На запад от изтока

Шефът на катедрата ми е румънец.
Осъзнах го още като му видях името. Явно и той е познал откъде съм като е видял моето, защото веднага ми се ухили със "съседке".
Снощи след 'неформалното събиране' като за последно преди Коледа останахме двама студенти и двама преподаватели. Ливиу дойде с вино и палинка. Какво е палинка? Най-общо казано - румънска ракия. Лекторът британец с усмивка вади една малка бутилчица и казва "това Лив ми го даде", а румънецът се усмихва мило и казва "да, ама не е домашно" и вади плоската бутилка с чиста като вода палинка. Фактът, че той разбира много добре разликата между домашната и купешката ми стопля сърцето. Макар и далеч, намерихме се - източна Европа. Обясняваме на британците какво райско кътче представлява тази част от света, те се кълнат, че ще дойдат да видят и България, и Румъния.
А когато отпиват от палинката се давят леко и се смеят шумно, наричат я Romanian death water. С усмивка обещавам, че като се върна от ваканция ще им донеса ракия. Започваме дълъг, дълъг разговор за българските храна, обичаи и традиции, и изведнъж трима човека, двама от които професори, ме гледат и слушат втренчено, докато обяснявам как се прави баница. Стигам до частта със сиренето, отнема ми малко повечко да се сетя как да обясня саламурата, но те са потресени, че имам 4 кутии саламурено сирене вкъщи и не съм се сетила да донеса.
Обяснявам им за Коледа. Казвам им каква храна има на трапезата. Надълго и нашироко им разказвам - даже им рисувам - питите, които баба ми прави.
И в тази стая, говорейки докато ме заболи гърлото и виждайки как трима чужденци ме слушат с блясък в очите (малко от блясъка може и да е от палинката, де) усещам България по-близо от всякога.

high (on) art

днес ми беше първата безсънна нощ в нюкасъл, след дълъг, апатичен ден, лъч светлина под формата на двете ми любими същества в екрана на компютъра, после дълго, апатично учене.
но!
лекторите ми постоянно се връщат на уолтър бенджамин и неговото разбиране за "high art"
вчера беше 50 годишнината на national theatre
отбелязаха го с двучасов спектакъл с 50 пиеси и около стотина от най-добрите актьори на пет поколения.
всички си знаем колко са прекрасни джуди денч, маги смит, дерек джейкъби, ралф файнс, бенедикт къмбърбач, саймън бийл, роджър алъм, кристофър екълстън, софи оконедо, стюарт лий, джоан плоурайт и всички нови, стари, знайни, незнайни, прекрасници, прекрасници.
но човекът който размаза всичко живо по стените беше андрю скот.
това момче е осмото чудо на света. и останалите седем.
това е то, това е театърът, в един момент се смееш, в другия плачеш и не знаеш съвсем защо.
аз сега плача, защото не знам откъде ще намеря 15 червени барети и 10 пистолета които не стрелят и 1 който стреля
а се смея, защото знам, че съм част от екип, който прави нещо красиво
андрю скот, благодаря ти
искам да станеш от Големите, а след години искам да те режисирам
благодаря ти че ме разплака, защото имах нужда.
понякога искам
да ти напиша смс.
"добро утро,
не мога да спя",
но после се сещам,
че ти вървиш по съвсем друг път,
твоето приключение е друго
и то не включва мен.

и все пак,
добро утро,
не мога да спя.

защо съм добра в това, което правя

звучи твърде.
звучи хвалбарско и казано с прекалено много самочувствие.
но е така. добра съм в това, което правя.

