Диво ми е.
Скача ми се, крещи ми се. Рокерско ми е. Вчера тениската на Deep Purple сякаш ми даваше някаква забравена стара сила, повдигаше ми духа, караше ме да пея AC/DC по улиците, защото rock n' roll ain't noise pollution, rock n' roll ain't gonna die. Знам го. Знам, че не ми се полага, не и тази година - онова хубаво, чисто, потно, врещящо удоволствие. Концертното удоволствие. Мъчно ми е за него - искам пак, в задушен клуб или на стадиона, да се раздера, да мятам коса, да отида към небето, да докосна, да чуя, да помириша. Ама няма.
Както и да е. Аз ще продължавам напред - да пиша за тези неща, които са избледнели полу-кармични спомени.
Да се изгубим. Да блестим в жълто-зелено. Не ме интересува, имам си светофари. Имам си канела. Имам си книга. Друго не ми трябва, нищо друго. Мога да живея само с историите си, щом няма с какво друго. И с Пътя, разбира се. Вече е пролет, мирише на зелено, бяло, чисто, на влакове, море, парфюм. И Път. Душата ми се разделя в триъгълника София-Пловдив-Бургас, едно-две поспъвания и съм там. А после, една песен - и съм там. А пък накрая - една история и пак съм там. Затова ви обичам, знаете кои сте.
Общият смисъл на този иначе така безсмислен пост е - пролет е. Не знам за вас, но аз ще пътувам, обичам и вярвам. Само да дойде април - нарамвайки раницата ще си мисля за това, което съм изпитала днес, за тази притъпяла болка в стомаха ми, причинена от много непътуване. И тя си е тук, без значение какво става. Само когато се почувствам жива се маха.
Раждане. Израстване. Смърт. Да не спя по нощите, защото трябва да чета, трябва да прочета какво е станало, а после да напиша какво е станало. Трябва да се счупя в една миризма, трябва да се потопя в зелени чаршафи. Свобода.
Диво ми е.
ЕДНА ЖЕНА ПЛАЧЕШЕ В ТРАМВАЯ
в трамвай №2, който иде от гробищата,
виеше като вълчица,
като вълчица сред хората виеше,
виеше непрекъснато от началото до края,
виеше така, че разцепваше града на две като с релса
Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали да
слушат вика на скръбта, хората станаха
сдържани, хладнокръвни и мъжествени станаха,
сълза не можеш изцеди от очите им, за
вик да не говорим - от радост да викаш е същото,
мълчанието стана израз на всички емоции.
Живеем в тишина корава.
Човек не може да разбере:
дали в съседа му някой се ражда
или някой мре?
А жената плачеше, стенеше, викаше, хълцаше,
виеше в трамвай №2.
виеше - както сред вълци
вие човек.
(Стефан Цанев)
в трамвай №2, който иде от гробищата,
виеше като вълчица,
като вълчица сред хората виеше,
виеше непрекъснато от началото до края,
виеше така, че разцепваше града на две като с релса
Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали да
слушат вика на скръбта, хората станаха
сдържани, хладнокръвни и мъжествени станаха,
сълза не можеш изцеди от очите им, за
вик да не говорим - от радост да викаш е същото,
мълчанието стана израз на всички емоции.
Живеем в тишина корава.
Човек не може да разбере:
дали в съседа му някой се ражда
или някой мре?
А жената плачеше, стенеше, викаше, хълцаше,
виеше в трамвай №2.
виеше - както сред вълци
вие човек.
(Стефан Цанев)
Много болезнено и истинско ми идва всичката тая поезия.
Целофан
Погледни го от тази страна, казах, поне не забравят че съществуваш. Пак си припомням за целофаненият мъж, да бе, онзи, от "Чикаго" , 'дето се жалваше, че можеш да погледнеш през него, да минеш през него и дори и да не го забележиш. Безлична работа. Вървиш, събираш се с някакви хора доста дълго време. Водят ти се приятели. Хеей, ама толкова сме близки. Хеей, ама така се забавляваме. А после какво? Нищо. Изчезваш и не забелязват. Подскачаш, крещиш "Огън!!" - не забелязват. Целофан. Прозрачно. Самотно. Неистинско. Лицемерно. Мразя така. Мразя да съм никой, защото точно така се чувствам, защото не ме забелязват, защото съм поредното лице. Там.
Но няма да се оплаквам, вече не, не както правих преди година или нещо такова. Защото вече има. Какво и кого има ли? Ами просто има. Има някой, който да ми каже "Хей, ти си специална. Светът има нужда от теб.". Има някой, има.
И не. Не ми пука за вас вече, колкото и грозно да ми звучи тоя израз. Не. Бягам, избягах, откъснах се. Този път е за постоянно, обещавам ви.
Но няма да се оплаквам, вече не, не както правих преди година или нещо такова. Защото вече има. Какво и кого има ли? Ами просто има. Има някой, който да ми каже "Хей, ти си специална. Светът има нужда от теб.". Има някой, има.
И не. Не ми пука за вас вече, колкото и грозно да ми звучи тоя израз. Не. Бягам, избягах, откъснах се. Този път е за постоянно, обещавам ви.
залезът падна ... спиш ли?
Слушам една позабравена песен на Caleb (Brad) Kane и си мисля, мисля, че оnce I was here, а сега съм there и о, ДА, по-истинска съм. От всякога.
Има път. Винаги е имало, това е нещо много хубаво, скъпо и хладно, там, в тъмното, под одеалото. Искам топло, искам хубаво и ...
Once I was real
Once I was somebody's child
Once I could feel
Some feeling once in a while
Once I was here
Once I was somebody's friend
Once I appear
I will be real once again
Има път. Винаги е имало, това е нещо много хубаво, скъпо и хладно, там, в тъмното, под одеалото. Искам топло, искам хубаво и ...
Once I was real
Once I was somebody's child
Once I could feel
Some feeling once in a while
Once I was here
Once I was somebody's friend
Once I appear
I will be real once again
mad to be saved
След снощния разговор, който ми подпали ухото, се чувствам значително по-добре. Даже се усмихвам?
Защо трябва да е така? Ами, трябва. Просто трябва. Трябва да живея и да мечтая. Трябва. Да сънувам и да мисля, да вярвам. Трябва.
Просто така.
Защо трябва да е така? Ами, трябва. Просто трябва. Трябва да живея и да мечтая. Трябва. Да сънувам и да мисля, да вярвам. Трябва.
Просто така.
there's a drumming noise inside my head
Знаеш, или не разбираш, искаш, или не можеш, не зная. Черен ли си, бял ли си, и това не зная, не ме и интересува. Нищо не ме интересува. Научих се да живея само някои дни.
Останалите просто да мърдам. Да съществувам под някаква нищожна и смешна форма. Да се усмихвам смело, но фалшиво, а после да се излея само на един човек и да съм щастлива истински.
Дрънчат ми барабани в главата, почват, когато се почувствам истинска, обичам, когато пръстите ми застудят, а аз започна да пиша и, о, така да ми мирише на канела и на море! И на свобода, и на прясно приготвено кафе, и на предстоящо хубаво.
А не днес, цял ден, като голямото тъпо.
Нищо, живея. Живея, защото го мога, защото мисля за лимони, за плодов чай, за Канзас и ...
... и се усмихвам, но истински.
Защото пиша истински неща, за фарове и светлина и се чувствам жива. Мирише ми на парфюм от китката ... и пак се чувствам жива. Мирише ми и на бяло листче с черен тънкописец.
Един ден. Още един, още един, още един.
Искам да заспя и да се събудя в неделя. После пак да заспя и да се събудя в началото на април.
