ЕДНА ЖЕНА ПЛАЧЕШЕ В ТРАМВАЯ
в трамвай №2, който иде от гробищата,
виеше като вълчица,
като вълчица сред хората виеше,
виеше непрекъснато от началото до края,
виеше така, че разцепваше града на две като с релса

Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали да
слушат вика на скръбта, хората станаха
сдържани, хладнокръвни и мъжествени станаха,
сълза не можеш изцеди от очите им, за
вик да не говорим - от радост да викаш е същото,
мълчанието стана израз на всички емоции.

Живеем в тишина корава.
Човек не може да разбере:
дали в съседа му някой се ражда
или някой мре?

А жената плачеше, стенеше, викаше, хълцаше,
виеше в трамвай №2.
виеше - както сред вълци
вие човек.

(Стефан Цанев)

Много болезнено и истинско ми идва всичката тая поезия.