За да си повдигна малко самочувствието направих една папка озаглавена "Готови". В нея има осем разказа.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.
Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.
Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.
И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.
кой и къде
студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.
не искам.
precious things
дали обичам?
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
искам да знам
малък въпросник, който ми дойде наум, отнякъде повлиян от такъв подобен, който бях попълвала много отдавна в някой от старите Мъроблогове. призовавам всички желаещи и четящи блога ми да го попълнят, интересно ми е (:
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
the sun and the moon
блогвах наум още откакто перех улиците от посока европа -> сити пъб.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
i've always wanted to meet a painter
ноември е, а моите дни си минават чудесно. ноември е, а слънцето продължава да е в небето, малко ми е мъчно за снега и за вкочаняващия кокалите студ, но това лято се научих да обичам слънцето. ноември е, а толкова много неща ми предстоят, жалко, дори веднъж не изслушах тематичната песен. ноември е, и не само това.
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
Ein freundliches Wort hat meine Seele berührt.
"Ich hab' noch Zeit woll'n wir 'nen Kaffee trinken geh'n?" -
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
колко му е
всъщност е дяволски лесно, изтриваш, връщаш, а тогава какъв е смисъла изобщо да го пишеш? тоя блог продължава упорито да отказва да си намери концепция - пиша без идея и умисъл, правя го да си начеша блогокрастата, пиша постове от типа "вчера си бърках в носа" и "оня ден правих това и това". некачествени неща, аз самата си го осъзнавам и ми е кофти. лошото е, че преди ми харесваше повече. харесваше ми да мисля и да го изразявам, харесваха ми реброчупещите екзистенциални размисли, харесваше ми. сега ... не. сега е друго. сега стана точно това, което не искам. стана някакво си място, в което просто да си изхвърлям всичко, което мозъчните ми клетки изкарат навън, като ... боклук.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
гади ми се.
вече всеки втори човек има блог.
блог, в който да не може да пише н и щ о.
в който не търси н е щ о т о.
а просто
пише.
без цел.
без умисъл.
без страст.
без идеята.
и без устрема. най-вече без него. устрема да пита и да получава отговори. да пише заради самото писане.
блогването е като ... като любовта. трябва да се грижиш и да подхранваш идеите си. да ги поддържаш, да ги изразяваш. иначе ще си отидат. и то бързо, много бързо.
чак ми е зле да си го помисля.
няма да стане.
не ми трябваш такъв глупав и студен и сив. ела си ми какъвто беше. топъл. вярващ, можещ. не. вече имам толкова много хубави неща в себе си, че искам да живея навън, а присъствията ми в интернет ме притискат, изтискват. ще взема пак да почвам да бягам. но този път по-надалече.
а аз обичам бягането, полезно е.
там, където има чай от горски плодове
улиците скачат към мен като ме посрещат дъжда и съкровището, а аз се мотая насам-натам и се чудя къде, по дяволите, се намирам, а после ми става топло и се сещам.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.
у дома съм. а у дома е там, където има чай от горски плодове, леснопотъващ диван, прекрасен смешно-тъжен филм и достатъчно спокойна обстановка, че да ти мирише на уют и парфюм, от който подлудяваш. у дома е и там, където те обичат, където се чувстваш себе си и където мислите ти са заети само с целта да удължиш момента, да усещаш есента, да чуваш дъжда навън и, слушайки rainbow, uriah heep, kansas, rammstein и подобни да се потопиш в усещанията и в собствения си идеален свят.
ето заради такива дни бих изтърпяла всичко.
а накрая?
е, накрая остава да отнесеш топличкото в сърцето и душата си, да се смееш на собствената си рошава коса, да си пуснеш музиката и да умреш. до следващия път, о, имаме си дъжд и това си е само наше и не го даваме на никого. дори не си даваме кафенето със симпатичната собственичка, която явно те познава, а аз се опиянявам от миризмата на любимото си дълго кафе. не си и даваме мокрите коси и дрехи, не даваме смеха, прегръдките и целувките под дъжда. защото сме малки егоисти.
one song to redeem this empty life
Мислех да напиша песен.
И без това си седя цял ден в умоядящата зелена стая без да имам особено много какво да правя и, усещайки как IQ-то ми ежесекундно пада, си мисля за песен. За песен за живота, за смъртта, за любовта, за щастието, за прашните улици, за дъжда, за очите, за огъня, за филмите и музиката, за петъците и циганските лета.
После се отказах.
Отказах се, не под обичайния ми предтескст, породен от комплекса ми за малоценност ("не мога!") , а защото осъзнах, че не ми е по силите да вложа всичко, което преживях в песен. Не ми е и защото както казах по-рано помня всичко и да, така е, наистина, таковата. Както винаги, когато не мога да си намеря думите и ги губя из гънките на дрехите си.
Ще си живея. Не ми пука (:
И без това си седя цял ден в умоядящата зелена стая без да имам особено много какво да правя и, усещайки как IQ-то ми ежесекундно пада, си мисля за песен. За песен за живота, за смъртта, за любовта, за щастието, за прашните улици, за дъжда, за очите, за огъня, за филмите и музиката, за петъците и циганските лета.
После се отказах.
Отказах се, не под обичайния ми предтескст, породен от комплекса ми за малоценност ("не мога!") , а защото осъзнах, че не ми е по силите да вложа всичко, което преживях в песен. Не ми е и защото както казах по-рано помня всичко и да, така е, наистина, таковата. Както винаги, когато не мога да си намеря думите и ги губя из гънките на дрехите си.
Ще си живея. Не ми пука (:
Абонамент за:
Публикации (Atom)