добра съм в ученето на това, което обичам. добра съм в това да чета страници и страници медиен анализ, добра съм в това да чета есета за постмодернизма, добра съм и в това да ги обсъждам подробно с професора си, както и да му казвам 'виж, не разбирам', той да ми се усмихне и да ми каже 'сигурна ли си?' и да е прав.
добра съм в писането. добра съм в това да набера триста думи за два часа, добра съм в това да приключвам статиите си два дни преди крайния им срок. добра съм в това да пиша за нещо, което не ми е интересно - особено добра съм в приключването на такива статии.
добра съм в работата си. добра съм в работата си, защото посрещам всеки пиян или трезвен човек с усмивка и те едва ли не се радват, че им вземам парите. добра съм, защото се разбирам с колегите си - изключително забавно е да учиш англичанин на български и той с усмивка и светлина в очите да повтаря след теб 'лютеница, лютеница!'. добра съм в работата си, защото въпреки че три часа стоя права и ми е студено и ме заприказват не съвсем както ми харесва, аз се усмихвам и реагирам както трябва. добра съм в работата си, защото колкото и да съм усмихната не давам да ми се пазарят да ги пусна за по-евтино. добра съм в работата си и защото се забавлявам.
всъщност?
добра съм във всичко, защото се забавлявам, най-вече?

най-накрая разбрах къде ми е била грешката в подхода ми към живота като цяло
когато се забавлявам ми е много по-лесно
и съм много по-добра в това, което правя.

когато хората около мен са усмихнати и ми казват, че нямат проблем да почакат, не ми правят сърдити физиономии и не изглеждат сякаш живеят на всекидневна диета от лимони,
тогава съм добра в това, което правя.

За димитровградските компоти

Без съмнение новината е стигнала до вас; прокраднала се е някъде из стената ви във фейсбук, из "сподели тази картинка за вечно щастие" и "напиши ми цифра между 1 и 42 и ще получиш вафла". Все пак, за неразбралите, накратко: из родните медиите гръмна новината, че в димитровградския младежки център по заръка на директорката, госпожа Ташева, е разфасован ценен роял от марката "Блютнер". Не съм музикант, но от хората, с които говорих по темата, разбрах, че това не е какъв да е роял, а ценен, хубав инструмент. След това се казаха и изписаха хиляди неща - за простотията и ограничеността на народа, за смъртта на културата в България, а пък прочетох и коментар от другата страна: "госпожа Ташева човек да беше убила нямаше да я съдите толкова". Крачетата били нестабилни, твърдеше въпросната госпожа, много скъпо било да се изнесе роялът, затова бил насечен на парчета. Единият от хамалите с горда усмивка на уста твърдеше, че ще си направи маса от капака на рояла. Тогава ми се догади и затворих прозореца с репортажа.

Честита да му е масата на човека. Да си пие със здраве домашната ракия на нея, да нагъва сланината и да слуша на макс Преслава и Анелия. 

Честито и на другите люде, които с гордост ще нагъват блютнерски компоти. Поне ще има с какво да се похвалят на комшията. 

Искам да напиша нещо за това колко ми се гади, когато чета такива неща, но професорите ми тук ме учат да подхождам с критично мислене към всеки материал, който ми се подаде. Може би има друга страна на историята. Може би наистина е било извън правомощията на госпожа Ташева да решава съдбата на "Блютнер"-а, може би е бил нечия друга собственост, може би не е имала финансите да оправи "нестабилните крачета", може би, може би. Обаче насеченият роял не е единичен случай. Масово днес по улиците ни вървят хора със секири, които ги размятат наляво и надясно, хвърлят ги по културата и обществото и те кървят ли кървят. Секат рояли, затварят младежки домове и читалища, театри, библиотеки. И после отиват да гласуват. Или, пази Боже, влизат в парламента. 

Искам да напиша и "няма да се върна", но се опитвам изобщо да не пристъпвам в тази територия на мислене, защото обичам България, дори и да избрах да я напусна.

Няма как да обясня на съквартирантката ми това, защото тя идва от Унгария, а там убийството на култура е престъпление. Тук също.

Но ме боли, една тъпа, пулсираща несподелена болка заради това, което се случва в страната, която не успях да променя.

Скоро всички ще ядем димитровградски компоти.

Ще ядем и ще плачем.

Заради изгорената музика.



нощно

Обичам да съм сама.

