i've always wanted to meet a painter

ноември е, а моите дни си минават чудесно. ноември е, а слънцето продължава да е в небето, малко ми е мъчно за снега и за вкочаняващия кокалите студ, но това лято се научих да обичам слънцето. ноември е, а толкова много неща ми предстоят, жалко, дори веднъж не изслушах тематичната песен. ноември е, и не само това.
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?

Ein freundliches Wort hat meine Seele berührt.

"Ich hab' noch Zeit woll'n wir 'nen Kaffee trinken geh'n?" -
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".

Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.

Градски устроени празни съдби.

Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.

колко му е

всъщност е дяволски лесно, изтриваш, връщаш, а тогава какъв е смисъла изобщо да го пишеш? тоя блог продължава упорито да отказва да си намери концепция - пиша без идея и умисъл, правя го да си начеша блогокрастата, пиша постове от типа "вчера си бърках в носа" и "оня ден правих това и това". некачествени неща, аз самата си го осъзнавам и ми е кофти. лошото е, че преди ми харесваше повече. харесваше ми да мисля и да го изразявам, харесваха ми реброчупещите екзистенциални размисли, харесваше ми. сега ... не. сега е друго. сега стана точно това, което не искам. стана някакво си място, в което просто да си изхвърлям всичко, което мозъчните ми клетки изкарат навън, като ... боклук.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.

без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.

блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.

там, където има чай от горски плодове

улиците скачат към мен като ме посрещат дъжда и съкровището, а аз се мотая насам-натам и се чудя къде, по дяволите, се намирам, а после ми става топло и се сещам.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.

one song to redeem this empty life

Мислех да напиша песен.

И без това си седя цял ден в умоядящата зелена стая без да имам особено много какво да правя и, усещайки как IQ-то ми ежесекундно пада, си мисля за песен. За песен за живота, за смъртта, за любовта, за щастието, за прашните улици, за дъжда, за очите, за огъня, за филмите и музиката, за петъците и циганските лета.
После се отказах.
Отказах се, не под обичайния ми предтескст, породен от комплекса ми за малоценност ("не мога!") , а защото осъзнах, че не ми е по силите да вложа всичко, което преживях в песен. Не ми е и защото както казах по-рано помня всичко и да, така е, наистина, таковата. Както винаги, когато не мога да си намеря думите и ги губя из гънките на дрехите си.
Ще си живея. Не ми пука (:

i sing a sad song just to turn it around

или подзаглавие "мамка ти, живот."
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.

отчаяние в стъклена бутилка

нека да хванем поредната дъга. нека да бягаме под дъжда, да се прегръщаме и целуваме пак там. нека.

но няма.
няма, защото живота пак е решил да се ебава с мен, няма, защото пак трябва да пея блусове за това колко съм отчаяна, няма и защото хора и обстоятелства ми пречат.

отчаяна съм и се опитвам да си построя свят от стъклени парчета, получени от строшената бутилка, отчаяна съм и ръцете ми кървят, отчаяна съм и си мисля какво, по дяволите, да правя, защото ме боли и то онази слепоочна болка ми изглежда като детска играчка, сравнено с това разкъващо, чупещо, режещо, ребротрошащо и дъхоспиращо чувство на осезаема липса, на нужда от прегръдка и топлина, от чай, от вкъщи.

ама няма.

може би чакам само този уикенд да източи малко от гадния студен флуид, течащ през тялото ми, поне половината. тук мога да кажа само "мамка му" и да се надявам, че по-добрите дни ще дойдат и то скоро. но, както казах, надеждите ми са чупливи, а думите тежат върху снега.
есента ми свърши. днес беше прекалено студено да е есен. нямаше и листа - бяха потънали под калта, нямаше и топъл дъжд, само студени, снежинкоприличащи ... неща. боли.

разчетох се

в на Алекс стария блог и някаква се разнежих. благодаря ти за доставеното оранжево и топло удоволствие, голяма сестричке, просто исках да го напиша, защото пак почнах да слушам Тори и се разчувствах, по дяволите, защото, пиейки си чая, всъщност няма по-добро четиво от блога на приятел, да не говорим пък особено ако можеш да научиш нещо НАИСТИНА полезно от него.

watch me burn the past to the ground

in the evening, i've got to roam
can't sleep in a city of neon and chrome
feels to damn much like home
where the spanish babies cry
so let's find a bar,
so dark we forget who we are!
where all the ghosts of the nevers and maybes die

отмятам като есенни листа (почти!) всичко около себе си, не мисля за утрешния ден, защото no day but today и се върнах към рентовската философия за живота, а някои от листата остават хербаризирани в голяямата книга на прекрасните ми есенни спомени. (ползвам думата "есенни" прекалено често) защото не виждам вече памуковите облаци, небето ми е прекалено светло сутрин и не мога пак да си пея самичка по улиците.
но за сметка на това шалът ми още мирише на неделя и имам прашинки в косата и паля улиците с крачката си и ентусиазма си.
и хехе, не, не ми трябваш, ти! въпреки, че никога няма да кажа кой си, не ми трябваш, защото те превъзмогнах, отдавна, отдавна спрях да се радвам дори на факта, че не ме забелязваш и просто продължих живота си, защото така трябва, защото се огледах и видях. и по дяволите, живея. живея. света ми е шарен, чая ми топъл, мирише ми на есен и на онзи специален аромат. the fire is out anyway, take your powder, take your candle, take your brown eyes, your pretty smile, your silhouette, защото те забравих и съм доволна от това, защото не ме боли вече и така и трябва. и май трябва да спра да (си) / (ти) давам причини за това.
сега вече има някой друг, който, когато кажа "ще вали" и ми вярва.
times are shitty, but i'm pretty sure they can get worse! ще вали.

гоним дъги

както и автобуси, де.

бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.