... излишни 18 лева? xD
Така де, ама това е Ан Райс, за Бога.
Сигурно вече бивам нахална, след като вчера се сподобих с 15левовото "Порно" на Ървин Уелш (хо-хо-хо, да живеят ямболските книжарници!), но пък ето една книга, за която си струва да си разбиеш касичката. А и е излязла на първи юни, надявам се да пристигне скоро в Търново, дано, дано!
Кой къде отива?
И кой кого намира?
Кой си мисли да отиде там, кой го прави наистина?
Толкова много въпроси, а така ме боли главата. Училището в събота трябва да се забрани. Със закон.
Мислех си за всичко, което си мисля, всичко, което някога съм си мислела, за това, което се е провалило и за това ,което се е осъществило. Объркана съм. И не съм се чувствала по-сама. Ама май така предпочитам да бъде.
А усмивките? Колко често се замисляме как една усмивка може да промени нечий ден? В положителна посока? Или не? Или усмивка предизвикана от малък жест на внимание? Като например онази суха, измъчена от стрес и работа жена, която получава обаждане от любимия човек и лицето й светва, или онова момиче, което пък се сеща за нещо хубаво и се усмихва на себе си, или пък другото момиче, което си пее само по улиците и си спомня за времето, когато всъщност не е пеело само, когато е имало някой с който да пее.
Кой си мисли да отиде там, кой го прави наистина?
Толкова много въпроси, а така ме боли главата. Училището в събота трябва да се забрани. Със закон.
Мислех си за всичко, което си мисля, всичко, което някога съм си мислела, за това, което се е провалило и за това ,което се е осъществило. Объркана съм. И не съм се чувствала по-сама. Ама май така предпочитам да бъде.
А усмивките? Колко често се замисляме как една усмивка може да промени нечий ден? В положителна посока? Или не? Или усмивка предизвикана от малък жест на внимание? Като например онази суха, измъчена от стрес и работа жена, която получава обаждане от любимия човек и лицето й светва, или онова момиче, което пък се сеща за нещо хубаво и се усмихва на себе си, или пък другото момиче, което си пее само по улиците и си спомня за времето, когато всъщност не е пеело само, когато е имало някой с който да пее.
Вълнения в пощенски плик
Ама вече смятам да съдя Български пощи. Сериозно.
То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.
А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.
То не че е от днес. Аз съм им ядосана още откакто ми изгубиха прекрасното писмо от Милена и Славена. А толкова много се радвам на техните писма, затова когато се загубят ми става ужасно гадно. Вие и представа си нямате как се чувствам като получа писмо от тях, а то и аз не мога да го опиша, като голяя~м балон е, голям и розов и щастието от писмото ме държи със седмици. Обичам да виждам плика, идващ от Варна, обичам усещането и трептенето докато го отварям. Обичам и да го чета, като напълно се губя в него понякога, но ми става толкова топличко и хубаво, особено ако е било след напълно гадно-ужасяващо-скапващ ден. Ето, Български пощи ми отнеха тази радост. Няколко пъти.
А този път какво толкова поисках от тях? Добре, Бургас разбирам, далеч е, 300 и колко километра и наистина, има възможност да се изгуби. А Севлиево, дето е на 60 километра от тук? Разбира се, че още не съм сигурна, че са се изгубили, че още очаквам някой от двамата, на които пуснах писма да ми кажат че са получили, но, по дяволите, отчайвам се вече! Мисля, че такива неща ще ме откажат от емоцията за пращане на писма перманентно.
I'm in love with a fairytale
Аз си продължавам да си оставам същия безнадежден мечтател.