Обичам да пия кафето си сама, обичам да чета книгата си сама, обичам да съм сама в метрото със слушалките в ушите далеч от хората и от света. Дава ми време да мисля. Освобождава ума ми. Мога с часове да стоя на Grey's Monument или на пейките около Тайн и да гледам как хората минават, хора всякакви, шарени, отвеяни от вятъра, прекрасни. Обичам да чета сама; обичам да се заравям в завивките си, съвсем, съвсем сама, обичам да дишам аромата на маминия омекотител, обичам да седя сама и да пия горещия си шоколад с marshmallows и да гледам как градът се събужда.

Но после виждам майка с детето си, виждам влюбени двойки, виждам някой как се смее с най-добрия си приятел и нещо ме жегва, пробожда ме право в гръдния кош.

После разбирам, че може и да обичам да съм сама, но да бъда самотна определено не ми се нрави.


Този момент.
Този момент, в който:
по краката ми има рани и
подът под стъпалата ми е студен, и
вятърът шуми в козирката, и
светлината дразни очите ми, и
пия кръвта от собствената си болка с книги.
И музика.

Седем дни.

Пост-Разложко Hallelujah

Това още от миналата година обещавам, че ще го направя. Истината е, че не можах тогава, не мога и сега, защото тези неща и тези хора се чувстват и преживяват, а не се описват с някакви си думи, които изглеждат не на място. Това е то истината, че се опитвам да сметна колко часа и колко километри път ми се събраха в последните седмици, толкова, че чак да ми се скъсат и двете обувки. За щастие, намерих поезия, която отново казва всичко вместо мен:


Така, де. Лятната Академия. Формално, Международна Лятна академия за изкуство "Огънят на Орфей", неформално - вкъщи. Защото макар и да бяхме на различно място този път, аз за трета поредна година се прибрах у дома. Че беше различно, така е. Твърде разпиляни бяхме, като прашинки по вятъра, само се надявахме на някаква случайност, че да се засечем. И твърде заети бяхме - добре де, не точно ние. И твърде уморени бяхме, понякога. Беше ни студено. Вкусът на бирата чак не ми се струваше същия на моменти. 
А после пък се събирахме и бяхме всички заедно, всякакви хора, отвсякъде, някой засвирваше на китара и светът умираше в мен, докато слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се ...
И така умора и студ изчезваха, и така се чувствах отново събрана на едно място. След като през годината се разпилявах, счупвах, събирах, най-накрая успях да се хвана и пак да бъда цяла и то с тяхна помощ. Те си знаят кои са! 
А докато пътувах към София, замлъкнала в собствените си мисли, си обещах две неща. Първо, че постоянно ще обичам толкова силно, както когато съм там. Защото самият Разлог просто те тъче наново и си целия любов. Нишките ти са сърца, всяка бримка е нов ритъм. Изливаш се на реки от себе си. Целия в любов.
А второто?
Ами, че ще се върна, разбира се.
Обичам да се будя с обичащ смс рано сутрин.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.

Тъжни смешки

От няколко дни слушам песни на Клуб НЛО, мисля си за детството си, смея се, плача, пък и двете не знам защо ги правя. Отдолу чувам звук на акустична китара. Помните ли ги, четиримата чаровници, дето бяха кацнали тука от космоса и им се смеехме най-вече защото не им разбирахме смешките докрай, а когато пораснахме ги разбрахме и се разплакахме? Половината от тях вече се качиха на летящата си чиния. Ама като ги гледам как подскачат по клипчетата с лошо качество, кой смее да ми каже, че ги няма вече? Че след тях пристигат и спомени по Тутурутка и Улицата, аз гледам ли гледам неща, които знам наизуст, и си мисля за Джон Финъмор. За това как казва, че комедията може да се изучи като всеки един занаят, че колкото и да ти идва отвътре, ако не я ошлайфаш ти става толкова полезна точно колкото стара самобръсначка. Писането не може просто да го 'намериш'. Трябва да го гониш с бухалка, да го нокаутираш, да го вържеш за няколко минути и да почерпиш от жизнените му сили, след което пак да тръгнеш подире му и така и така и така.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.