... looking for love.

Ей, ама дойде това утро, значи. Най-накрая! О, беше изключително прекрасен изгрев! И един глас пеещ песента огласи квартала без да му пука за псуващите отдолу и една китара засвири.
А сега следобеда дойде юлския дъжд, който пък ме освежи.
Изключително.
Липсваше ми само някой с който да го споделя, някой, който да прегърна, някой, с който да пея и някой, на когото да кажа "Виж, юли дойде! Лятото е с НАС!"
Но нищо. Има и такива моменти. Тази година - сама. Другата - с някой, надявам се.

and a road of my own!

Кой казва, че не може да се посреща изгрева на терасата?

Some dance to forget.

Не знам защо точно такова заглавие, дали пък е от снощната вечер, изпълнена с китари? Възможно е. Много ги обичам такива.
Но сега настронието ми е ... неопределено. Може би малко разочаровано. И малко самотно. Най-вече самотно. Събудих се с мисълта, че ще прекарам това лято сама. Не знам откъде го измислих. Всички заминават по села, ала-бала, само аз като последния балък си стоя в Търново. А останалите са прекалено далеч за да правим каквото и да било заедно, да си оползотворим лятото да не бъде то пропиляно. Боли ме от това заключение, но да, не знам какво да направя като, общо взето, нещата не зависят от мен. Желанието си го имам. Тази мисъл ме скапва цял ден и май не исках училището да свършва

Long live the King.

Почивай в мир, Джако.



Иска ми се да обясня какво почувствах, когато разбрах, че вече го няма.
Някакво...смазващото усещане за някой, който вчера е бил Там, Там някъде, който е дишал, говорил ,мечтал. А сега...е някъде другаде.
Никога не съм харесвала Майкъл Джексън кой знае колко, но, да, имаше негови песни, които обожавах до дъното на душичката си, уважавах го и заради танцьора, който беше. Кралят беше и една голяма част от детството ми. Не ми се иска да повярвам, че го няма.

Breakfast at Tiffany's

Есен е.
Улиците на Москва са почти безлюдни – необичайно за град от този калибър. Небето тегне, сиво е, заплашва дори след малко да завали, облаците да се сблъскат, да започнат вековната си битка, която просто няма свършаване. Е, нека. Дъждът е живот, нека да дойде, нека да отмие падналите жълти листа по улиците. Освен ако, разбира се, вятърът не се окаже по-бърз, не ги хване с невидимите си длани, а после да ги понесе из въздуха в шеметен танц, който малко може би прилича на танго, но не съвсем, танц с лудешки ритъм. Всеки човек може да вземе листото в ръка, да го откъсне, да му навреди някак. Но никой не можеше да се мери с буйния вятър, пречещ на едни, помагащ на други. Ето, например, помощник е на листата, помага им да се вдигнат от земята, да летят, летят, летят без крила в безбрежието, да се носят в пространството. А нима не е враг на морето? Не го ли разбива в острите скали? Да, но то пък от своя страна отвръща с мощен рев, с пяна и буйство. Непокорно е то. Непредвидено, неконтролируемо. И нас трябва да ни е страх от него. Ако изобщо имаме време за страх пред очарованието.
Есен е, а ние с нея вървим ръка за ръка по сивите улици, усещам допира на пръстите й до дланта си, а тя се разсмива, когато вятърът се заиграе с косата й, забравил листата. И аз бих ги забравил. От време на време тя ме поглежда с игривите си очи, казва, че е гладна, че иска закуска. И вестници се вдигат към нея, тя бяга от тях с детска невинност, сякаш иска да е далеч от този свят, от реалността. Предлагам и закуска в „Тифани”, близката сладкарничка, в която ходехме в първите си срещи. Осенени от спомена, очите й блесват, тя кимва. Спомня си, знам го. И двамата помним съвсем ясно първите ни срещи, тъкмо се бях върнал от Узбекистан, тя ме чакаше, чакаше и всички онези улици, които щяхме да изминем, всички трамваи, които щяхме да хванем и всички дъждове, под които щяхме да бягаме. Когато най-накрая убеждението й, че съм луд се затвърди безспорно, я обикнах още повече. Надявам се, че и тя мен.
В „Тифани”, както винаги, имаше прекалено много свободни места. Обичах това малко накрампено място, не заради самото него, а заради Онази маса, на която винаги сядахме, как тя прави лодки от салфетките, а аз просто я гледам, гледам я и си мисля как ли би изглеждала ако я нарисувах, черно-бяла, дали отново би била толкова жива. Разбира се че не. Затова и не смеех да опитам. Сервитьорката отново едва не разлива кафето по мен, аз се усмихвам мило, казвам й, че такива неща се случват. Имам чувството за дежа ву. Нейния крак гали моя, усмихва ми се дяволито. „Прекалено мил си, Валя” казва ми тя. Обичам името си, когато тя го изрича, мисля, че само това ми стига. До края на живота ми. Разбира се, че тя вижда кога отново съм изпаднал в лирическо отклонение, кога мога само да я гледам, това я кара да си закрива лицето с ръце и да прошепва „Стига си ме гледал”. Но аз перфектно знам, че иска да я гледам, точно толкова, колкото аз го искам. Винаги ще го искам, защото, все пак, това ме прави цял. Не мога и да искам нищо повече. И ето, есен е, а ние закусваме в „Тифани”. Мислим си за това колко е прост животът, как няма какво да искаме. Разбира се, че тя прави корабче от салфетката. Бог знае колко салфетки е загубило това кафене покрай нея. Както винаги, след като излизаме, отиваме до моста да го пуснем в реката. Интересно е как плува като корабче от вестник. Наблюдаваме го, хванали сме се отново за ръце, а дори оттук аз усещам аромата на парфюма й, после топлия й дъх на ухото ми когато тя ми казва „Хайде да си отидем вкъщи”. Вкъщи, да. Вкъщи, далеч от коварния вятър, който сега подмята нашето корабче там из водата. Вкъщи, където можем да избягаме и от идващия насам дъжд.
Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.

Добро утро

Той обичаше миризмата на косата й рано сутрин, заедно с малките дъждовни капки, които се заплитаха в нея като мъниста, когато тя излизаше винаги, ако валеше. Обичаше и чувството,че го гледа докато спи, докато диша, докато сънува. Обичаше и да се събужда, като усеща докосването на бялата й порцеланова кожа, изгарянето на огнените коси, игривите пламъчета в очите й, които нашепваха „Искам те, искам те, искам те” И той я искаше. Безумно много я искаше. Искаше я когато вървеше по прашните улици на големия град и виждаше онези сиви хора, искаше я, когато шефът го пратеше в командировка, искаше я съзнателно и несъзнателно. Побъркваше го, тази русо-рижава рамка, обгърнала бялото й лице, тънкия й дълъг врат, нежните ръце с дълги пръсти. Дори мисълта за нея го побъркваше. И, разбира се, Силата. Силата, която се процеждаше от нея, която я караше да изглежда, в неговите очи, като един висок, постоянно светещ образ, като кълбо от светлина, което се бори със заобикалящия го мрак, заобикаля го понякога, но винаги се бори. Като онази жена, която гледа към небето и си мисли, че то никога няма да е нейно, защото на тях не им бяха дадени криле, не им беше позволено д а летят. Можеха само да се постараят да останат в облаците. И ... да не се удрят прекалено силно когато паднат. „Но аз няма да се ударя” мислеше си той, докато я гледаше как спи, докато махаше кичур оранжева феерия от очите й, приближаваше се към нея толкова близо, че виждаше всеки един детайл от миглите й, усещаше лекия й дъх по врата си, по ключицата си, искаше да й каже всичко, което изпитва, което мечтае, всичко, което го караше да бъде различен. Различен. Но нямаше да го направи, не искаше да я събуди.
Понякога, когато тя вземеше флейтата си започваше да свири, да свири за него. Лека мелодия, малка, невзрачна за останалите, но все пак нежна се лееше като река, която въпреки всички препяствия ще продължи ... нататък. Музиката й му напомняше за старите есенни дни, за листата, разпилени по паважа, за изпуснатата ябълка, за дъждовния трамвай. За милионите изтървани кадри от живота им, тези, които си оставаха само за тях, които не биха споделили с никого. За малките бележки, които си разменяха през дългите и скучни лекции, бележки, написани на език, разбиран само и единствено от тях. Докато навън дъждът ромолеше, а тя продължаваше да свири, облечена в чисто черна рокля, от която перфектната й фигура си личеше ясно, но не се подчертаваше прекалено. Ето, тя беше хванала погледа му. Свиреше на голямата малка сцена, свиреше за всички и за никой, но важното бе, че свиреше за него. Усмивката й дойде като изпросен слънчев лъч в студен зимен ден. Не, не физическа усмивка, а тази на очите й, тези два малки свята, в които тя събираше луната и звездите му, сърцето и душата му, Светлината и Мрака.
Ръката му отново мина по елегантната извивка на рамото й, тя леко потрепна,но продължи да спи, а елегантните й прасковени устни се извиха в лека усмивка. „Дали ме усеща?” помисли си той „ А дали аз имам право да влизам в сънищата й?” Разбира се, че нямаше, а и нямаше да може. Тя беше Силна. Прекалено силна за да може той, нищожният, да направи каквото и да било със съзнанието й. Дъхът на дъжда все още беше в косата й. Той вярваше в ароматната душа на всичко. Вярваше, че нещо винаги оставя някакъв аромат след себе си, който е по-траен дори от физическото присъствие? А нейния аромат? Той не можеше да го определи. Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. Беше това, което го опияняваше всеки път, когато докоснеше кожата й, когато я държеше в ръцете си, когато заравяше глава в косата й. Дори когато тя плачеше, о да. Когато мъката и напрежението дойдеха в повече тя се отпускаше в него и даваше воля на чувствата си. Колкото и да мразеше да я вижда наранена, той обожаваше тези моменти, моменти, когато можеха да са заедно, моменти, в които тя беше изцяло негова. Когато беше толкова крехка в силните му ръце. А пък след това, след като целият й плач бе преминал, тя се приближаваше към него толкова близо, че той можеше да преброи всяка една капчица по миглите й, да усети дъха й, аромата й, да я погали по леко луничавото и бяло лице, да й прошепне колко я обича. Ето това бяха те, изолиращи се от външния свят, който напомняше за себе си само с почукване на вратата, оповестяващо идването на пощальона. Но, живота им бе прост. Нуждаеха се само един от друг. Той смяташе, че това щеше да е така още дълго време.
Палав лъч светлина премина през прозореца и освети и без това сияещото й бяло лице. Зелените очи се отвориха и той видя луната и звездите. Усмивката все още беше на устните й. Той я целуна по малкото чипо носле и каза с глас, който говореше за мъж способен да прекрачи всякакви граници само за нея:
- Добро утро.
А пък тя обичаше гласа му рано сутрин. Все пак, наистина, какво повече им трябваше?

Я твой ужас и страх.

Припомних си колко много обичам руско кино, руска музика. Русия.
Трябват ми повече такива неща, които да ме държат будна, достатъчно будна да мога да виждам и чувам живота, да обичам, да се радвам, да плача, да викам, да чета, да усещам. Да губя, да имам, да получавам, да вземам, да рисувам. Да бъда най-добра приятелка, да бъда дъщеря и да бъда нечия опора. Да бъда и същевременно човека, който се нуждае от такава опора, но егото му е прекалено голямо, че да си го признае.
Остана още един изпит. А после - здравей не-толкова-чакано лято. Уморих се от счупени надежди.

Пукнатини

Представете си един теоритичен план.
Нека сега този така теоритичен план да се развие в една теоритична надежда. Теоритичната надежда да прерастне в хипотетична надежда заради нечии думи, че това е напълно невъзможно. Но един хипотетичен човек продължава да се надява, че тази хипотетична надежда ще се изпълни. Този хипотетичен човек прави други планове, носи слънцето в себе си, шие си дрехи за хипотетичното събитие, мисли с копнеж за всичко, това хипотетично събитие носи живот в себе си. И този живот гори, гори като един малък огън в душата на този хипотетичен човек. Огън, който топли, не пари, а топли, пари само, когато този хипотетичен човек се доближи до него, когато започне прекалено много да вярва в тази хипотетична надежда. И тогава идва хипотетичен човек номер две, който казва на хипотетичния човек номер едно че хипотетичната надежда е не само хипотетична, но и напразна, защото колкото и хипотетичния човек номер две да съжалява, той няма възможност да осъществи малката мечта на хипотетичния човек номер едно. И така, хипотетичния човек номер едно изкарва своята фалшива усмивка тип "всичко е наред", като се опитва да накара хипотетичния човек номер две да мисли, че наистина е така, защото хипотетичния човек номер едно наистина обожава хипотетичния човек номер две и иска да го направи щастлив, макар и да е един съвсем малък и незначителен хипотетичен човек. Не иска да покаже пукнатината в своята, освен хипотетична, и стъклена душа. Затова хипотетичния човек номер едно го изкарва на една тетрадка, на една песен, на нечия друга душа, на плюшено животно.
След всички тези хипотези, изводът е един - нищо не е постоянно. Така де, наистина, за мен няма значение, казва си хипотетичния човек номер едно, има други събития, други огньове, други джулайове, други концерти. Наистина.

На някой да му се намират...

... излишни 18 лева? xD

Така де, ама това е Ан Райс, за Бога.
Сигурно вече бивам нахална, след като вчера се сподобих с 15левовото "Порно" на Ървин Уелш (хо-хо-хо, да живеят ямболските книжарници!), но пък ето една книга, за която си струва да си разбиеш касичката. А и е излязла на първи юни, надявам се да пристигне скоро в Търново, дано, дано!

Кой къде отива?

И кой кого намира?

Кой си мисли да отиде там, кой го прави наистина?
Толкова много въпроси, а така ме боли главата. Училището в събота трябва да се забрани. Със закон.
Мислех си за всичко, което си мисля, всичко, което някога съм си мислела, за това, което се е провалило и за това ,което се е осъществило. Объркана съм. И не съм се чувствала по-сама. Ама май така предпочитам да бъде.

А усмивките? Колко често се замисляме как една усмивка може да промени нечий ден? В положителна посока? Или не? Или усмивка предизвикана от малък жест на внимание? Като например онази суха, измъчена от стрес и работа жена, която получава обаждане от любимия човек и лицето й светва, или онова момиче, което пък се сеща за нещо хубаво и се усмихва на себе си, или пък другото момиче, което си пее само по улиците и си спомня за времето, когато всъщност не е пеело само, когато е имало някой с който да пее.

Вълнения в пощенски плик

Ама вече смятам да съдя Български пощи. Сериозно.

То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.

А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.