Ще скоча направо на момента след пристигането ми.
Автобусът ме стоварва направо на софийската автогара. В мен се надига онзи щастлив балон, който го има когато отивам някъде. Все още с леко замаяна глава звъня на Антон, който пък ме упътва как да стигна до колата му. За разсеян човек, ами, не се справих зле.
След една сладкарница, преобличане от моя страна и взимане на торта, ето ни - БУМ! в Борисовата градина. Не знаех, че е толкова...огромна. След едно две обърквания, когато Иван не разбра на кой стадион всъщност го чакаме, намерихме се. И, уау, ама той е рожденник! И точно преди месец аз съм му обещала да дойда и бам, ето ме! Беше адски хубаво да го видя пак и му подарих най-прекрасната зелена значка. Очаквах тайфа, а на пейката ни чакаше сладко момиче на име Ники. Наложи се отново да оставим сладкото момиче на име Ники да ни чака и тъкмо отиваме за храна и ей така, от нищото сякаш изскочиха още четирима пичове! А аз просто седя и ги гледам и се питам как може, по дяволите, да има толкова яки хора! След бързо запознанство, по ред на номерата с Ива, Пешо, Геша и Вальо, който не обича да му викат Вальо, но всички го правят и вика от негова страна "Ама вземете Шуменскооо!" ние все пак отиваме там накъдето сме тръгнали, връщайки се с десетина бири. Вдигаме наздравица за здравето на "Кирето", както го наричат, а Геша вече е извадил китарата и вечерта беше открита (нищо че беше към два!)
Тогава почна момента, който наистина не помня много добре. Дойдоха още хора, чиито имена така и не запомних, но бяха пичове до един. Двете пейки станаха пет, шестимата човека станаха двайсет. Казаха ми, че имам търновски акцент, а после Вальо и Иван ме превеждаха през подлези за да може първия да си купи цигари и хей, ама то имало и торта, но тя беше по-рано. Всички говорят, кой с когото свари, познати и непознати, отворили сме подарения ром, кефим се, китарата свири, а ние пеем Черно фередже, примесено с малко стар рок, Дорс, Битълс и Игълс. Както и група Ювка, които явно са егати пичовете! В същото време Иван биде хвърлен в фонтана, който не е съвсем фонтан, но е развален (което е странно, защото развалените фонтани са типично търновски)
На нас с Вальо ни става скучно и се смотаваме от компанията, която вече е голяма и шумна. Минаваме покрай сцена, на която очевидно се готви концерт, намираме си тревичка и лягаме. А на небето има облаци, но ние им се ядосваме, че няма никакви фигурки в тях, слушаме Еди Ведър и малко Гънс, дъвчем солети, а около нас е зелено, зелено, зелено, зелено! Дъвченето на солети бива прекъснато от обаждането на Иван, чиито родители току що са дошли, а ние се изправяме и придържайки се един за друг тръгваме обратно. Не успяваме да се впишем обратно, бирите са се увеличили, затова сядаме първо на един удобен наглед паметник, на който Иван е метнал яката си тениска с бири да съхне. Но Вальо живее, както бях уведомена, на майната си, затова си обещаваме, че и утре ще се видим и преди да се усетя го няма а аз оставам с една тълпа хора, 3/4 от която са ми непознати. Следва Чък Норис, белот, за който не трябва пети човек, а после разговора с онзи супер як пич, чието име май беше Виктор. Идва някакъв друг суперяк пич, но ние (аз, Иван и Ники) тръгваме в издирване на храна, увенчано с неуспех, а после на бяг в софийски градски транспорт, стоварващ мен и Иван право на Младост, а Ники някъде нататък. Още с прибирането и сядането на компютъра, разбираме от Вальо, че утре още в 10.30 ще е цъфнал при нас и трябва да сме се събудили дотогава. Вкусна вечеря, освежаващ душ, сън. Малко сън, но все пак сън.
На другата сутрин се събуждам първа (спах в прекрасната зелена стая на Бената, която незнайно защо беше на Божурище), отивам в кухнята, а онзи досадник Ашо не се спря да ме бута да го чеша по корема. А аз просто лежа на дивана и се наслаждавам на тишината и спокойствието. Родителите на Иван тръгват, а след малко и Вальо се довлича с колелото си и разбирам, че има ранобудно морско свинче. А после сме навън - към метрото! Те ми разказват за техни приятели, а аз кимам и се усмихвам, още не мога да повярвам и се чудя откъде ще взема енергия за всичко след толкова малко сън. Хвърляме се право в метрото, но те не са гледали Rent, а така ми се пееше Santa Fe. Момчетата си говорят за някакви сложнотии за това как ещ стигнем с автобус до Mall-a, хващаме някакъв тролей, но с Вальо слизаме на следващата спирка, а Иван продължава. И ето ни нас, мотаем се из центъра на столицата, а Вальо ми показва сградите на (почти) всички партии, карцероприличащата първа немска, а после ми се хили и казва, че ще закъснеем за срещата с Иван и не иска да пресича на червено. В мол-а пак си купих Лукяненко (!!), после Макдоналдс, яка градинка и автогарата. А на мен нещо ми тежи. Тежи ми, че трябва да ги оставя, че трябва да си тръгна толкова безумно далеч, без да знам кога ще ги видя отново. Още в без 20 сме на гарата, автобуса ми пристига, след планове за пукане на гуми и губене на билети, сбогуване тип "хей, ще се видим скоро!" аз едва не се разплаквам. Когато разбирам, че не могат да ме видят през прозореца заради глупавия постер обаче не издържам. Плеъра ми, сякаш познал всичко, пуска Estranged, а аз виждам, че на книгата ми има сълзи.
Прибрах се. След дълги и изпълнени с емоции два дни аз пак съм вкъщи. Както казва Джон бон Джоуви who says you can't go home? А и аз не съм същата, не. Поне не изцяло.
София!<3
Няма коментари:
Публикуване на коментар