Знаеш, или не разбираш, искаш, или не можеш, не зная. Черен ли си, бял ли си, и това не зная, не ме и интересува. Нищо не ме интересува. Научих се да живея само някои дни.
Останалите просто да мърдам. Да съществувам под някаква нищожна и смешна форма. Да се усмихвам смело, но фалшиво, а после да се излея само на един човек и да съм щастлива истински.
Дрънчат ми барабани в главата, почват, когато се почувствам истинска, обичам, когато пръстите ми застудят, а аз започна да пиша и, о, така да ми мирише на канела и на море! И на свобода, и на прясно приготвено кафе, и на предстоящо хубаво.
А не днес, цял ден, като голямото тъпо.
Нищо, живея. Живея, защото го мога, защото мисля за лимони, за плодов чай, за Канзас и ...
... и се усмихвам, но истински.
Защото пиша истински неща, за фарове и светлина и се чувствам жива. Мирише ми на парфюм от китката ... и пак се чувствам жива. Мирише ми и на бяло листче с черен тънкописец.
Един ден. Още един, още един, още един.
Искам да заспя и да се събудя в неделя. После пак да заспя и да се събудя в началото на април.
Не знам защо, но усещам хубави неща. Хубави неща, които идват съвсем скоро, чувам ги, с тихите си стъпки и бели нозе, чувам ги. Идват, да ми дадат кураж и надежда да продължа.
Нататък.
... а по земята - канелени портокали
И това е, защото Теди каза, че иска да диша.
Пролет. Чувствам я, изпълва ме отвсякъде, тялото ми става прекалено тясно за душата, свивам се в малка, нищожна топчица, ослепявам от красота и свобода и оглушавам от красиви и неизречени неща, крещя на орлите, които не виждам. Мирисът на люляци ми се е закачил по китките и не иска да се махне от там - заедно с малко царевичен хляб и гара. Защото днес си мислех за Път. За онзи Път, за който ми говорят всички релси, стопаджии, гуми, асфалти, релси, тракания, всичката тази любов, тази необяснима любов към нещо толкова възвишено като него, което те кара да си ходиш по облаци, да ядеш сол с вилица. Да си казваш, първо, че умираш, после, че се събуждаш, а накрая, може би чак накрая, че всичко е все тая - защото имаш Път! Все натам, запад, изток, север, юг, има ли значение, та нали навсякъде има прекрасни хора, с които да се давите в красота, в усмивки, в нещо, за което думите не стигат, в онова, което те изчиства. Чист, чист, чист, чак да се прегъваш от толкова много хубаво на едно място, 'дето ти се струпва на гърба, а?
Да, Теди, да, пролет е. Пролет е, защото скоро пак ще седим по треви и ще берем маргаритки, нали? Не знам за вас, но аз ЩЕ. Няма просто да съм щастлива, или да пътувам, или да се смея, или да пея, или да обичам. Не. Аз ще СЪМ. Чак ще остана без кожа от изригващи емоции, а накрая ще намеря някой кладенец, където да ги задавя всичките и да докажа на света, че Бог е Път, светът е куче, а телата - точки, запетайки и удивителни.
Защото, мои прекрасни скитници, пак идва нашето време (макар и да няма време на годината, което да не е наше, защото всичко е наше, целият свят е наш, слънцето е наше, всичко, всичко.), онова на безкрайните нощи до морето с единствения звук прибоя, припукващия огън и, може би, някоя друга песен, ей там, защото морето те подмята и те изхвърля на брега, изчистен, омърсен, мокър, студен.
Мъртъв, но жив. За да ядеш мисли, бъди ми жив, ти, който ме караш да пиша и да продължавам ... нататък? Накъде? Нататък, разбира се! По Пътя.
Пролет. Чувствам я, изпълва ме отвсякъде, тялото ми става прекалено тясно за душата, свивам се в малка, нищожна топчица, ослепявам от красота и свобода и оглушавам от красиви и неизречени неща, крещя на орлите, които не виждам. Мирисът на люляци ми се е закачил по китките и не иска да се махне от там - заедно с малко царевичен хляб и гара. Защото днес си мислех за Път. За онзи Път, за който ми говорят всички релси, стопаджии, гуми, асфалти, релси, тракания, всичката тази любов, тази необяснима любов към нещо толкова възвишено като него, което те кара да си ходиш по облаци, да ядеш сол с вилица. Да си казваш, първо, че умираш, после, че се събуждаш, а накрая, може би чак накрая, че всичко е все тая - защото имаш Път! Все натам, запад, изток, север, юг, има ли значение, та нали навсякъде има прекрасни хора, с които да се давите в красота, в усмивки, в нещо, за което думите не стигат, в онова, което те изчиства. Чист, чист, чист, чак да се прегъваш от толкова много хубаво на едно място, 'дето ти се струпва на гърба, а?
