Public Service Annnouncement

Ето ме пак - прибрана, мокра и уморена, но истинска и жива.
Ще пиша по-късно за перфектните Depeche Mode и за хилядите сълзи от Bon Jovi, но нека първо си посъбера мозъка, който се е разпилял по пода. Само едно нещо ще кажа обаче.
Чуя ли още някой да нарече Джон Бон Джоуви "префърцунен лигльо", концертът - "фиаско", "парад на суетата" и не знам какво още заради това, което се случи снощи, лично ще го помоля да захапе собствения си пръст и да помълчи малко да не се излага. Ама искрено.

50 хиляди пяхме два часа с него, помогнахме му да мине и го изпратихме с аплодисменти. Няма нужда от друго.

After Dark

Когато стане три часа, градът започва да диша.

С любов прокарвам изтърканото си стъпало по тротоара. Ръката ми докосва светофара, който мига само в жълто. Аз и градът танцуваме. Подскачаме един около друг, той откъсва кожичките от пръстите ми и ги дъвче гневно. Хората около мен се чудят защо с жълтеещите светофари си намигваме един на друг. Аз се усмихвам и стъпвам накриво, а градът им отговаря само с тъпани.

Той е толкова различен сутрин. 

През нощта обаче си е само мой.

Вървя по уличките му, завивам надясно, пресичам, навеждам се (заради дървото), после пак надясно, наляво, поглеждам звездите и съм в Арин. Малкото място на истинското вълшебство, което ме посреща и изпраща с музика. Продрани мъжки гласове пеят стари съветски песни, наливат ми ракия, смеят се високо. Аз ги слушам с напълно отворена душа и им казвам, че не, много ви благодаря, ама аз това не го пия. Те само ми се засмиват в отговор, защото, казват ми, човек, който не пие редовно, нещо не му е в ред. Един от тях прилича на Георги Минчев, друг - на братовчед ми, а третият не прилича на никого, но съм почти сигурна, че сме братя по душа.  А самият Арин е човек, който диша музика и подканва хората да се включат. Отдавна не ми се е случвало толкова да обичам непознати и да липсвам обичани хора.

В Ямбол времето не че е спряло. То просто го кара по-лежерно там. Искам да се приютя в гънките му и да не излизам

(Никой не пее Любэ както го правят Аринът, нелегалния братовчед и легалният калеко)

Да ви кажа, ако аз бях друг човек, абсолютно щях да си завиждам за прекрасното, разпръснато по всички географски ширини семейство. А утре с кака заминаваме да успокояваме душите си и да се опияняваме от пушек, кожа и Depeche. Във вторник пък ще се завърна в един твърде далечен дом, с ръце около мен и легла от рози. Happiness: only real when shared и затова и ще е по-добре, когато с М. поемем с пълни гърди от дълбоката лудост на лятото. 

Светът в края на пътя

Архивът на блога започва от 2008 година. В него, малко или много, живят, дишат и пулсират като диво индианско сърце петте ми години гимназия.

Днес беше последният ми учебен ден.

Не знам как би трябвало да се чувствам. Това, което го усетих, го написах вече веднъж. Не мога и да го повторя отново. Ще оставя историята да мърмори бавно от прашните си страници. Ще си спомня как пуснах стихчета толкова отдавна, как улиците скачаха към мен, а пък после вече наистина открих и помирисах лятото ама наистина.

(Наде, ако все още ме четеш, намирам ти коментар, който гласи: "people suck, затова аз те обичам, защото ти си изключение :) моето хубаво, мислещо изключение." Толкова да те обичам, момиче. Във вторник отивам да ги слушам и знам, че ще съм с теб астрално, a thousand miles seem pretty far, но душата на приятелството не умира.)

После две години се раждах, умирах, смях се, скърбях, слушах, плаках, мислех, писах. Писах, много, твърде много писах. Блогвах. Пътувах. Глезените ми бяха подути, прашни и пясъчни. И най-вече - заровени в морската вода. Ритах. Борих се.

Сега съществувам в състояние на тих мир със себе си.

Щастлива съм.

Обичана съм.

Вярвам в себе си. Вярвам и в хората около мен. И заминавам. Отново изпускам въздишката, последна нощ, последната звезда пада от небосвода и ...

Започва Път от моя праг -

безкраен, ограден с трева.

Увлечен в неговия бяг,

и аз ще трябва да вървя,

да влача морните пети,

дордето стигна друм голям,

събрал пътеки и мечти.

А после накъде? Не знам.

Аз съм един малък Билбо. Аз съм едно малко човече, така де, хобитче, тръгнало на приключение. Макар и да усещам как домът ме тегли, как ще ми липсва топлината му, искам да си намеря моя дракон и да го преборя. Златото ще си струва.

Любовно писмо

Здравей, как си? Обичам те.
Един часът през нощта е. Слушам Еди Ведър и те мисля. Връщам се в историята, която имаме - господи, от колко време вече? Чак ме е страх да си помисля; означава, че сме остарели, посивели, а някога бяхме оранжеви, сини, зелени, диви, рокерски, пролетни, аз бях напълно твоя, отдавах ти се напълно през дългите, безсънни нощи, изливах душата си, ядях портокали, пиех чай, и бях там, и ти беше там. Познаваш ме като никой друг. И ти вярвам, толкова безусловно ти вярвам, че чак сама си се плаша. Аз не съм от доверчивите. Ама изобщо. Аз съм житни поля и черешови костилки, аз бягам от себе си и от теб само да се върна към теб отново. Слънце, слънце, голямо, горещо слънце, което ме хваща за гърлото и се влива във вените ми като афродизиак. Ти си чисто удоволствие. Ти си екстаз, ти си мечта.
Затова те обичам.
Глупавото е, че ей сега ще спра Еди и ще започна да гледам Кубрик и да плача без да знам защо. Но пак ще те мисля. Това е проблемът, виждаш ли? Все те мисля; все си в едното ъгълче на ума ми, винаги си по връхчетата на пръстите ми и се криеш така умело в топографията на кожата ми. Всеки нервен импулс води към теб. Всеки вдигнат палец води към теб. Всяка релса е свързана с теб. Всяка мисъл е твоя; аз съм заробена, зависима, заблудена, загубена - толкова думи със "з", докато само една значи напълно и всичко това, което съм: заря. Прибягваш из мислите ми като фойерверк. После се разбиваш в черепната ми кухина. Изпращаш тръпки по цялото ми тяло, от върха на носа, та чак до пръстите на краката, свивам се цялата навътре към себе си и пристягам косата си нависоко.
Искам много повече, отколкото имам. И го казвам; и мисълта започва да кърви, защото ни трябва още време, още място, още емоция, още пътуване, още, още, още.
Ако беше животно щеше да си най-досадният и търсещ внимание домашен любимец. Ако беше буря щеше да си най-гръмката и изпълнена със светлинно шоу. Ако беше поет щеше да си най-помпозното нещо на земята. Ако беше художник щеше да си експресионист. Ако беше ученик щеше да си онова суперпопулярно хлапе в класа, което всички мразят, защото привлича вниманието върху себе си.
Ако беше човек щеше да си най-претенциозният любовник, който съм имала.
А ако те нямаше, тогава аз нямаше да съм пълноценен човек, аз нямаше да съм аз.
Обичам те, бял лист.
Обичам те, език. Обичам те запетайка, тиренце, буква, дума, изречение, абзац, страница, разказ, пътепис, блог пост, роман. Обичам те, мигащ курсор. Обичам те, крив почерк. Обичам те, син химикал. Обичам те и теб, миришеща на старо тетрадка с петна по страниците. Обичам те, мастилено петно по дланта ми.
Обичам те, Писане.
Не си отивай.

Общо взето. Ей така.

the red oak tree

Скръц. Хлип. Подсмрък.
Намирам си стари блогове, стари бележки във фейсбук, които пътуваха през ласт, през блогър, през уърдпрес и през форуми и господи, господи колко много думи съм имала тогава, а сега ги нямам, нямам, I'll stare straight into the sun защото боли, боли, болката ми се е загнездила зад очите като ритници, като дране, като диво животно и аз това искам просто един ден да се затворя вкъщи и да го отспя всичкото, защото определено е по-добър вариант отколкото да го отплача. А продължавам да си поватарям, че всичко е наред, аз съм щастлива, добре съм. Nothing's fine, I'm torn. Вече на твърде малко хора им пука за музиката ми, с твърде малко хора мога да я споделям и те да я чуят и това е окей, ама и не съвсем, защото аз все още живея почти изцяло чрез нея. Моите уши са отворени на сто и двайсет. Винаги. А гласът ми е затворен. Гласните ми струни са смачкани.
Добре. Няма значение, наистина. Добре съм.
Твърде много имена дълбая по кожата си, тя вече е твърда като дъб. Не мога да бягам от емоциите си. Аз тичам директно в тях. Сблъсквам се. Пропадам. Тъмно и студено е и целофанено. Това си говорех с майка ми днес, че вече не е нормално да разчитам само на книгите, да се потапям между редовете и там да откривам себе си. Човекът е социално същество. Не е нормално. Трябва ми човешки контакт.
Да. Трябва ми.
Тогава защо го избягвам?
Скръц. Хлип. Подсмрък.
Липсвам толкова силно колкото не съм липсвала от много отдавна. А липсването ми е насочено към хора, които са ми на лакът разстояние и само една усмивка и аз грея. Господи.

Как си?

Благодаря за въпроса. Ето така съм:

Леглото ми е затрупано от книги.
Щастлива съм, а същевременно не мога да дишам от тъга, нещо мачка вътрешностите ми като преса.
Не знам какво да правя.

