Повдига ми се. Плаче ми се. С глас.
А точно в момента нямам време да се сривам емоционално (или да блогвам).
Вляза ли в състоянието на собствения си перфектно чист нервен срив започва да ме тресе, почвам да не спя, да чета тежки книги по нощите, да пиша, пиша, пиша, докато ръцете ми се покрият с мастило, да гледам в тавана и да крещя в зелените завивки.
И в такива състояния мъката ми е толкова незабележима колкото едно средно силно земетресение.
Земетресения. Тори. Вярно.
На Тори се учи най-добре. На Тори се спи най-добре. На Тори се пише най-добре, плаче се най-добре. Всичко се прави най-добре на Тори.
(и се блогва)
Не прави това. Не го прави, не точно сега, всичко ми се срива отстрани, но аз продължавам напред, виждайки само това, което (уж) изграждам. Приятелства, връзки, успехи - всичко изчезва. Напоследък само слушам и малко говоря, а другите приказват ли приказват ... чувствам се загубена. Чувствам се като ухо. Не искам да бъда ухо.
Какво правя? Какво пиша?
Fuck, я да изчезвам, преди да съм направила нещо, за което ще съжалявам.

Сапун

Слушам Mumford & Sons и чета препрочитам Fight Club за пореден път, плаче ми се, а не съм особено сигурна защо?
Знам, че обещах, че ще пиша за академията, но още не мога да се насиля, защото веднъж блогна ли, това означава че е свършило. А толкова много от нас са все още там душевно, сякаш сърцата ни са скочили някъде в Родопите и в момента са загубени.
Няма свършване. Скоро пак.
Ще видите пък.
(абсолютно безсмислен блог пост защото ми е зле и не знам какво друго да направя)

Perfect strangers

Всъщност знаеш ли какво исках? Исках просто да спя с теб.
Не. Не да правя секс с теб. Това е различно.
Просто да спя.
В тази едновременно първа и последна вечер, която ни беше дадена, исках да слушам дъха ти цяла нощ. Исках да разбереш колко отчаяно изливам поезия в порите на кожата ти, вдишвам римите в онова местенце зад ухото ти и целувам куплетите по врата ти. Исках да се загубиш в косата ми, исках да усетиш аромата й. Исках да целувам брадата ти. Исках и да видиш малкия бял белег на лявата ми ръка. Може би щях тихо да сложа глава на гърдите ти, може би ти щеше да обвиеш ръка около кръста ми. Може би щеше да ме държиш здраво. Може би щях да заспя, а може би ти щеше. Май и двамата не спахме изобщо. Може би щяхме да говорим, може би щяхме да мълчим, може би щях да те целуна, може би ти щеше да броиш лунните лъчи по носа ми. Може би щеше да е студена вечер и щяхме да се държим здраво, да запазим топлината. Може би щеше да е адски топло и въпреки това щяхме да дишаме ароматите си заедно. Може би щях да плача. Може би и ти също.
Исках го. Исках го изцяло. И когато ми го предложи осъзнах колко много го искам, осъзнах, че ще е само веднъж и няма да те видя повече, а аз може би ще продължа да искам такива нощи. Затова казах не, разбираш ли?
Така накрая се озовахме бягайки като луди напред назад, страх ни беше да се целунем и това просто ме убиваше. Затова излязох навън и дишах чистия въздух - отново и отново и отново - и ти ме гледаше сякаш бях откровение. После една кола изсвири в далечината, аз не можах да кажа нищо, а ти ме целуна - последна, отчаяна сбогом-целувка. Още ми гъделичка кожата. И подкожието.
Ти си късметлия.
Не видя как се сринах след това, не видя колко червени бяха очите ми и каква тежест падна от раменете ми, когато се намери човек, който нямаше нужда да пита "какво стана?", а разбра веднага и даде оптималната реакция
Беше приключение, още си една ароматна мисъл в мозъка ми, ама ей сега ще изчезнеш, спокойно. В рими ли да те опиша, как да те опиша ... хайде, тръгвай си, вече нямам място за теб.

Britain, are you high?

Не, не, не, не, Бога ми, това не е за олимпийските игри, онова страхотно време на всеки четири години, когато всеки, включително и аз, се превръща в най-големия спортен фен евър.
Имам нуждата да споделя ето този човек:

Защото, ако трябва да съм напълно, ама напълно честна, от няколко месеца насам, когато с духовната ми сестра се заливахме от смях, който не можеше да спре, никой не ме е разсмивал така освен мистър Бийн.

Тъжно ли е? Това ли ми трябва да съм щастлива?

Луди разговори за луди работи и мистър Бийн?

Това е хубаво, мога да го приема.

Длъжна съм и да навра песен, естествено.

Sorrow found me

when I was young.

Sorrow waited

sorrow won

А днес знаете ли какво ми се случи? Познаха ме на улицата. От този блог.

После сигурно тридесет минути се чудех какво, за Бога, ми се беше случило, защото сериозно, изключително прекрасно и

и ...

... и.

I don't wanna get over you. Чуваш ли?

Ще те следвам до дъбовото дърво, на което ще си издълбаем имената и ще вали и ще е есен и ще сме млади, завинаги, завинаги.

Пише ли някой в блогове още?

Аз пиша.
От дъжд на вятър, случва се. Но пиша.
Всъщност се сетих да се върна с помощта на Тори Амос и една хубава книга, за която все още не мога да говоря, не и с цели изречения. А и толкова много ми се случва вече, толкова много неща започнаха да се изливат в живота ми, кофи с идиотски цветове и направо не знам какво да ги правя.
Освен това вече съм и официално пълнолетна, следователно - подсъдима. Чудесно.
Липсва ми блогсферата.
Толкова хубаво ми беше преди две години, когато блогвах по-често от веднъж на два пет осем месеца и с повече от 156 символа.
Във вчерашния вестник: станах трета на Огъня, отидох на концерт на Гънс, публикуваха ме, отивам на Академия, ще кандидатствам във Великобритания, уча за изпити. Мно'о съм яка, няма що.
А и просто нещата, които ми се случват са отвъд думите вече.