Продължавам да си мечтая за безоблачен живот, за повече срещи, за повече възможности да пътувам, за повече хора, които искат да общуват с мен. В такива случаи съм съвсем като малко дете. Малките деца, които вярват, че мама и тати ще им осигурят всичко, които вярват, че живота е само бял или само черен, които вярват в щастието, любовта, слънцето, вятъра, дъжда. Едно време си мислех, че аз не съм от тези деца. После осъзнах, че съм от тях. С цялото си същество и мисъл. Детинщината в мен е неописуемо голяма, не мога да преценя дали я искам или не, дали отблъсква хората от мен. Сигурно е така. Именно защото съм толкова вдетинена на повечето ми so called "приятели", рано или късно, им писва от мен. Може би съм жалка да вярвам, че нещата скоро ще се оправят, че всъщност някой ще си стои с мен, ще се хванем един за друг и няма да се пускаме. Отдавна осъзнах, че няма BFF. Има хора, с които просто си по-близък отколкото с останалите. Още ме боли от това откритие, но, макар и бавно, раните зарастват. А аз продължавам да си гоня моята приказка, продължавам да чакам моя собствен малък принц, който да ме накара да се почувствам като роза.
Продължавам да си мечтая за безоблачен живот, за повече срещи, за повече възможности да пътувам, за повече хора, които искат да общуват с мен. В такива случаи съм съвсем като малко дете. Малките деца, които вярват, че мама и тати ще им осигурят всичко, които вярват, че живота е само бял или само черен, които вярват в щастието, любовта, слънцето, вятъра, дъжда. Едно време си мислех, че аз не съм от тези деца. После осъзнах, че съм от тях. С цялото си същество и мисъл. Детинщината в мен е неописуемо голяма, не мога да преценя дали я искам или не, дали отблъсква хората от мен. Сигурно е така. Именно защото съм толкова вдетинена на повечето ми so called "приятели", рано или късно, им писва от мен. Може би съм жалка да вярвам, че нещата скоро ще се оправят, че всъщност някой ще си стои с мен, ще се хванем един за друг и няма да се пускаме. Отдавна осъзнах, че няма BFF. Има хора, с които просто си по-близък отколкото с останалите. Още ме боли от това откритие, но, макар и бавно, раните зарастват. А аз продължавам да си гоня моята приказка, продължавам да чакам моя собствен малък принц, който да ме накара да се почувствам като роза.
MRM
Хелоу, хелоу, новина за всички! *почуква с вилица по чашата*
Вече съм част и от екипа на MRM !
Искам много много много да благодаря на Надя че, ъъ, ми се довери, общо взето^^
Можете и да ми прочетете първия пост, посветен на Гари Олдман (ако искате де :Р) : MRM presents ~ 3
Вече съм част и от екипа на MRM !
Искам много много много да благодаря на Надя че, ъъ, ми се довери, общо взето^^
Можете и да ми прочетете първия пост, посветен на Гари Олдман (ако искате де :Р) : MRM presents ~ 3
На всички, които ще кажат "Това не се отнася до мене!"
Така и така говорим за книжки , аз пък да споделя, че си получих прекрасния Трейнспотинг днес. И е наистина прекрасен.
А заглавието е такова, защото писах за Смирненски на класното днес. Странно, от двете теми, между които беше даден избор - Смирненски и Вапцаров, като че ли само аз се хвърлих на Христо. И защо така? Ами защото някой си друг бил казал на Пенка тя пък казала на Станка,а тя казала на Чочо, който казал на мега-якия-пич, че темите за Вапцаров са адски лесни. Ами съжалявам, ама аз за него, ако ще с нож да ме заплашват няма да пиша. И да, само защото ми е любимия български поет, затова няма да пиша за него.
... тя не че темата за Смирненски беше особено трудна. Но никога не съм харесвала особено много "Зимни вечери". Напомня ми за британските работнически класи, за които съм чела, да, точно онези през early 70s, за тяхната мизерия и винаги, когато започна да пиша за въпросния цикъл се отклонявам към работнически класи. И макар че учителката ми по литература винаги ме хвали, че го правя, аз пък не искам да го правя, защото не мога да говоря добре по тази тема, болна ми е.
That was useless.
А заглавието е такова, защото писах за Смирненски на класното днес. Странно, от двете теми, между които беше даден избор - Смирненски и Вапцаров, като че ли само аз се хвърлих на Христо. И защо така? Ами защото някой си друг бил казал на Пенка тя пък казала на Станка,а тя казала на Чочо, който казал на мега-якия-пич, че темите за Вапцаров са адски лесни. Ами съжалявам, ама аз за него, ако ще с нож да ме заплашват няма да пиша. И да, само защото ми е любимия български поет, затова няма да пиша за него.
... тя не че темата за Смирненски беше особено трудна. Но никога не съм харесвала особено много "Зимни вечери". Напомня ми за британските работнически класи, за които съм чела, да, точно онези през early 70s, за тяхната мизерия и винаги, когато започна да пиша за въпросния цикъл се отклонявам към работнически класи. И макар че учителката ми по литература винаги ме хвали, че го правя, аз пък не искам да го правя, защото не мога да говоря добре по тази тема, болна ми е.
That was useless.
Искам...
Искам да пея, искам да танцувам, искам да съм свободна, да бягам по големи поляни, да живея в приказка. Хората ме учудват, хората правят сцени за неща, които не си струват, хората мислят прекалено много, макар и аз да го правя понякога. И си мисля, че пътя ме очаква, пътя ме вика, скиталчеството също. Имам толкова много планове за това лято. Планове? Не, по-скоро надежди, мечти, не знам как да ги нарека. А чак тази сутрин, докато вървях към двата часа, които ме очакваха в училище и усетих мириса на окосената трева, май чак тогава разбрах, че лятото най-накрая е дошло, макар и да продължавам да съм на училище, да продължавам да се мъча с класни, контролни, изпитвания, стрес, лятото внася в мен нещо неповторимо, дори и да съм зимно дете по принцип. Каквито и глупости да говоря, обичам лятото. То не трябва да свършва. Мразя жегата. Обичам го лятото. Обичам хората, които носи, емоциите, които ме очакват в него. Пътуванията. Свободата. Защото по време на десетте месеца на училище, аз не съм свободна. Или поне не се чувствам такава.
Мисля, че лятото ме обсебва.
Мисля, че лятото ме обсебва.
How do you measure a year?
Толкова ми е странно, че мина цяла година. Мисля, че чак вчера го осъзнах. Ама напълно го осъзнах. Не, сега няма да се впусна в разсъждения тип "о-ето-ни-и-нас-остаряваме", защото съм изключително доволна от изминалата година, изключително съм доволна от това, което направих, от хората, които срещнах, изобщо, така да се каже, нямам забележки.
И макар и вчерашния ден да не почна по...най-добрия начин (ама защо всички хубави дни започват с кавги?) то после стана хубав, макар и с елементи, които не харесвах особено. Важното е, че успях да отида до пощата. Толкова отдавна не бях пускала писма там (е...не особено отдавна, но ми се струваше като цяла вечност) и направо, да ви кажа, ми липсваше нелюбезната служителка зад гишето, която твърдо отказва да ми даде информация, липсваше ми и нацупената продавачка в магазина, която ми дава шест марки за две писма и аз не разбирам защо. И да, ако и този път ми изгубят прекрасните писма ще ги съдя. Добре ето. Годината се измерва в писма. А още в какво?
Вчера ми се случи и нещо неочаквано - скъсах струна на китарата. Това не беше ставало откакто си върнах стария Хемус. Докато навивах ли навивах си помислих "Ама това е първата струна, която ми се къса за тази година?". И ето - годината може да се измери и в скъсани струни.
А балът? О, балът не беше толкова прекрасен колкото очаквах, абитуриентките нямаха чак толкова хубави рокли (освен тази на Саня, момичето заради което бяхме там, а нейната наистина беше много много много прекрасна), нямаше го това настроение, което изпитах при...изпращането на Стаси, например. Така че не мисля, че годината се измерва в балове.
А още в какво?
И макар и вчерашния ден да не почна по...най-добрия начин (ама защо всички хубави дни започват с кавги?) то после стана хубав, макар и с елементи, които не харесвах особено. Важното е, че успях да отида до пощата. Толкова отдавна не бях пускала писма там (е...не особено отдавна, но ми се струваше като цяла вечност) и направо, да ви кажа, ми липсваше нелюбезната служителка зад гишето, която твърдо отказва да ми даде информация, липсваше ми и нацупената продавачка в магазина, която ми дава шест марки за две писма и аз не разбирам защо. И да, ако и този път ми изгубят прекрасните писма ще ги съдя. Добре ето. Годината се измерва в писма. А още в какво?
Вчера ми се случи и нещо неочаквано - скъсах струна на китарата. Това не беше ставало откакто си върнах стария Хемус. Докато навивах ли навивах си помислих "Ама това е първата струна, която ми се къса за тази година?". И ето - годината може да се измери и в скъсани струни.
А балът? О, балът не беше толкова прекрасен колкото очаквах, абитуриентките нямаха чак толкова хубави рокли (освен тази на Саня, момичето заради което бяхме там, а нейната наистина беше много много много прекрасна), нямаше го това настроение, което изпитах при...изпращането на Стаси, например. Така че не мисля, че годината се измерва в балове.
А още в какво?
Старозагорско скиталчество.
Как така досега не съм обърнала внимание на това какъв прекрасен град е Стара Загора? Как?
О, въпреки ужасното време/ужасните случи сутринта, да, двата дни бяха вълшебни, именно защото видях Мимс, видях и Тети, и ги нагушках, много много здраво! Не знам откъде да започна - от пътуването ли, или от самото посрещане, или пък отзад напред. Или с това как видях Тети на улицата и отворих врата и я извиках и тя ме видя и направо щеше да се разплаче? А защо не почна с автогарата? Старозагорската автогара е тоолкова неописуемо прекрасна. С тези червени пилони, с гишета, зад които стоят не-толкова усмихнати продавачки, със сектори, над които висят малки сини номерчета. А вътре, при гишетата, е толкова бяло, толкова чисто, и има от онези часовници, чието тик-такане отеква из цялото помещение, което носи чувството на гара. А навън - онези хора, които сме свикнали да виждаме на такива места. Скитници, най-различни и разнообразни, големи, малки, високи, ниски, голобради, с няколкодневни бради, южняци, северняци. Толкова беше прекрасно. Чувствах се като част от тях. Една прекрасна част от тях.
След около десет минути, след "ама това нейния автобус ли е?" и след като щях да скоча на врата на една нищонеподозираща чернокоса жена, все пак чаканият автобус дойде и от него си излезе Мимс, на която трябваше вече да се хвърля на врата. От толкова време я познавам, а сега я видяях, а тя беше толкова прекрасна, всичко беше толкова невероятно. Въпреки, че старозагорските улици наистина са прави и настина имат много липи (което осъзнах след възклицанието на Мимс "Анджии имаш нещо в косата!), то почти не те пускат да пресечеш. Тети ни замъкна в пицария да ни угоява, където се запознах с нейни приятелки, които, незнайно защо, ме смятаха за някой, който рисува хубаво!
Следващата част почти не си я спомням. Слънцето печеше, а ние вървяхме по главната улица, която всъщност е пешеходна зона. И да, по дяволите, тези скитници продължаваха да са навсякъде! Абсолютно навсякъде! Липите още не са цъфнали, но са буквално навсякъде, зелено е, има фонтани, книжарници, сергии с евтина бижутерия, боулинг (на който Мимс брутално ме би), после отново към прекрасната автогара с недружелюбната леля зад гишето, уведомяваща ме че билети за следващия ден не се продават след 16.00, а Мимс и Тети се занимаваха със специалния брой за Здрач. Горко й на камерата на Тети, която, в момента, съдържа най-различни клипчета от Стара Загора, започващи с репликата на Мимс "Ама тук мирише гадно!"
