нощно

Обичам да съм сама.

Обичам да пия кафето си сама, обичам да чета книгата си сама, обичам да съм сама в метрото със слушалките в ушите далеч от хората и от света. Дава ми време да мисля. Освобождава ума ми. Мога с часове да стоя на Grey's Monument или на пейките около Тайн и да гледам как хората минават, хора всякакви, шарени, отвеяни от вятъра, прекрасни. Обичам да чета сама; обичам да се заравям в завивките си, съвсем, съвсем сама, обичам да дишам аромата на маминия омекотител, обичам да седя сама и да пия горещия си шоколад с marshmallows и да гледам как градът се събужда.

Но после виждам майка с детето си, виждам влюбени двойки, виждам някой как се смее с най-добрия си приятел и нещо ме жегва, пробожда ме право в гръдния кош.

После разбирам, че може и да обичам да съм сама, но да бъда самотна определено не ми се нрави.

Този момент.
Този момент, в който:
по краката ми има рани и
подът под стъпалата ми е студен, и
вятърът шуми в козирката, и
светлината дразни очите ми, и
пия кръвта от собствената си болка с книги.
И музика.

Седем дни.

Пост-Разложко Hallelujah

Това още от миналата година обещавам, че ще го направя. Истината е, че не можах тогава, не мога и сега, защото тези неща и тези хора се чувстват и преживяват, а не се описват с някакви си думи, които изглеждат не на място. Това е то истината, че се опитвам да сметна колко часа и колко километри път ми се събраха в последните седмици, толкова, че чак да ми се скъсат и двете обувки. За щастие, намерих поезия, която отново казва всичко вместо мен:

Селце планинско, сред което
лениво есента пълзи
и блеят тук-таме кози
в шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара, 

сънуваща, че е река,

 с два голи тръна за лъка 

и мрак по църквицата стара.

Така, де. Лятната Академия. Формално, Международна Лятна академия за изкуство "Огънят на Орфей", неформално - вкъщи. Защото макар и да бяхме на различно място този път, аз за трета поредна година се прибрах у дома. Че беше различно, така е. Твърде разпиляни бяхме, като прашинки по вятъра, само се надявахме на някаква случайност, че да се засечем. И твърде заети бяхме - добре де, не точно ние. И твърде уморени бяхме, понякога. Беше ни студено. Вкусът на бирата чак не ми се струваше същия на моменти. 

А после пък се събирахме и бяхме всички заедно, всякакви хора, отвсякъде, някой засвирваше на китара и светът умираше в мен, докато слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се, отпивах от бирата, слушах, усмихвах се ...

И така умора и студ изчезваха, и така се чувствах отново събрана на едно място. След като през годината се разпилявах, счупвах, събирах, най-накрая успях да се хвана и пак да бъда цяла и то с тяхна помощ. Те си знаят кои са! 

А докато пътувах към София, замлъкнала в собствените си мисли, си обещах две неща. Първо, че постоянно ще обичам толкова силно, както когато съм там. Защото самият Разлог просто те тъче наново и си целия любов. Нишките ти са сърца, всяка бримка е нов ритъм. Изливаш се на реки от себе си. Целия в любов.

А второто?

Ами, че ще се върна, разбира се.

Обичам да се будя с обичащ смс рано сутрин.
Обичам костиците ми да се чупят от умора, обичам капките, които пълзят по кожата ми, обичам шума и бъркотията, обичам бурята - и навън, и в сърцето си. Обичам дългите звездни студено-топли нощи, прекарани по терасите, когато единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, е оранжевата точка. Обичам виното - червено го обичам, дишащо. Обичам да стоя будна и да вдишвам кафето с ума си. Ама обичам пък и да спя. Обичам музиката, обичам вятъра, обичам правата, подредена коса.
Обичам толкова много, че всеки момент ще се разпилея по вятъра, а любовта ми ще поникне в облаците.

Тъжни смешки

От няколко дни слушам песни на Клуб НЛО, мисля си за детството си, смея се, плача, пък и двете не знам защо ги правя. Отдолу чувам звук на акустична китара. Помните ли ги, четиримата чаровници, дето бяха кацнали тука от космоса и им се смеехме най-вече защото не им разбирахме смешките докрай, а когато пораснахме ги разбрахме и се разплакахме? Половината от тях вече се качиха на летящата си чиния. Ама като ги гледам как подскачат по клипчетата с лошо качество, кой смее да ми каже, че ги няма вече? Че след тях пристигат и спомени по Тутурутка и Улицата, аз гледам ли гледам неща, които знам наизуст, и си мисля за Джон Финъмор. За това как казва, че комедията може да се изучи като всеки един занаят, че колкото и да ти идва отвътре, ако не я ошлайфаш ти става толкова полезна точно колкото стара самобръсначка. Писането не може просто да го 'намериш'. Трябва да го гониш с бухалка, да го нокаутираш, да го вържеш за няколко минути и да почерпиш от жизнените му сили, след което пак да тръгнеш подире му и така и така и така.
Съседският оркестър започна да свири Нирвана. Смятам да си отворя широко вратата на терасата и да изпадна в полукоматозно състояние на сън.

Да пишеш и редактираш първата си статия, докато дъждът вали, вали, вали ...
Безценно.

Най-красивата жена

Днес, на 10.05 в 12:30 часа се роди племенницата ми Михаела. Мацката е с манекенски мерки, здраво и силно бебче на най-прекрасните ми първи братовчеди.
(Не че другите ми първи братовчеди не са прекрасни.)
Бях забравила какво е - цяла вечер конферентни разговори и усмивки на родата ми из цяла Европа. Всички пием за нейно здраве. Всяка песен е за нея. В Турция, Норвегия, Ямбол, София, Търново, Варна и къде ли още не името й се шепне, вика и пее. Това е сила; това е огън. Това е любов - истинска, безрезервна. Това е моето семейство. С тях мога да не спя цели нощи и отново няма да чувствам умора. Те са истински. Те са там за мен, те са там за тях, те са там за Михаела, те са там за себе си. Пазя гласовете им в сърцето си, боли ме до полуда, че не съм до тях, но след малко отивам да пия отново за нейно здраве. Отивам при другия чичо, защото и двамата сме ужасени от това да сме сами (той никога няма да го признае) в този момент, да сме с някого, който не разбира еуфорията ни.
Новият живот е като афродизиак.

A Song About Home

У дома е там, където има пушек във въздуха, хора по тревата, бутилки бири. У дома е там, където къдриците от косата ми падат, а тези около мен са боси и подскачат като в лудост. У дома е там, където мога да стъпвам по стъклото и да не ме боли. У дома е там, където винаги ще има цветя, където автобусите са препълнени. У дома е там, където не мога да дишам от болка и същевременно съм щастлива. У дома е там, където стомахът ми се преобръща само от звука на едно име, у дома е там, където мога да готвя и в чужда кухня. У дома е там, където сърцето пее в тон с лятото.

like a halo in reverse

Бях забравила какво е да изпитваш нужда, физическа нужда от музика. От дни не мога да спра Депеш. Violator: целия. Delta Machine. Playing the Angel. Сякаш дишат директно в дробовете ми, крещят в клетките ми, а от гръдния ми кош разцъфват червени рози. Както неведнъж казахме с кака на концерта, 'земи тоя текст:

It's just time to pay the price, нали?
Гласът на Дейв Геън е абсолютна, тотална абсентова хипноза. Мания. Тръпка. Сърцебиене.
Трябва само да се чуят пресечените дишания на Personal Jesus (че и Halo) за да се разбере какво имам предвид. Депеш не са група за всеки ден, за всяко настроение. Те са за тогава, когато в три без двайсет през нощта плачеш, а не можеш да разбереш особено защо, но усещането е твърде катарзисно, че да го обмисляш твърде.
Депеш изтриха страховете ми, прогониха ги твърдо.

Проблеми винаги ще има, важното е да не ни пука за тях.