Стъкло

Не ми харесва да се чувствам счупена.
Без дори някаква особена причина (а май се залъгвам, всъщност има причина, просто не искам да го призная, дори пред себе си). Виждам луната пред себе си и си мисля, че всъщност не ме боли, че не знам какво чувствам и лошото е, че наистина си вярвам. Това, от което имам много болна нужда е някой, който просто да ме прегърне да ме стопли и да поправи пукнатините. Не мисля, че всички са толкова стъклени. Или просто го прикриват по-добре? Не знам. Факт е, че стъклото реже, а кръвта продължава да тече, да се събира на малки локвички някъде там, в дълбочината на съзнанието ти, и го усещаш като гадна пулсираща болка някъде там, започва от слепоочието като малък тик и стига до мозъка, сякаш някакви гадни нажежени до бяло шишове се впиват в него.
Не знам защо от малка имам такава нужда от човек до мен. Странно е. И почти винаги няма никой. Всъщност, има, но аз не допускам никой до себе си, защото продължавам да си внушавам, че не искам да натрапвам на хората собствените си проблеми, а всъщност цялото ми същество крещи, че иска компания, някой, на който просто да си излее всичко.
Ама този някой го няма. Поне още го няма. Аз продължавам да си гледам през стъклото, а когато се ядосам да го удрям. И то се чупи и реже.
Доста нормално за едно стъкло.