Возих се и на старозагорски градски транспорт, който, ако не беше като дядовата ръкавичка вътре щеше да е перфектен. А после - мол, кино, Лукяненко, Дракула, спане само два часа. Говорене, говорене, говорене, рисуване, музика, всичко ,всичко, което обичам, беше събрано в тези два дни.
Всичко беше тип "хей, ще се видим скоро!" "хей, ама аз се качих на грешния автобус!" и "това е сектор 12, нали?". И пак мина много, много бързо.
Нищо, скоро - Бункасай. Който ще бъде пълен с положителни емоции
О, въпреки ужасното време/ужасните случи сутринта, да, двата дни бяха вълшебни, именно защото видях Мимс, видях и Тети, и ги нагушках, много много здраво! Не знам откъде да започна - от пътуването ли, или от самото посрещане, или пък отзад напред. Или с това как видях Тети на улицата и отворих врата и я извиках и тя ме видя и направо щеше да се разплаче? А защо не почна с автогарата? Старозагорската автогара е тоолкова неописуемо прекрасна. С тези червени пилони, с гишета, зад които стоят не-толкова усмихнати продавачки, със сектори, над които висят малки сини номерчета. А вътре, при гишетата, е толкова бяло, толкова чисто, и има от онези часовници, чието тик-такане отеква из цялото помещение, което носи чувството на гара. А навън - онези хора, които сме свикнали да виждаме на такива места. Скитници, най-различни и разнообразни, големи, малки, високи, ниски, голобради, с няколкодневни бради, южняци, северняци. Толкова беше прекрасно. Чувствах се като част от тях. Една прекрасна част от тях.
След около десет минути, след "ама това нейния автобус ли е?" и след като щях да скоча на врата на една нищонеподозираща чернокоса жена, все пак чаканият автобус дойде и от него си излезе Мимс, на която трябваше вече да се хвърля на врата. От толкова време я познавам, а сега я видяях, а тя беше толкова прекрасна, всичко беше толкова невероятно. Въпреки, че старозагорските улици наистина са прави и настина имат много липи (което осъзнах след възклицанието на Мимс "Анджии имаш нещо в косата!), то почти не те пускат да пресечеш. Тети ни замъкна в пицария да ни угоява, където се запознах с нейни приятелки, които, незнайно защо, ме смятаха за някой, който рисува хубаво!
Следващата част почти не си я спомням. Слънцето печеше, а ние вървяхме по главната улица, която всъщност е пешеходна зона. И да, по дяволите, тези скитници продължаваха да са навсякъде! Абсолютно навсякъде! Липите още не са цъфнали, но са буквално навсякъде, зелено е, има фонтани, книжарници, сергии с евтина бижутерия, боулинг (на който Мимс брутално ме би), после отново към прекрасната автогара с недружелюбната леля зад гишето, уведомяваща ме че билети за следващия ден не се продават след 16.00, а Мимс и Тети се занимаваха със специалния брой за Здрач. Горко й на камерата на Тети, която, в момента, съдържа най-различни клипчета от Стара Загора, започващи с репликата на Мимс "Ама тук мирише гадно!"
Возих се и на старозагорски градски транспорт, който, ако не беше като дядовата ръкавичка вътре щеше да е перфектен. А после - мол, кино, Лукяненко, Дракула, спане само два часа. Говорене, говорене, говорене, рисуване, музика, всичко ,всичко, което обичам, беше събрано в тези два дни.
Всичко беше тип "хей, ще се видим скоро!" "хей, ама аз се качих на грешния автобус!" и "това е сектор 12, нали?". И пак мина много, много бързо.
Нищо, скоро - Бункасай. Който ще бъде пълен с положителни емоции
Contact book.
Кой знае какво ми щукна днес - може би породено от скуката, или защото ми беше писнало да чета за предстоящото контролно, или просто защото исках да избягам от скапания ден - ами, не знам. Но е факт.
