листото в ръка, да го откъсне, да му навреди някак. Но никой не можеше да се мери с буйния вятър, пречещ на едни, помагащ на други. Ето, например, помощник е на листата, помага им да се вдигнат от земята, да летят, летят, летят без крила в безбрежието, да се носят в пространството. А нима не е враг на морето? Не го ли разбива в острите скали? Да, но то пък от своя страна отвръща с мощен рев, с пяна и буйство. Непокорно е то. Непредвидено, неконтролируемо. И нас трябва да ни е страх от него. Ако изобщо имаме време за страх пред очарованието.
Есен е, а ние с нея вървим ръка за ръка по сивите улици, усещам допира на пръстите й до дланта си, а тя се разсмива, когато вятърът се заиграе с косата й, забравил листата. И аз бих ги забравил. От време на време тя ме поглежда с игривите си очи, казва, че е гладна, че иска закуска. И вестници се вдигат към нея, тя бяга от тях с детска невинност, сякаш иска да е далеч от този свят, от реалността. Предлагам и закуска в „Тифани”, близката сладкарничка, в която ходехме в първите си срещи. Осенени от спомена, очите й блесват, тя кимва. Спомня си, знам го. И двамата помним съвсем ясно първите ни срещи, тъкмо се бях върнал от Узбекистан, тя ме чакаше, чакаше и всички онези улици, които щяхме да изминем, всички трамваи, които щяхме да хванем и всички дъждове, под които щяхме да бягаме. Когато най-накрая убеждението й, че съм луд се затвърди безспорно, я обикнах още повече. Надявам се, че и тя мен.
В „Тифани”, както винаги, имаше прекалено много свободни места. Обичах това малко накрампено място, не заради самото него, а заради Онази маса, на която винаги сядахме, как тя прави лодки от салфетките, а аз просто я гледам, гледам я и си мисля как ли би изглеждала ако я нарисувах, черно-бяла, дали отново би била толкова жива. Разбира се че не. Затова и не смеех да опитам. Сервитьорката отново едва не разлива кафето по мен, аз се усмихвам мило, казвам й, че такива неща се случват. Имам чувството за дежа ву. Нейния крак гали моя, усмихва ми се дяволито. „Прекалено мил си, Валя” казва ми тя. Обичам името си, когато тя го изрича, мисля, че само това ми стига. До края на живота ми. Разбира се, че тя вижда кога отново съм изпаднал в лирическо отклонение, кога мога само да я гледам, това я кара да си закрива лицето с ръце и да прошепва „Стига си ме гледал”. Но аз перфектно знам, че иска да я гледам, точно толкова, колкото аз го искам. Винаги ще го искам, защото, все пак, това ме прави цял. Не мога и да искам нищо повече. И ето, есен е, а ние закусваме в „Тифани”. Мислим си за това колко е прост животът, как няма какво да искаме. Разбира се, че тя прави корабче от салфетката. Бог знае колко салфетки е загубило това кафене покрай нея. Както винаги, след като излизаме, отиваме до моста да го пуснем в реката. Интересно е как плува като корабче от вестник. Наблюдаваме го, хванали сме се отново за ръце, а дори оттук аз усещам аромата на парфюма й, после топлия й дъх на ухото ми когато тя ми казва „Хайде да си отидем вкъщи”. Вкъщи, да. Вкъщи, далеч от коварния вятър, който сега подмята нашето корабче там из водата. Вкъщи, където можем да избягаме и от идващия насам дъжд.
Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.
