Dandelion

Май наистина позабравих това местенце. Взе че доста прах хвана.

Преди няколко дена си мислех за глухарчетата. Интересни са, природата ги е направила да са такива, нетрайни. Като хубавите моменти. Гледаш го и си мислиш "уааау!" а после го късаш и разпръскването, разстройването, дисбаланса е само на едно "пуф" разстояние. Смешно, нали?
Мислех си това, докато тичах из полето с глухарчета близко до военното училище. Беше изключително, изумително чувство, за милионите малки пухчета, които имах в косата и как изобщо тези цветчета ме преследваха тези три дни, в които те бяха в Търново. Хоп! Те пристигат от автогарата в осем и половина вечерта, прегръдки, вечеря, всичко е "Уаау! Ама ние сме пак заедно!", а цветето още е цяло и непокътнато. На втория ден го откъснахме - близо сме до онова заветно "пуф" но не мислим за това, защото живеем за момента и се надяваме да не е последния. А "пуф"-а идва третия ден, на автогарата, когато набързано ги прегръщам, защото болките в стомаха са дотолкова силни, че не мога да стоя права. Наистина, прибързано "пуф". Дотам прибързано, че даже не можах да се полюбувам на пухчетата. Е, още едно глухарче беше "пуф"-нато. Още един хубав спомен в моята малка колекцийка. Звучи материалистично? Не ми пука.
А вече виждам следващото глухарче. О да, те са цяло поле, обичам да бягам из тях.


Няма коментари: