Скръц. Хлип. Подсмрък.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар