За фалшивите емоции.

photo by megg_rainbowws @ deviantART.com

Ние живеем в свят, пълен със фалшиви неща. Ходя по улиците всеки ден и ги виждам. Заобикалят ме. Навсякъде. Най-много са фалшивите хора. Всички са като ... кукли. Толкова еднакви. И перфектни. Толкова перфектни, че чак ме комплексират, защото аз не съм като тях. Различна съм и дълбоко в себе си го усещам. Сякаш светът около мен е пълен с еднакви сиви лица. Абсолютно еднакви. А аз съм единственото цветно петно покрай тях.
Да, повечето от вас биха сметнали това за хубаво. "Различието е хубаво нещо" бихте ми казали. Може би, но понякога толкова много ми се иска да съм като тях - тези хора, които преди ме подиграваха, а сега ... сега съм просто безлична. И продължавам да си бъда целофаненото момиче, през което всички могат да гледат. Не съм красива. Не се отличавам на външен вид. Нито съм кой знае колко умна. Старая се да изкарвам хубави оценки. Косата ми е кафява, очите ми са кафеви. Аз съм типа човек който, според вас, срещате всеки ден. Да ама не. Не съм, различна съм и го усещам. И мразя това усещане.
А фалшивите емоции - те са нещо ... необходимо, понякога. Това е все едно да си нарисуваш фалшива усмивка. Заблуждава другите и те скрива зад маска, зад която почти никой не може да проникне.

what if I say I'm not like the others?
Angie 2008