За моето лято...

...което, независимо дали ми харесва или не, свърши.
Не знам дали това лято ще ми липсва. Наистина не знам.
Развалих връзките си с толкова много хора. Укрепих ги с други такива.
Хората са странни.
Не се усещам така, сякаш свободата ми е отнета. Защото това лято аз не се почувствах свободна.
Имам чувството, че станах по-затворена в себе си отколкото бях преди. Или може би наистина тази година ме накара да порастна преждевременно .. и пак да се затворя в себе си. Е, всички явно имат такива състояния на "мизантропия и самоизолиране" както се изрази един мой приятел, но при мен сигурно се случват по-начесто или ... или просто се случват.
Мразя го тоя месец септември - толкова е сив. Поне за мен е сив. Сменя се една и съща обстановка, едни и същи лица. Защото отива си лятото и идва есента, тръгвам някъде... лошото е, че и аз не знам накъде. Чувствам се така сякаш ... няма кой да ме подкрепи, когато имам нужда. Вярно е, аз съм "кошчето за душевни отпадъци" на почти всички ... но кой ли играе ролята на моето такова? Плакатите? Плюшената ми играчка? Дневника? Този блог? Възможно е. Няма невъзможни неща на този свят. Свикнала съм да мисля по този начин.
Както и да е. От ден вече телефонът ми е изключен. Нямам нито настроението нито психиката да говоря с когото и да било. Хубаво е точно този период да го преживея сама и да докажа сама на себе си, че съм достатъчно силна да го направя.

I still got your face painted on my heart
Angie 2008

Chasing pavements

Photo by karalynouz @ deviantart.com

Искам просто да споделя колко се радвам, че се реших да направя това, което успях да постигна. Или ... поне на външен вид се радвам. Така де, няма да навлизам отново в темата за фалшивите емоции. Просто ми омръзна да бъда все така ВСЕОТДАЙНА и винаги да казвам да на хората, когато просто ме товарят с ... нещо. Сега пак съм изпаднала в такава ситуация и не знам, това просто ме съсипва. Усещам как, както ми каза един приятел, "грижите ме състаряват". Да, може и така да е. Но истината е, че когато не съм под напрежение съм разконцентрирана, лигава и ... неприятна, като цяло. Да, така е, неприятна съм. Злобна и ... да не продължавам, не мисля, че има смисъл.
Но не, наистина съм доволна поне малко от себе си че взех този изпит. А сега ме чака тежката работа през цялата учебна година. И накрая - отново два изпита. Не знам дали ще мога да го издържа. Е, няма къде да отида. Въпроса е should I give up...

...or should I just keep chasing pavemets?

Angie 2008

За нещата, които не искам да свършват.

Не мисля, че има снимка, която да описва деня ми повече.
Обичам ги, обичам ги, обичам ги.
Толкова слънце внасят в мен и ме карат да пращя от енергия.
Обичам ги. Те са едни от най-прекрасните хора, с които някога съм се сблъсквала. Обичам ги, обичам ги.
Толкова рядко казвам това, и все пак. ТЕ са специални.

Не знам, невъзможно е някой да не ги обича.
Поне за мен е невъзможно.
Не знам, обожавам ги, просто ...
Прекалено неадекватна съм да се изразя за толкова любими хора....

Не исках този ден да свършва, наистина исках тези 4 часа да продължат завинаги.

a thousand miles seem pretty far...
Angie 2008

За фалшивите емоции.

photo by megg_rainbowws @ deviantART.com

Ние живеем в свят, пълен със фалшиви неща. Ходя по улиците всеки ден и ги виждам. Заобикалят ме. Навсякъде. Най-много са фалшивите хора. Всички са като ... кукли. Толкова еднакви. И перфектни. Толкова перфектни, че чак ме комплексират, защото аз не съм като тях. Различна съм и дълбоко в себе си го усещам. Сякаш светът около мен е пълен с еднакви сиви лица. Абсолютно еднакви. А аз съм единственото цветно петно покрай тях.
Да, повечето от вас биха сметнали това за хубаво. "Различието е хубаво нещо" бихте ми казали. Може би, но понякога толкова много ми се иска да съм като тях - тези хора, които преди ме подиграваха, а сега ... сега съм просто безлична. И продължавам да си бъда целофаненото момиче, през което всички могат да гледат. Не съм красива. Не се отличавам на външен вид. Нито съм кой знае колко умна. Старая се да изкарвам хубави оценки. Косата ми е кафява, очите ми са кафеви. Аз съм типа човек който, според вас, срещате всеки ден. Да ама не. Не съм, различна съм и го усещам. И мразя това усещане.
А фалшивите емоции - те са нещо ... необходимо, понякога. Това е все едно да си нарисуваш фалшива усмивка. Заблуждава другите и те скрива зад маска, зад която почти никой не може да проникне.

what if I say I'm not like the others?
Angie 2008

Madness, you know...

Photo by mindvoice @ deviantart.com

Това е един от тези странно-меланхолични дни, в които се чувствам по-сама и ненужна от всякога.
Усещам, явно, че есента е все по-близо - приближава се, като лош спомен, за който не искам да се сещам, но се налага. А и с него идва онзи ужасен ден, най-ужасния в целия ми живот, в който се чувствам сякаш в най-скоро време ще изгубя ума си, сякаш съзнанието ми бяга далеч от мен ... и е ужасно.
Наскоро си задавам въпроса...толкова ли съм безлична? Наистина ли нямам лице? Нямам глас? Нямам характер? Толкова ли съм безлична, че хората ме забравят почти веднага, след като се срещнат с мен. Какво съм аз? Целофанения човек? Хората могат да гледат през мен, да минават покрай мен, но да не ме забелязват?
Мразя това усещане - да съм невидима и безлична, да усещам самотата вътре в мен, сякаш съм куха отвътре. Дали и всички тези нови хора, с които предстои да се срещна тази нова година няма да ме видят всъщност като целофаненото момиче? Като просто някаква от тълпата? Като произволен човек?
Имам чувството, че задавам прекалено много въпроси. Въпроси, чиито отговори едва ли някога ще науча. For that which is unknown. Лошото е ,че във повечето ми въпроси контекста е един и същ, а именно - безлична ли съм?
В последно време седя много. Просто седя ... и мисля. Мисля, за всичко, което имам чувството, че пропускам, мисля, че отново ще пропилея прекрасния шанс, който ми се дава, заради предразсъдъци. Мисля ... мисля.

...all it needs is a little push
Angie 2008

Дървото на кръстопътя.

Photo by PrincessArwen @ deviantart.com

Косите ти разбъркани със мирис на светулки,
Телата ни прегърнати след стихналата лудост.
Заспи,заспи,заспи (2)
В гнездото си от облаци луната се усмихва,
замаяна от топлина и сън
и ти до мен притихна
Заспи,заспи,заспи (2)
Прегръщат ме спокойни ветрове
на твоята усмивка босонога
и мойта топлина е просто в две ръце,
които те обичат много


Photo by muszka @ deviantart.com

Слънчево зайче на двора изгрява
слънчево зайче прозорец отваря.
Помилва стъклото , а после отскача
сякаш със мен то се закача
Слънчево утро , игра на лъчи
в листата на кестени свели глави,
нежно прекрили от чужди очи
тайнството старо между две души.
Протягам ръка, а то се изплъзва
и нежно и топло през пръстите плисва .
Игра на надежда и радост позната
от слънчево зайче на една непозната.

колко е хубаво да споделяш.
Angie 2008