С любов прокарвам изтърканото си стъпало по тротоара. Ръката ми докосва светофара, който мига само в жълто. Аз и градът танцуваме. Подскачаме един около друг, той откъсва кожичките от пръстите ми и ги дъвче гневно. Хората около мен се чудят защо с жълтеещите светофари си намигваме един на друг. Аз се усмихвам и стъпвам накриво, а градът им отговаря само с тъпани.
Той е толкова различен сутрин.
През нощта обаче си е само мой.
Вървя по уличките му, завивам надясно, пресичам, навеждам се (заради дървото), после пак надясно, наляво, поглеждам звездите и съм в Арин. Малкото място на истинското вълшебство, което ме посреща и изпраща с музика. Продрани мъжки гласове пеят стари съветски песни, наливат ми ракия, смеят се високо. Аз ги слушам с напълно отворена душа и им казвам, че не, много ви благодаря, ама аз това не го пия. Те само ми се засмиват в отговор, защото, казват ми, човек, който не пие редовно, нещо не му е в ред. Един от тях прилича на Георги Минчев, друг - на братовчед ми, а третият не прилича на никого, но съм почти сигурна, че сме братя по душа. А самият Арин е човек, който диша музика и подканва хората да се включат. Отдавна не ми се е случвало толкова да обичам непознати и да липсвам обичани хора.
В Ямбол времето не че е спряло. То просто го кара по-лежерно там. Искам да се приютя в гънките му и да не излизам
(Никой не пее Любэ както го правят Аринът, нелегалния братовчед и легалният калеко)
Да ви кажа, ако аз бях друг човек, абсолютно щях да си завиждам за прекрасното, разпръснато по всички географски ширини семейство. А утре с кака заминаваме да успокояваме душите си и да се опияняваме от пушек, кожа и Depeche. Във вторник пък ще се завърна в един твърде далечен дом, с ръце около мен и легла от рози. Happiness: only real when shared и затова и ще е по-добре, когато с М. поемем с пълни гърди от дълбоката лудост на лятото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар