Пост-Разложко Hallelujah

Това още от миналата година обещавам, че ще го направя. Истината е, че не можах тогава, не мога и сега, защото тези неща и тези хора се чувстват и преживяват, а не се описват с някакви си думи, които изглеждат не на място. Това е то истината, че се опитвам да сметна колко часа и колко километри път ми се събраха в последните седмици, толкова, че чак да ми се скъсат и двете обувки. За щастие, намерих поезия, която отново казва всичко вместо мен:

Селце планинско, сред което
лениво есента пълзи
и блеят тук-таме кози
в шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара, 

сънуваща, че е река,

 с два голи тръна за лъка 

и мрак по църквицата стара.

Така, де. Лятната Академия. Формално, Международна Лятна академия за изкуство "Огънят на Орфей", неформално - вкъщи. Защото макар и да бяхме на различно място този път, аз за трета поредна година се прибрах у дома. Че беше различно, така е. Твърде разпиляни бяхме, като прашинки по вятъра, само се надявахме на някаква случайност, че да се засечем. И твърде заети бяхме - добре де, не точно ние. И твърде уморени бяхме, понякога. Беше ни студено. Вкусът на бирата чак не ми се струваше същия на моменти. 

А после пък се събирахме и бяхме всички заедно, всякакви хора, отвсякъде, някой засвирваше на китара и светът умираше в мен, докато слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се ...

И така умора и студ изчезваха, и така се чувствах отново събрана на едно място. След като през годината се разпилявах, счупвах, събирах, най-накрая успях да се хвана и пак да бъда цяла и то с тяхна помощ. Те си знаят кои са! 

А докато пътувах към София, замлъкнала в собствените си мисли, си обещах две неща. Първо, че постоянно ще обичам толкова силно, както когато съм там. Защото самият Разлог просто те тъче наново и си целия любов. Нишките ти са сърца, всяка бримка е нов ритъм. Изливаш се на реки от себе си. Целия в любов.

А второто?

Ами, че ще се върна, разбира се.