Photo by mindvoice @ deviantart.comУсещам, явно, че есента е все по-близо - приближава се, като лош спомен, за който не искам да се сещам, но се налага. А и с него идва онзи ужасен ден, най-ужасния в целия ми живот, в който се чувствам сякаш в най-скоро време ще изгубя ума си, сякаш съзнанието ми бяга далеч от мен ... и е ужасно.
Наскоро си задавам въпроса...толкова ли съм безлична? Наистина ли нямам лице? Нямам глас? Нямам характер? Толкова ли съм безлична, че хората ме забравят почти веднага, след като се срещнат с мен. Какво съм аз? Целофанения човек? Хората могат да гледат през мен, да минават покрай мен, но да не ме забелязват?
Мразя това усещане - да съм невидима и безлична, да усещам самотата вътре в мен, сякаш съм куха отвътре. Дали и всички тези нови хора, с които предстои да се срещна тази нова година няма да ме видят всъщност като целофаненото момиче? Като просто някаква от тълпата? Като произволен човек?
Имам чувството, че задавам прекалено много въпроси. Въпроси, чиито отговори едва ли някога ще науча. For that which is unknown. Лошото е ,че във повечето ми въпроси контекста е един и същ, а именно - безлична ли съм?
В последно време седя много. Просто седя ... и мисля. Мисля, за всичко, което имам чувството, че пропускам, мисля, че отново ще пропилея прекрасния шанс, който ми се дава, заради предразсъдъци. Мисля ... мисля.
...all it needs is a little push
Angie 2008
Angie 2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар