Показват се публикациите с етикет болка. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет болка. Показване на всички публикации

A Song About Home

У дома е там, където има пушек във въздуха, хора по тревата, бутилки бири. У дома е там, където къдриците от косата ми падат, а тези около мен са боси и подскачат като в лудост. У дома е там, където мога да стъпвам по стъклото и да не ме боли. У дома е там, където винаги ще има цветя, където автобусите са препълнени. У дома е там, където не мога да дишам от болка и същевременно съм щастлива. У дома е там, където стомахът ми се преобръща само от звука на едно име, у дома е там, където мога да готвя и в чужда кухня. У дома е там, където сърцето пее в тон с лятото.

the red oak tree

Скръц. Хлип. Подсмрък.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.

Пропук-пропук-тряс

... направи малкият ми свят снощи.
Вече съм непоправимо хвърлена в емоционалната дупка надълбоко в стомаха ми, да, същата онази, която ме дере, разкъсва на парчета.
А после самота, а после голямо нищо, а после пак сълзи и пак зачервени от болка очи.
Знам бе, знам. Ще го преживея. Всички така ми казват. Знам.
Но загубих една съществена част от живота си, направо ми я изрязаха със скалпела, още ме боли, още мога да крещя, но ми е толкова тежко в гърлото, че не мога. Нито мога да се съсредоточа, нито имам силата да затрия всичко, което съм писала отдавна, но имах силата да затрия няколко снимки, да натисна един бутон.
Така ли става напоследък? Така изключваш важните неща от живота си?
И така да е. От снощи имам чувството, че ще повърна - надявам се така да стане, да ми се махне това гадното тежкото в гърлото. Мама каза: "Трябва да го изплачеш." Защо не мога да го изплача? Защо не мога да се осъзная къде съм?
Но не, няма да го приема. Няма да приема, че съм живяла в лъжа, нито ми пука колко лигаво звучи това. Няма да го приема.
Ще продължа напред, ритайки, блъскайки, чупейки.
A world begins where the road ends.
ЕДНА ЖЕНА ПЛАЧЕШЕ В ТРАМВАЯ
в трамвай №2, който иде от гробищата,
виеше като вълчица,
като вълчица сред хората виеше,
виеше непрекъснато от началото до края,
виеше така, че разцепваше града на две като с релса

Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали да
слушат вика на скръбта, хората станаха
сдържани, хладнокръвни и мъжествени станаха,
сълза не можеш изцеди от очите им, за
вик да не говорим - от радост да викаш е същото,
мълчанието стана израз на всички емоции.

Живеем в тишина корава.
Човек не може да разбере:
дали в съседа му някой се ражда
или някой мре?

А жената плачеше, стенеше, викаше, хълцаше,
виеше в трамвай №2.
виеше - както сред вълци
вие човек.

(Стефан Цанев)


Много болезнено и истинско ми идва всичката тая поезия.