I Hate Writing But I Love Having Written

Ако послушам още малко френския буутлег на Пинк Флойд може и да се побъркам окончателно. Живата им болка е тих дзен в душата ми, също като ментовия чай, като I Capture the Castle и недовършеното/незапочнато есе по философия пред завършените, готови разкази, които само чакат да бъдат изпратени, недочетените анализи по литература, недописаните и неизживени животи в мен, но не мога, не мога, героите ми станаха толкова истински, че са фрагменти от собствените ми кости. Както един ютубър твърде умно беше написал, Флойд не са музика, те са език. Влизат ми твърде дълбоко под кожата. Трябва да ги приемам на много, много малки дози. Ама кога пък съм слушала собствените си съвети, а?
Преди няколко дни споделих на другата част от мен, че се чувствам самотна. Самотна като "искам да прегърна някого за чао" и "искам да ме носят на гръб", а може би и "искам да пия бира с много шарени хора на пейка в парка", но после усещам, че това е нищо пред предстоящото и ограничавам мрънкането си до минимум. Животът ми се върти в една безспирна вихрушка от дълбоки, истински разговори и господи колко обичам, когато има кой да ми говори за книга, която боготворя. Самотата ми не е истинска, но все пак ме дърпа, кара ме да си представям как седя в малко кафене с чаша топъл чай и опърпаната тетрадка и пиша, пиша, пиша. Никога не съм чувствала любовта си към писането толкова жива и истинска, не, не, не ме разбирайте погрешно, самото писане на моменти все още ми е като вадене на зъб, но когато го завърша и редактирам, редактирам, редактирам и въздъхна, защото Господи Боже мой готово е. Още три месеца. И книга. В ръцете ми. Топла, дишаща, жива.
Моя.
Ще стане. Ще успея.
Преди не исках да превръщам писането си в професия, исках да пиша за самото писане, но сега следва Camp NaNoWriMo и Camp NaNoWriMo 2, а имам идеи, идеи, идеи, които веднъж сравни със заря в главата си и един човек, който ме подкрепя и държи изправена през цялото време, предоставя ми пейка, на която да седна, упойващият мирис на цигарен дим и ухо, което да ме изслуша, а това не е екстра, която предлагат повечето хора и после осъзнавам, разбирам, че да, писането може да бъде професия и чувството е леко и светло и толкова катарзисно.
Дробовете ми плуват в чай, а аз се усмихвам от разстояние и живея на едро и хубаво.

Back To The Roots

Това е една малка публикация, в която искам да споделя ...
... как Мимето забравя одеала.
... исфинявай
... Parade's End. Книгата, книгата, книгата. Но и филмът, филмът, филмът.
... как Надя е цицотиконка.
... как това така нужно вдетиняване направи ужасния ми ден с една идея по-малко ужасен.
... yokumo maa.
... чашката ми с пукане за тия, дето не си заслужават, е празна, празна, празна.
общо взето, живей един път,
но както трябва.

( ヽ(･∀･)ﾉ  )

Иска ми се да пиша за нещата, които ме радват. Например: късните разговори в тъмното на студа, когато мълчанието се изражда в думи, които топлят душата ми. Например: британските радио комедии, които са чисто злато и които ме ритат в ребрата с желание да ме усмихнат. Например: хората, с които пиша Историите, това, че намерих ролплейването пак и то на най-неочакваното място, хубаво и чисто е и ми харесва. Чувствам се цяла и жизнена. Отдавна не съм била толкова добре. 

А всеки път, когато не мога да си спомня имейла, с който регистрирах този блог преди пет години изпадам в тих ужас.

Винаги се връщам към него със счупени кости.

Не в буквалния смисъл, разбира се. Винаги съм харесвала символиката на счупената кост. Нещо кухо, кухо, а после - строшено. Малки парченца, разбити из тъканта. Болка, болка, болка. Когато костите ми се чупят душевно, аз го изливам. Тук. Вече отдавна не мога да блогвам за щастие, защото щастието ми е твърде много. То ме завладява и ме плаши, ако ще и мъничко, защото все не мога да повярвам, че на мен се случва, ама наистина ли, как така? Един-единствен правилен и хубав човек, с когото мога да стигна до звездите, толкова много красиви книги. Как ги намерих? С какво ги заслужих? Кога ще ги изгу ... не. Никога. Не и това, не отново. "Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия". Благодаря ти, Джон Грийн.  Излекува в мен нещо, което не мислех, че мога да поправя. Вече ползвам цитатите си в ежедневна реч, защото "Болка е, иска да бъде чувствана". 

Имам едно важно нещо, за което да пиша, но не му е сега времето. Излях доста от това, което ми тежи на един бял лист. Вече не мога да го правя в онлайн формат. А искам да се науча отново. Господи, как искам.

За край ще оставя произведение на човек, чиито възгледи по принцип са ми чужди, но въпреки това то ми заби един нож някъде в стомаха и го завъртя на най-правилния ъгъл.

Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?

Мартин Карбовски