Не знам защо, но усещам хубави неща. Хубави неща, които идват съвсем скоро, чувам ги, с тихите си стъпки и бели нозе, чувам ги. Идват, да ми дадат кураж и надежда да продължа.
Нататък.
Останалите просто да мърдам. Да съществувам под някаква нищожна и смешна форма. Да се усмихвам смело, но фалшиво, а после да се излея само на един човек и да съм щастлива истински.
Дрънчат ми барабани в главата, почват, когато се почувствам истинска, обичам, когато пръстите ми застудят, а аз започна да пиша и, о, така да ми мирише на канела и на море! И на свобода, и на прясно приготвено кафе, и на предстоящо хубаво.
А не днес, цял ден, като голямото тъпо.
Нищо, живея. Живея, защото го мога, защото мисля за лимони, за плодов чай, за Канзас и ...
... и се усмихвам, но истински.
Защото пиша истински неща, за фарове и светлина и се чувствам жива. Мирише ми на парфюм от китката ... и пак се чувствам жива. Мирише ми и на бяло листче с черен тънкописец.
Един ден. Още един, още един, още един.
Искам да заспя и да се събудя в неделя. После пак да заспя и да се събудя в началото на април.
Не знам защо, но усещам хубави неща. Хубави неща, които идват съвсем скоро, чувам ги, с тихите си стъпки и бели нозе, чувам ги. Идват, да ми дадат кураж и надежда да продължа.
Нататък.
... а по земята - канелени портокали
И това е, защото Теди каза, че иска да диша.
Пролет. Чувствам я, изпълва ме отвсякъде, тялото ми става прекалено тясно за душата, свивам се в малка, нищожна топчица, ослепявам от красота и свобода и оглушавам от красиви и неизречени неща, крещя на орлите, които не виждам. Мирисът на люляци ми се е закачил по китките и не иска да се махне от там - заедно с малко царевичен хляб и гара. Защото днес си мислех за Път. За онзи Път, за който ми говорят всички релси, стопаджии, гуми, асфалти, релси, тракания, всичката тази любов, тази необяснима любов към нещо толкова възвишено като него, което те кара да си ходиш по облаци, да ядеш сол с вилица. Да си казваш, първо, че умираш, после, че се събуждаш, а накрая, може би чак накрая, че всичко е все тая - защото имаш Път! Все натам, запад, изток, север, юг, има ли значение, та нали навсякъде има прекрасни хора, с които да се давите в красота, в усмивки, в нещо, за което думите не стигат, в онова, което те изчиства. Чист, чист, чист, чак да се прегъваш от толкова много хубаво на едно място, 'дето ти се струпва на гърба, а?
Да, Теди, да, пролет е. Пролет е, защото скоро пак ще седим по треви и ще берем маргаритки, нали? Не знам за вас, но аз ЩЕ. Няма просто да съм щастлива, или да пътувам, или да се смея, или да пея, или да обичам. Не. Аз ще СЪМ. Чак ще остана без кожа от изригващи емоции, а накрая ще намеря някой кладенец, където да ги задавя всичките и да докажа на света, че Бог е Път, светът е куче, а телата - точки, запетайки и удивителни.
Защото, мои прекрасни скитници, пак идва нашето време (макар и да няма време на годината, което да не е наше, защото всичко е наше, целият свят е наш, слънцето е наше, всичко, всичко.), онова на безкрайните нощи до морето с единствения звук прибоя, припукващия огън и, може би, някоя друга песен, ей там, защото морето те подмята и те изхвърля на брега, изчистен, омърсен, мокър, студен.
Мъртъв, но жив. За да ядеш мисли, бъди ми жив, ти, който ме караш да пиша и да продължавам ... нататък? Накъде? Нататък, разбира се! По Пътя.
Пролет. Чувствам я, изпълва ме отвсякъде, тялото ми става прекалено тясно за душата, свивам се в малка, нищожна топчица, ослепявам от красота и свобода и оглушавам от красиви и неизречени неща, крещя на орлите, които не виждам. Мирисът на люляци ми се е закачил по китките и не иска да се махне от там - заедно с малко царевичен хляб и гара. Защото днес си мислех за Път. За онзи Път, за който ми говорят всички релси, стопаджии, гуми, асфалти, релси, тракания, всичката тази любов, тази необяснима любов към нещо толкова възвишено като него, което те кара да си ходиш по облаци, да ядеш сол с вилица. Да си казваш, първо, че умираш, после, че се събуждаш, а накрая, може би чак накрая, че всичко е все тая - защото имаш Път! Все натам, запад, изток, север, юг, има ли значение, та нали навсякъде има прекрасни хора, с които да се давите в красота, в усмивки, в нещо, за което думите не стигат, в онова, което те изчиства. Чист, чист, чист, чак да се прегъваш от толкова много хубаво на едно място, 'дето ти се струпва на гърба, а?
Да, Теди, да, пролет е. Пролет е, защото скоро пак ще седим по треви и ще берем маргаритки, нали? Не знам за вас, но аз ЩЕ. Няма просто да съм щастлива, или да пътувам, или да се смея, или да пея, или да обичам. Не. Аз ще СЪМ. Чак ще остана без кожа от изригващи емоции, а накрая ще намеря някой кладенец, където да ги задавя всичките и да докажа на света, че Бог е Път, светът е куче, а телата - точки, запетайки и удивителни.
Защото, мои прекрасни скитници, пак идва нашето време (макар и да няма време на годината, което да не е наше, защото всичко е наше, целият свят е наш, слънцето е наше, всичко, всичко.), онова на безкрайните нощи до морето с единствения звук прибоя, припукващия огън и, може би, някоя друга песен, ей там, защото морето те подмята и те изхвърля на брега, изчистен, омърсен, мокър, студен.
Мъртъв, но жив. За да ядеш мисли, бъди ми жив, ти, който ме караш да пиша и да продължавам ... нататък? Накъде? Нататък, разбира се! По Пътя.
midas is the king, he holds me so tight
and he turns me to gold in the sunlight
Първо, да спомена че съм вече на 16. Това не е кой знае колко важно - тук е и мястото да благодаря на всички, които се сетиха за мен и да им пратя много много мечки и светлина.
Не, истински важните неща знаете ли в какво се измерват? В песни, в мелодии, в крачки, в докосвания, в капки вода, не мога да мисля, толкова щастливо уморена съм, че чак ми се плаче от радост. После се учудвам колко съм слабохарактерна и как позволявам на една половин изписана страничка с такива хубави работи да ме докара до такова възвишение на духа. Тази вечер няма да се спи, защото това безсъние го обичам, онова, ентусиазираното безсъние, в което ти се четат екзистенциално реални книги и ти се пие истинското студено мляко, докато се гушиш под топлите зелени завивки и си мислиш за някой специален, докато помиришеш листчето под възглавницата и се усмихнеш.
Да.
Първо, да спомена че съм вече на 16. Това не е кой знае колко важно - тук е и мястото да благодаря на всички, които се сетиха за мен и да им пратя много много мечки и светлина.
Не, истински важните неща знаете ли в какво се измерват? В песни, в мелодии, в крачки, в докосвания, в капки вода, не мога да мисля, толкова щастливо уморена съм, че чак ми се плаче от радост. После се учудвам колко съм слабохарактерна и как позволявам на една половин изписана страничка с такива хубави работи да ме докара до такова възвишение на духа. Тази вечер няма да се спи, защото това безсъние го обичам, онова, ентусиазираното безсъние, в което ти се четат екзистенциално реални книги и ти се пие истинското студено мляко, докато се гушиш под топлите зелени завивки и си мислиш за някой специален, докато помиришеш листчето под възглавницата и се усмихнеш.
Да.
а всичко млъква и умира
стъклото е студено и твърдо, носи ми успокоение.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
Абонамент за:
Публикации (Atom)