Да, Теди, да, пролет е. Пролет е, защото скоро пак ще седим по треви и ще берем маргаритки, нали? Не знам за вас, но аз ЩЕ. Няма просто да съм щастлива, или да пътувам, или да се смея, или да пея, или да обичам. Не. Аз ще СЪМ. Чак ще остана без кожа от изригващи емоции, а накрая ще намеря някой кладенец, където да ги задавя всичките и да докажа на света, че Бог е Път, светът е куче, а телата - точки, запетайки и удивителни.
Защото, мои прекрасни скитници, пак идва нашето време (макар и да няма време на годината, което да не е наше, защото всичко е наше, целият свят е наш, слънцето е наше, всичко, всичко.), онова на безкрайните нощи до морето с единствения звук прибоя, припукващия огън и, може би, някоя друга песен, ей там, защото морето те подмята и те изхвърля на брега, изчистен, омърсен, мокър, студен.
Мъртъв, но жив. За да ядеш мисли, бъди ми жив, ти, който ме караш да пиша и да продължавам ... нататък? Накъде? Нататък, разбира се! По Пътя.
малко като
setting forth in the universe
midas is the king, he holds me so tight
and he turns me to gold in the sunlight
Първо, да спомена че съм вече на 16. Това не е кой знае колко важно - тук е и мястото да благодаря на всички, които се сетиха за мен и да им пратя много много мечки и светлина.
Не, истински важните неща знаете ли в какво се измерват? В песни, в мелодии, в крачки, в докосвания, в капки вода, не мога да мисля, толкова щастливо уморена съм, че чак ми се плаче от радост. После се учудвам колко съм слабохарактерна и как позволявам на една половин изписана страничка с такива хубави работи да ме докара до такова възвишение на духа. Тази вечер няма да се спи, защото това безсъние го обичам, онова, ентусиазираното безсъние, в което ти се четат екзистенциално реални книги и ти се пие истинското студено мляко, докато се гушиш под топлите зелени завивки и си мислиш за някой специален, докато помиришеш листчето под възглавницата и се усмихнеш.
Да.
Първо, да спомена че съм вече на 16. Това не е кой знае колко важно - тук е и мястото да благодаря на всички, които се сетиха за мен и да им пратя много много мечки и светлина.
Не, истински важните неща знаете ли в какво се измерват? В песни, в мелодии, в крачки, в докосвания, в капки вода, не мога да мисля, толкова щастливо уморена съм, че чак ми се плаче от радост. После се учудвам колко съм слабохарактерна и как позволявам на една половин изписана страничка с такива хубави работи да ме докара до такова възвишение на духа. Тази вечер няма да се спи, защото това безсъние го обичам, онова, ентусиазираното безсъние, в което ти се четат екзистенциално реални книги и ти се пие истинското студено мляко, докато се гушиш под топлите зелени завивки и си мислиш за някой специален, докато помиришеш листчето под възглавницата и се усмихнеш.
Да.
а всичко млъква и умира
стъклото е студено и твърдо, носи ми успокоение.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
- Are you jealous?
- I'm jealous of everybody who is with you when I'm not with you, everybody who passes you in the street. Yeah, you could say I'm jealous.
гледам света навън, слушам празния сигнал в ухото си и мисля, мисля, мисля дотолкова, че главата ме заболява, че виждам цветовете различни. усещам някакви студени и мокри неща по лицето си?
защо ли? защото се уморих, уморих се от празни, изсмукани думи, уморих се, нека просто да легна и да чакам и да умирам и после пак да ставам, защото трябва. а трябва, ... всъщност, не знам защо трябва, трябва ли? единственото, което разбирам, е че в момента пръстите ми самички пишат, без да гледат къде какво става, а обърканите ми мисли не знаят къде да си намерят ъгълче, в което да поплачат, да се почувстват самички.
черни камъни отчаяние
убий го времето, сега, веднага. ритай го като захвърлена бележка по улицата. бъди уморен, уморен, изтискан, извлачен, изритан, пак у дома. бъди си у дома, човече. слушай проклетия си пулс във вените, остави си мислите да се развличат, разтягат, ластици, скочи тринайсет пъти над тях и умри.
(не те послушах. не ги спрях. не можах.)
усещай заслепяващата светлина да изгаря ретината ти, защото може, предай се на сомнамбулството, виж очите на бъдещето, завинаги.
дишай. издишай.
запали си душата, отвори я, а после я скърши, защото няма да ти трябва. не засега.
а после?
е, после остава вдъхновението.
а него какво?
ами и него. и то трябва да замине. то боли. то хапе. то усмихва, но и разплаква. защото е размазващо, като някакви тухли, като като като като ...
... като чистота.
бяло, дотолкова, че главата те заболява, вдъхновението идва в най-нежеланите моменти.
цък-цък, емоционални бомби със закъснител, тривиални сте ми. и това, което пиша в момента - и то ми е тривиално. но не знам. мисля, че се изплаках достатъчно. направо се пресуших, формално казано, и то защото ми дойде малко в повечко.
сега ще се усмихвам.
защото животът, за разлика от мен, е красив.
и аз мога да му се радвам, мога да отида и да намеря и the distant ship smoke on the horizon.
the child is grown
the dream is gone
and i have become
comfortably numb
продължавам да хвърлям текстове в пространството без някаква особена мисъл, защо, защо?
отговори, въпроси, изчезнете, разкарайте се, ще ви хвана и изгоря.
пушек и София и звездно небе (щях да напиша море без да искам).
да.
по-добре съм, макар че ми трябва цял тир положителни емоции.
скоро. надявам се.
скоро.
сега, когато моментите на себеотрицание, на депресия, ако щете го наречете, на болезнена нужда поне малко си отидат, започвам да се питам какво, по дяволите, ще правя със себе си. не мога да седя тук и да си блогвам глупостите до края на света, до края на емоциите, защото това е загуба на време, това е чесане на душевни красти с малко помощ от pink floyd и the doors. мисля си за някакви объркани работи, за змии, за растения, изобщо все на 60те ми мирише, мисля за себе си и останалите, мисля за болки и всякакви такива ... малък лъч светлина ми се прокрадва обаче. и му благодаря на тоя лъч затова, че винаги ме търпи. дори когато го будя без предупреждение, да.
тъмнината ми биде и малко разсеяна от проведения петнадесетминутен разговор по телефона, в който аз се изплаках и слушах прекрасен усмихващ слънчев глас на прекрасно усмихващо слънчево момиче, което искаше да избърша сълзите си така, че тя да чуе. такива неща ме изморяват, на моменти ми е трудно да седя права от липсоболка, а в други ми идва да вия от щастие и свобода.
before you slip into
unconsciousness
i'd like to have another kiss
another flashing chance at bliss
музиката помага. когато искаш да излееш, да изкрещиш, да удариш, да нараниш, да скъсаш, да счупиш ... музиката го прави вместо теб. когато искаш да те е страх, пак тя го прави, когато е студено и се завиеш под зелени чаршафи или дори когато си пиеш черния чай със странен леко съмнителен аромат. и се опитваш да изтласкаш всичко от себе си, да си намериш хиляда причини да бъдеш щастлив.
и чист.
(не те послушах. не ги спрях. не можах.)
усещай заслепяващата светлина да изгаря ретината ти, защото може, предай се на сомнамбулството, виж очите на бъдещето, завинаги.
дишай. издишай.
запали си душата, отвори я, а после я скърши, защото няма да ти трябва. не засега.
а после?
е, после остава вдъхновението.
а него какво?
ами и него. и то трябва да замине. то боли. то хапе. то усмихва, но и разплаква. защото е размазващо, като някакви тухли, като като като като ...
... като чистота.
бяло, дотолкова, че главата те заболява, вдъхновението идва в най-нежеланите моменти.
цък-цък, емоционални бомби със закъснител, тривиални сте ми. и това, което пиша в момента - и то ми е тривиално. но не знам. мисля, че се изплаках достатъчно. направо се пресуших, формално казано, и то защото ми дойде малко в повечко.
сега ще се усмихвам.
защото животът, за разлика от мен, е красив.
и аз мога да му се радвам, мога да отида и да намеря и the distant ship smoke on the horizon.
the child is grown
the dream is gone
and i have become
comfortably numb
продължавам да хвърлям текстове в пространството без някаква особена мисъл, защо, защо?
отговори, въпроси, изчезнете, разкарайте се, ще ви хвана и изгоря.
пушек и София и звездно небе (щях да напиша море без да искам).
да.
по-добре съм, макар че ми трябва цял тир положителни емоции.
скоро. надявам се.
скоро.
сега, когато моментите на себеотрицание, на депресия, ако щете го наречете, на болезнена нужда поне малко си отидат, започвам да се питам какво, по дяволите, ще правя със себе си. не мога да седя тук и да си блогвам глупостите до края на света, до края на емоциите, защото това е загуба на време, това е чесане на душевни красти с малко помощ от pink floyd и the doors. мисля си за някакви объркани работи, за змии, за растения, изобщо все на 60те ми мирише, мисля за себе си и останалите, мисля за болки и всякакви такива ... малък лъч светлина ми се прокрадва обаче. и му благодаря на тоя лъч затова, че винаги ме търпи. дори когато го будя без предупреждение, да.
тъмнината ми биде и малко разсеяна от проведения петнадесетминутен разговор по телефона, в който аз се изплаках и слушах прекрасен усмихващ слънчев глас на прекрасно усмихващо слънчево момиче, което искаше да избърша сълзите си така, че тя да чуе. такива неща ме изморяват, на моменти ми е трудно да седя права от липсоболка, а в други ми идва да вия от щастие и свобода.
before you slip into
unconsciousness
i'd like to have another kiss
another flashing chance at bliss
музиката помага. когато искаш да излееш, да изкрещиш, да удариш, да нараниш, да скъсаш, да счупиш ... музиката го прави вместо теб. когато искаш да те е страх, пак тя го прави, когато е студено и се завиеш под зелени чаршафи или дори когато си пиеш черния чай със странен леко съмнителен аромат. и се опитваш да изтласкаш всичко от себе си, да си намериш хиляда причини да бъдеш щастлив.
и чист.
Канела
Остави го вдъхновението там да мре, да ти се прокрадва под клепачите като досадно смотано насекомо, остави го, там, в нищото, остави го, да си мирише на стария парфюм и на цигарите, какво е, какво е, кажи ми, защо да бъдеш упоен в нар, в нектар от рими и как и кога да отидеш да се разкъсаш на две, как и кога да бъдеш сам и единствен в тоя извратен луд живот. Да те издигна аз над ветрове, дъждове, човечеството.
Ама как, ама защо, че аз откъде да знам бе, дяволи го взели, Ж И В.
Поезия на душата, красота просто, не е ли?
Препоръчайте ми какво да чета (:
Ама как, ама защо, че аз откъде да знам бе, дяволи го взели, Ж И В.
Поезия на душата, красота просто, не е ли?
Препоръчайте ми какво да чета (:
staring at the ceiling

and it makes me think there's something wrong with me.
somehow i've lost my mind,
but i'm not crazy!
i'm just a little unwell.
Сенките и снега са ми приятели, обичам да ми миришат на тъмно и сигурно.
Най-вече когато има на чий гръб да подскочиш, когато те е страх че ще паднеш от почти заджамените улици.
Или една Йотерамимамишовальоромицецовилзмиро-вечер, в която открихме, че китайското е на много ниски цени, но за сметка на това на огромни грамажи и вкусно. За пръв път в живота си ядох пържен сладолед, пих Калтенберг и за пети или шести ядох с китайски клечки. А когато косата ми още мирише на цигари, въпреки, че мама се мръщи на това, аз се усмихвам, защото си спомням само хубавите неща.
А когато се връщахме да ме изпратят до вкъщи снега под краката ни правеше хРруп, хрРуп, хрруП, нали?
and you've never met someone as everything as WE are sometimes.
Мисля си за тези хора, които в някои случаи мога да мразя, а в други - да обичам с всяка една клетка от тялото и душата си, а да, между другото, душата ИМА клетки, малки изтъкани обвити от мрежички прекрасни клетки. Да ходим, ходим, ходим, защото с малко пари в джоба, един вдигнат палец и много усмивки можем да пре-взе-мем света, защото е наш!
Което ми напомня. Трябва да започна, жив, жив, ЖИВ разказа, защото, да.
Зима = любов!
photo by FootosDotCom@ deviantART.com
малко като
барабумба,
безплатни мисли,
лица и съдби,
хората ми,
ain't it good to be alive
a sorta (winter) fairytale with Yo
днес валя и натрупа прекрасен сняг, а аз точно тогава се сетих да прегръщам дървета
с други думи:


инак казано, зимата е любов! :)
с други думи:



инак казано, зимата е любов! :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)