Road trippin'

Диво ми е.
Скача ми се, крещи ми се. Рокерско ми е. Вчера тениската на Deep Purple сякаш ми даваше някаква забравена стара сила, повдигаше ми духа, караше ме да пея AC/DC по улиците, защото rock n' roll ain't noise pollution, rock n' roll ain't gonna die. Знам го. Знам, че не ми се полага, не и тази година - онова хубаво, чисто, потно, врещящо удоволствие. Концертното удоволствие. Мъчно ми е за него - искам пак, в задушен клуб или на стадиона, да се раздера, да мятам коса, да отида към небето, да докосна, да чуя, да помириша. Ама няма.
Както и да е. Аз ще продължавам напред - да пиша за тези неща, които са избледнели полу-кармични спомени.
Да се изгубим. Да блестим в жълто-зелено. Не ме интересува, имам си светофари. Имам си канела. Имам си книга. Друго не ми трябва, нищо друго. Мога да живея само с историите си, щом няма с какво друго. И с Пътя, разбира се. Вече е пролет, мирише на зелено, бяло, чисто, на влакове, море, парфюм. И Път. Душата ми се разделя в триъгълника София-Пловдив-Бургас, едно-две поспъвания и съм там. А после, една песен - и съм там. А пък накрая - една история и пак съм там. Затова ви обичам, знаете кои сте.
Общият смисъл на този иначе така безсмислен пост е - пролет е. Не знам за вас, но аз ще пътувам, обичам и вярвам. Само да дойде април - нарамвайки раницата ще си мисля за това, което съм изпитала днес, за тази притъпяла болка в стомаха ми, причинена от много непътуване. И тя си е тук, без значение какво става. Само когато се почувствам жива се маха.
Раждане. Израстване. Смърт. Да не спя по нощите, защото трябва да чета, трябва да прочета какво е станало, а после да напиша какво е станало. Трябва да се счупя в една миризма, трябва да се потопя в зелени чаршафи. Свобода.
Диво ми е.

Няма коментари: