За мен и NaNoWriMo

... или поредната глупост, в която се пусна младежкото ми сърце. Някой ден ще си докарам белята така, сериозно.

1.Какво, в името на всички дяволи, е NaNoWriMo?
- Съкращение е от National Novel Writing Month. Най-просто казано - това е сайт. По-сложно казано - уеб платформа, която можеш да използваш за определено предназначение.
2. Не те бива в обясненията. Я по добре кажи, къде мога да прочете повече за това?
- Добре казано. Сайтът им се намира на www.nanowrimo.org и в секцията Help е описано всичко, доста подробно.
3. Ама ти регистрира ли се?
- Ми ... май да.
4. Ама сериозно ли?!
- Знам, нали!?
5. И наистина ще напишеш книга? *le gasp*
- Е, ще опитам поне.
6. Какво ще рече книга? Има ли лимит думи?
- Минимумът е 5о,000 думи, но не боли и да ги надвишиш.
7. А какви са наказанията, ако не ги спазиш?
- Отрязват ти главата и я дават на гладните вълци.
Шегичка. Всичко е експеримент със самия теб. Или поне аз така го приемам; ще се опитам, а ако не стане - здраве да е.
8. Добре, а какво печелиш от всичко това?
- Има си някакви награди за завършването, мисля, че едната е публикуване. Не гоня това. Наскоро усещам, че забравям и захвърлям писането зад себе си, а това изобщо не ми харесва. Това ми е мизерният опит да го възродя, да направя нещо за себе си. Защото идеята ми хареса, вдъхнови ме, а идеи си имам. Защо не?
9. А английския?
- Е ... все ще бъде разбираемо.
10 (а). Няма да ти пожелая успех, защото мисля, че идеята е глупава.
- Най-добрите идеи са глупавите.
10 (б). Ще ти пожелая успех, въпреки, че не вярвам, че ще се справиш.
- И аз.
10 (в). УСПЕХ!!!!1112121@!@!2!@
- МЕРСИ !@!№!@$!$%!@524214

Мисли относно Пинк Флойд късно вечер

Мислите ми по въпроса се обобщават най-вече с "В никакъв случай". Но напоследък вече като на шега съм изневерила на поне четири-пет принципа, защо не и този?
Моята дилема относно Флойд на тъмно започна преди няколко години. Не помня точно кога или по какъв повод, но с Ваня си говорехме за красивото изкуство, което хем те довежда до такова уникално състояние на душевен катарзис, че ти се иска да скочиш толкова надалеч, чак до 70те, а същевременно те къса, хапе и дере вътрешно. Нямаше как да изпуснем Пинк Флойд - музката, която всъщност я беше накарала да ми каже "здравей" преди години в онзи вече забравен форум на онази недотам забравена група. Последва обстойно обсъждане на творчеството им, същевременно тя ме запозна с Antimatter, а аз нея - със Sopor Aeternus.
Тогава Ваня просто ей така подметна "А пък да знаеш, аз на Флойд най-добре спя!"
В момента сигурно бих се присмяла на тринадесет-четиринадесет годишното си Аз, което изпръхтя пренебрежително и отбягна темата, защото го беше прекалено страх да си признае, че единствения албум на тези розови магьосници, който беше слушало тогава, беше CD в издраскана кутия с някакъв странен символ на черен фон, чиято обложка кръстникът й беше напечатал на домашния си принтер и беше записал около 4-5 песни погрешно на албума, и не можеше да мине през онази странна песен с крещенето без да сънува поне два-три различни кошмара в една вечер.
А после Ваня прати на онова ми Аз Embryo, което се оказа точно страшната песен с крещенето. Нали се сещате, нямаше artist tags на старата уредба, която въртеше дискове до прегряване.
Първо песента ме уплаши. После ме разплака. После я забравих. А когато след години я намерих отново, затрита някъде в дебрите на харддиска си, ме хвърли в едно от най-силните ми състояния. Не съм говорила с Ваня от години, дори не бих я познала ако се сблъскаме на улицата; но когато пуснах онзи файл, с онзи емблематичен лайф, нещо ми се счупи, нещо ме накара да се свия в ъгъла на леглото си и просто да седя там, да седя без да правя нищо, докато песента върти ли върти ли върти.
Разпечатах текста и си го лепнах баш до главата, така че всеки път преди да заспя, той беше последното нещо, което прочитах. Говорете ми после за мазохизъм.
Последва процесът на преоткриване. Албумът беше същия, песните бяха същите, но аз ги виждах, чувствах по различен начин; вкусът на звуците беше съвсем друг, не можех да се спра, просто да лежа в тъмното и да слушам. Движение, съзнание, емоция, Флойд. Мантра, която ми се беше загнездила в главата толкова дълго време.
Отново веднъж направих грешката да заспя на тяхна музика. Отново кошмари, изпълнени със странни лица, които просто ме гледат, с китари по течението на реката и два клоуна, които се подмятат взаимно, с безизразен мъж пред телевизор, с чукове, тръгнали заплашително към тухлената стена, деца със странни маски и месомелачки.
Не съм го правила оттогава. Не посмях.
В момента е 2:44, аз току що изслушах High Hopes и тъй като старата уредба отдавна е изчезнала, Embryo е отдавна загубена, а детството ми сякаш изтича все повече и повече през пръстите ми със всеки един нов сайт на университет който отворя и букмаркна, решавам да запазя поне тази моя малка част. Страхът от Пинк Флойд. Може би е време да го превъзмогна, да си спомня, че това е просто музика, за Бога, аз обичам музиката, няма как тя да ме нарани.
Ама да, ама именно това е, нали? Флойд могат да наранят, само дето хич няма да го забележиш. (Току що прекарах 20 минути в чуденка как се пише тази последна дума. Виждате ли какво имам предвид?) Поне не веднага.
Или пък това е някакъв начин на вселената да ми покаже, че трябва да го превъзмогна и да продължа, да си оставя детството зад мен с този привидно незначителен акт: да слушам Пинк Флойд късно вечер.
Ако е така, то вселената има доста извратено чувство за хумор.
Това е. Добре познатите на всички четири албума са подредени (да, четири, толкова, нямам сила за повече) един след друг и проклетият iTunes сякаш ми се подиграва като чака да натисна онова копче с равнобедрения триъгълник с централна ротация 90 градуса.
Умът ми вече започва да се настройва Флойдовски.
Лягам. Заспивам.
Все пак, няма от какво толкова да се страхувам.
Нали?

Long nights

Заслушах Еди отново и си спомних за онези дълги, дълги нощи на блогване, където цялата ми кръв се изливаше на един бял екран, когато виковете ми се превръщаха в малки черни думи, но някакси ми ставаше по-леко. Изгубих това. Изгубих го по пътя си напред, на кой завой остана и чака ли ме с вечно вдигнат палец да отида и да си го прибера?
Да. То е там - гъделичка ъгълчетата на мозъка ми, свива паяжини на златните паяци, просто трябва да се понапрегна повечко.
Още. Още. Още.
В гънките на нощното перде се крие отдавна забравен цигарен дим и аромат на мандарини, спомням си за неща, които по принцип пиша в малка кафява тетрадка с кожена подвързия, които са толкова лични и същевременно толкова истински, и макар и да нямам силите да ги напиша, споделя и преживея отново, само докато пиша безсмислици, докато си чеша клавиатурата с празни думи, ми става по-добре.
И това ме връща към същината.
Истина е - когато блогвах, когато пишех безцелно, но ми се получаваше неочаквано, неискано и нечакано, ми ставаше по-добре. Защото има неща тук, които са препратки към най-белите ми от болка моменти, тези, в които електрически бури и малки земетръси се вият из музикалния ми плейър, довършени от мекия звук на китара, защото препрочета ли ги се връщам там и единственото, което си спомням е, че блогнах ли ги, ми стана по-добре.
Проклети да са белите файлове, които застават между мен, тетрадката и химикала с невероятно тънкия писец. Проклети да са всичките рими, които бълнувам насън, проклети и да са злодеите, които държат ножове за маргарин, проклети да са тея, дето тичат към слънцето и палят огньове, защо трябва да пиша за тях, а не мога, защо, като е толкова умен уърд-а, просто не копира това, което ми е в главата на проклетата си бяла страница, която обвинително ме гледа от два дена насам?
Няма да съм последната. Няма да съм първата. Аз ще съм шестнайстата - просто защото числото ми харесва - и ще предпочета да стоя тихо отстрани, да чакам да дойде моя момент.
Защото ще дойде, о да.
For me it begins at the end of the road.
Колко е лесно само, триеш, връщаш, поправяш, всичко си е на мястото, а на мен направо ми се реве. Защо - само аз си знам.
Ако си измервах живота в песни, той трябва да е един неспирен континиум от компилации, с лек привкус на бродуей, а точно в момента - антиметър. Не Зепелин, а точно Антиметър, защото са толкова на място, със виещите си сирени ми бият по главата, казват ми да се съсредоточа щото хората разчитат на мен и добре, ще го направя.
А и да кажа, че A Quiet Belief In Angels на R J Ellory ме държи цяла за момента.