Отворих си тетрадката. Онази тетрадка, за която почти никой, направо никой не знае. Тоест, хората я знаят, но идея си нямат какво има в нея. Ами там са ми всичките хора. Всички Хора. Телефоните им, адресите им, скайповете им. И като ги гледах...нещо сякаш ме удари. Много силно. Когато видях имена като Лис, Вики , Кики, Иси, Анто, Теди Чолакова, Кива ...спомних си толкова много неща. Спомних си онези слънца, които ме наелектризираха, спомних си хубавите моменти с китари, спомних си Варненската среща, прекрасната Варненска среща. Не по-малко мъчно ми стана и от всичко друго, което ми мина през съзнанието, от ОСЪЗНАВАНЕТО може би, че една доста значителна част от тези хора...вече не представляват нищо от живота ми. Всъщност, не. Те винаги ще представляват нещо. Въпроса е дали аз се включвам.
И ето го, пак се върна онова момиче, което гледа назад, което си спомня хубави и лоши неща, което чете стари писма, което носи стари "гривни на приятелството", които вече съвсем не са "гривни на приятелството", което си спомня МакДоналдс, колата, което си спомня "УууууУуу жестока", което си спомня срещата пред Катедралата, Електрата. Това момиче, което продължава да търси тези хора...а те него не. Това момиче, което мисли прекалено много, момичето, което не може да спи нощем, а вместо това пише писма. Момичето, което някога вярваше.
А и другото : мисълта за "у дома". Онова мое "у дома", което е така близо и същевременно така далеч, което е толкова пусто в момента, а преди беше друго, преди беше топло, меко, слънчево. Черна сянка е надвиснала над него, черна сянка, която идва от некролога на вратата. Черна сянка, от която се плаша, когато остана сама там, която идва от Онази кошмарна стая, в която вече не мога да спя, от Онази икона над леглото, от Онази снимка на стената.
Направо се учудвам колко лесно се разплаквам. Трябва ли?
Отворих си тетрадката. Онази тетрадка, за която почти никой, направо никой не знае. Тоест, хората я знаят, но идея си нямат какво има в нея. Ами там са ми всичките хора. Всички Хора. Телефоните им, адресите им, скайповете им. И като ги гледах...нещо сякаш ме удари. Много силно. Когато видях имена като Лис, Вики , Кики, Иси, Анто, Теди Чолакова, Кива ...спомних си толкова много неща. Спомних си онези слънца, които ме наелектризираха, спомних си хубавите моменти с китари, спомних си Варненската среща, прекрасната Варненска среща. Не по-малко мъчно ми стана и от всичко друго, което ми мина през съзнанието, от ОСЪЗНАВАНЕТО може би, че една доста значителна част от тези хора...вече не представляват нищо от живота ми. Всъщност, не. Те винаги ще представляват нещо. Въпроса е дали аз се включвам.
И ето го, пак се върна онова момиче, което гледа назад, което си спомня хубави и лоши неща, което чете стари писма, което носи стари "гривни на приятелството", които вече съвсем не са "гривни на приятелството", което си спомня МакДоналдс, колата, което си спомня "УууууУуу жестока", което си спомня срещата пред Катедралата, Електрата. Това момиче, което продължава да търси тези хора...а те него не. Това момиче, което мисли прекалено много, момичето, което не може да спи нощем, а вместо това пише писма. Момичето, което някога вярваше.
А и другото : мисълта за "у дома". Онова мое "у дома", което е така близо и същевременно така далеч, което е толкова пусто в момента, а преди беше друго, преди беше топло, меко, слънчево. Черна сянка е надвиснала над него, черна сянка, която идва от некролога на вратата. Черна сянка, от която се плаша, когато остана сама там, която идва от Онази кошмарна стая, в която вече не мога да спя, от Онази икона над леглото, от Онази снимка на стената.
Направо се учудвам колко лесно се разплаквам. Трябва ли?
Абонамент за:
Публикации (Atom)