От няколко дни слушам песни на Клуб НЛО, мисля си за детството си, смея се, плача, пък и двете не знам защо ги правя. Отдолу чувам звук на акустична китара. Помните ли ги, четиримата чаровници, дето бяха кацнали тука от космоса и им се смеехме най-вече защото не им разбирахме смешките докрай, а когато пораснахме ги разбрахме и се разплакахме? Половината от тях вече се качиха на летящата си чиния. Ама като ги гледам как подскачат по клипчетата с лошо качество, кой смее да ми каже, че ги няма вече? Че след тях пристигат и спомени по Тутурутка и Улицата, аз гледам ли гледам неща, които знам наизуст, и си мисля за Джон Финъмор. За това как казва, че комедията може да се изучи като всеки един занаят, че колкото и да ти идва отвътре, ако не я ошлайфаш ти става толкова полезна точно колкото стара самобръсначка. Писането не може просто да го 'намериш'. Трябва да го гониш с бухалка, да го нокаутираш, да го вържеш за няколко минути и да почерпиш от жизнените му сили, след което пак да тръгнеш подире му и така и така и така.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар