Аз си продължавам да си оставам същия безнадежден мечтател.
Продължавам да си мечтая за безоблачен живот, за повече срещи, за повече възможности да пътувам, за повече хора, които искат да общуват с мен. В такива случаи съм съвсем като малко дете. Малките деца, които вярват, че мама и тати ще им осигурят всичко, които вярват, че живота е само бял или само черен, които вярват в щастието, любовта, слънцето, вятъра, дъжда. Едно време си мислех, че аз не съм от тези деца. После осъзнах, че съм от тях. С цялото си същество и мисъл. Детинщината в мен е неописуемо голяма, не мога да преценя дали я искам или не, дали отблъсква хората от мен. Сигурно е така. Именно защото съм толкова вдетинена на повечето ми so called "приятели", рано или късно, им писва от мен. Може би съм жалка да вярвам, че нещата скоро ще се оправят, че всъщност някой ще си стои с мен, ще се хванем един за друг и няма да се пускаме. Отдавна осъзнах, че няма BFF. Има хора, с които просто си по-близък отколкото с останалите. Още ме боли от това откритие, но, макар и бавно, раните зарастват. А аз продължавам да си гоня моята приказка, продължавам да чакам моя собствен малък принц, който да ме накара да се почувствам като роза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар