Обичам да се будя с обичащ смс рано сутрин.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.

Тъжни смешки

От няколко дни слушам песни на Клуб НЛО, мисля си за детството си, смея се, плача, пък и двете не знам защо ги правя. Отдолу чувам звук на акустична китара. Помните ли ги, четиримата чаровници, дето бяха кацнали тука от космоса и им се смеехме най-вече защото не им разбирахме смешките докрай, а когато пораснахме ги разбрахме и се разплакахме? Половината от тях вече се качиха на летящата си чиния. Ама като ги гледам как подскачат по клипчетата с лошо качество, кой смее да ми каже, че ги няма вече? Че след тях пристигат и спомени по Тутурутка и Улицата, аз гледам ли гледам неща, които знам наизуст, и си мисля за Джон Финъмор. За това как казва, че комедията може да се изучи като всеки един занаят, че колкото и да ти идва отвътре, ако не я ошлайфаш ти става толкова полезна точно колкото стара самобръсначка. Писането не може просто да го 'намериш'. Трябва да го гониш с бухалка, да го нокаутираш, да го вържеш за няколко минути и да почерпиш от жизнените му сили, след което пак да тръгнеш подире му и така и така и така.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.

Да пишеш и редактираш първата си статия, докато дъждът вали, вали, вали ...
Безценно.

Най-красивата жена

Днес, на 10.05 в 12:30 часа се роди племенницата ми Михаела. Мацката е с манекенски мерки, здраво и силно бебче на най-прекрасните ми първи братовчеди.
(Не че другите ми първи братовчеди не са прекрасни.)
Бях забравила какво е - цяла вечер конферентни разговори и усмивки на родата ми из цяла Европа. Всички пием за нейно здраве. Всяка песен е за нея. В Турция, Норвегия, Ямбол, София, Търново, Варна и къде ли още не името й се шепне, вика и пее. Това е сила; това е огън. Това е любов - истинска, безрезервна. Това е моето семейство. С тях мога да не спя цели нощи и отново няма да чувствам умора. Те са истински. Те са там за мен, те са там за тях, те са там за Михаела, те са там за себе си. Пазя гласовете им в сърцето си, боли ме до полуда, че не съм до тях, но след малко отивам да пия отново за нейно здраве. Отивам при другия чичо, защото и двамата сме ужасени от това да сме сами (той никога няма да го признае) в този момент, да сме с някого, който не разбира еуфорията ни.
Новият живот е като афродизиак.

A Song About Home

У дома е там, където има пушек във въздуха, хора по тревата, бутилки бири. У дома е там, където къдриците от косата ми падат, а тези около мен са боси и подскачат като в лудост. У дома е там, където мога да стъпвам по стъклото и да не ме боли. У дома е там, където винаги ще има цветя, където автобусите са препълнени. У дома е там, където не мога да дишам от болка и същевременно съм щастлива. У дома е там, където стомахът ми се преобръща само от звука на едно име, у дома е там, където мога да готвя и в чужда кухня. У дома е там, където сърцето пее в тон с лятото.

like a halo in reverse

Бях забравила какво е да изпитваш нужда, физическа нужда от музика. От дни не мога да спра Депеш. Violator: целия. Delta Machine. Playing the Angel. Сякаш дишат директно в дробовете ми, крещят в клетките ми, а от гръдния ми кош разцъфват червени рози. Както неведнъж казахме с кака на концерта, 'земи тоя текст:

It's just time to pay the price, нали?
Гласът на Дейв Геън е абсолютна, тотална абсентова хипноза. Мания. Тръпка. Сърцебиене.
Трябва само да се чуят пресечените дишания на Personal Jesus (че и Halo) за да се разбере какво имам предвид. Депеш не са група за всеки ден, за всяко настроение. Те са за тогава, когато в три без двайсет през нощта плачеш, а не можеш да разбереш особено защо, но усещането е твърде катарзисно, че да го обмисляш твърде.
Депеш изтриха страховете ми, прогониха ги твърдо.

Проблеми винаги ще има, важното е да не ни пука за тях.

Два дъха по-късно

Обичам ви, Депеш.
Вие сте ми най-чистата и вярна болка.
Обичам всеки звук, който излиза от вас. Най-вече обичам как пеехте и как валеше и как аз стоях там и по едно време нямах представа къде се намирам, нямах представа какво преживявам. Съществуваше само дъжда. И вие.
Чиста, разкъсваща любов.

никога няма да се върна там. "там" е мястото, където си се скрил ти, намираш се във всяка една моя костица и колкото и да се усмихвам не мога да променя това. вече дори не си липсване. вече си бучка масло. разтапяш се в ума ми. но още париш. и още болиш. и отново няма да пусна онази песен, която сякаш е писана за нас. сцепваш всяко сухожилие. настанил си се във всеки мускул. мразя те. обичам те. пушиш много повече от само три цигари.
мразя те.
обичам те.
болиш. липсваш.
целия, целия, целия.

вчера, когато разбрах, че рей манзарек е починал, само за теб помислих.
за старите винили, които казваше, че приличат на мен,
за всеки път, който умирахме
и се раждахме.
под циганското слънце.
загубваше ме, намираше ме.
аз търсех, търсех и намирах, намирах. теб. все теб. винаги теб.

в последните дни съм все така. пиша. трия. пиша. трия.
главните букви се превръщат в ненужно усилие.
особено когато пиша за теб. ти не ги заслужаваш.
да, скъпи.
ще те обичам много още.
но ти си нищо вече.
сега се разкарай от гръдния ми кош, ако обичаш. друга кръв тече във вените ми.

защо трябва една хартийка да определи бъдещето ми? и какво като я наричат 'диплома'?
защо трябва да има толкова нервни окончания събрани в една цифра?
защо
защо?

плаче ми се.
повръща ми се.

dopes to infinity.

Public Service Annnouncement

Ето ме пак - прибрана, мокра и уморена, но истинска и жива.
Ще пиша по-късно за перфектните Depeche Mode и за хилядите сълзи от Bon Jovi, но нека първо си посъбера мозъка, който се е разпилял по пода. Само едно нещо ще кажа обаче.
Чуя ли още някой да нарече Джон Бон Джоуви "префърцунен лигльо", концертът - "фиаско", "парад на суетата" и не знам какво още заради това, което се случи снощи, лично ще го помоля да захапе собствения си пръст и да помълчи малко да не се излага. Ама искрено.

50 хиляди пяхме два часа с него, помогнахме му да мине и го изпратихме с аплодисменти. Няма нужда от друго.