или подзаглавие "мамка ти, живот."
да, мамка ти, защото ме прецакваш, мамка ти, защото не се и намери човек, който да ми каже една добра дума днес, а всички искат или ме упрекват за нещо, а това ми шкури по нервните клетки, докато накрая не се превърна в една емоционална развалина, което не ми се беше случвало отдавна, чувствам се изтощена, омърсена и искам просто да легна и да умра в най-чистия си сън.
отчаяние в стъклена бутилка
нека да хванем поредната дъга. нека да бягаме под дъжда, да се прегръщаме и целуваме пак там. нека.
но няма.
няма, защото живота пак е решил да се ебава с мен, няма, защото пак трябва да пея блусове за това колко съм отчаяна, няма и защото хора и обстоятелства ми пречат.
отчаяна съм и се опитвам да си построя свят от стъклени парчета, получени от строшената бутилка, отчаяна съм и ръцете ми кървят, отчаяна съм и си мисля какво, по дяволите, да правя, защото ме боли и то онази слепоочна болка ми изглежда като детска играчка, сравнено с това разкъващо, чупещо, режещо, ребротрошащо и дъхоспиращо чувство на осезаема липса, на нужда от прегръдка и топлина, от чай, от вкъщи.
ама няма.
може би чакам само този уикенд да източи малко от гадния студен флуид, течащ през тялото ми, поне половината. тук мога да кажа само "мамка му" и да се надявам, че по-добрите дни ще дойдат и то скоро. но, както казах, надеждите ми са чупливи, а думите тежат върху снега.
есента ми свърши. днес беше прекалено студено да е есен. нямаше и листа - бяха потънали под калта, нямаше и топъл дъжд, само студени, снежинкоприличащи ... неща. боли.
разчетох се
в на Алекс стария блог и някаква се разнежих. благодаря ти за доставеното оранжево и топло удоволствие, голяма сестричке, просто исках да го напиша, защото пак почнах да слушам Тори и се разчувствах, по дяволите, защото, пиейки си чая, всъщност няма по-добро четиво от блога на приятел, да не говорим пък особено ако можеш да научиш нещо НАИСТИНА полезно от него.
watch me burn the past to the ground
in the evening, i've got to roam
can't sleep in a city of neon and chrome
feels to damn much like home
where the spanish babies cry
so let's find a bar,
so dark we forget who we are!
where all the ghosts of the nevers and maybes die
отмятам като есенни листа (почти!) всичко около себе си, не мисля за утрешния ден, защото no day but today и се върнах към рентовската философия за живота, а някои от листата остават хербаризирани в голяямата книга на прекрасните ми есенни спомени. (ползвам думата "есенни" прекалено често) защото не виждам вече памуковите облаци, небето ми е прекалено светло сутрин и не мога пак да си пея самичка по улиците.
но за сметка на това шалът ми още мирише на неделя и имам прашинки в косата и паля улиците с крачката си и ентусиазма си.
и хехе, не, не ми трябваш, ти! въпреки, че никога няма да кажа кой си, не ми трябваш, защото те превъзмогнах, отдавна, отдавна спрях да се радвам дори на факта, че не ме забелязваш и просто продължих живота си, защото така трябва, защото се огледах и видях. и по дяволите, живея. живея. света ми е шарен, чая ми топъл, мирише ми на есен и на онзи специален аромат. the fire is out anyway, take your powder, take your candle, take your brown eyes, your pretty smile, your silhouette, защото те забравих и съм доволна от това, защото не ме боли вече и така и трябва. и май трябва да спра да (си) / (ти) давам причини за това.
сега вече има някой друг, който, когато кажа "ще вали" и ми вярва.
times are shitty, but i'm pretty sure they can get worse! ще вали.
can't sleep in a city of neon and chrome
feels to damn much like home
where the spanish babies cry
so let's find a bar,
so dark we forget who we are!
where all the ghosts of the nevers and maybes die
отмятам като есенни листа (почти!) всичко около себе си, не мисля за утрешния ден, защото no day but today и се върнах към рентовската философия за живота, а някои от листата остават хербаризирани в голяямата книга на прекрасните ми есенни спомени. (ползвам думата "есенни" прекалено често) защото не виждам вече памуковите облаци, небето ми е прекалено светло сутрин и не мога пак да си пея самичка по улиците.
но за сметка на това шалът ми още мирише на неделя и имам прашинки в косата и паля улиците с крачката си и ентусиазма си.
и хехе, не, не ми трябваш, ти! въпреки, че никога няма да кажа кой си, не ми трябваш, защото те превъзмогнах, отдавна, отдавна спрях да се радвам дори на факта, че не ме забелязваш и просто продължих живота си, защото така трябва, защото се огледах и видях. и по дяволите, живея. живея. света ми е шарен, чая ми топъл, мирише ми на есен и на онзи специален аромат. the fire is out anyway, take your powder, take your candle, take your brown eyes, your pretty smile, your silhouette, защото те забравих и съм доволна от това, защото не ме боли вече и така и трябва. и май трябва да спра да (си) / (ти) давам причини за това.
сега вече има някой друг, който, когато кажа "ще вали" и ми вярва.
times are shitty, but i'm pretty sure they can get worse! ще вали.
гоним дъги
както и автобуси, де.
бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.
бягаме, падаме, ставаме, скачаме, прегръщаме се, радваме се и продължаваме.
и ъхъ, няма нищо по-хубаво от лошото време indeed, но когато това лошо и студено време се съчетае с топлината на един или повече шала и с разходката с някой наистина специален по малките тесни сиви улички на града, някой, който винаги е готов да ти каже, да не плачеш и да ти помогне да се изправиш, когато паднеш, ако ще и да е толкова смешно, че и двамата да примирате от смях. за двамата, които намериха хубавото и в купчина руини ( и няма да ми спориш, таковата. купчина руини са си). и за лилавото, което не е розово, за топлия чай и топлите моменти, за всяка една открадната минута и, най-вече, защото "ние си знаем".
докато есенните листа ми се мотаеха из краката докато с луд бяг се качвах от автогарата по голее(ее)мия баир към пощата се чувствах като че ли бях в сцена от оранжевая любовь, а шарения шал (не лилавия и по-топлия, между другото) се размяташе покрай главата ми и кашлицата ме принуди да спра, се замислих защо бягам, усмихнах се и продължих. защото не се бях чувствала така истински жива от месец и нещо, защото ми беше топло и хубаво, защото се родих, живях и умрях в един ден и сега чакам следващия такъв, просто съществувайки и възприемайки през останалите.
най-важната реплика, въпреки всичко, е "ти си знаеш". така е, знаем си.
есенен дъжд в късния следобед
първо, блога ми вече официално не е оранжев. now i've got the blues. <3
а вчера ме наваля дъжда.
и ми стана едно такова...
есенно. освен студено де, защото бях забравила да си облека яке.
и все пак ... студено.
точно той ознаменува края на циганското ми лято и докато си седях на топло вкъщи, сгушена с чаша мляко и "Кучето на терасата", слушайки как потропванията му се прокрадват между гласа на Тори ... замириса ми на есен, на печени кестени и домашно приготвени пуканки. повече от всякога.
а вчера ме наваля дъжда.
и ми стана едно такова...
есенно. освен студено де, защото бях забравила да си облека яке.
и все пак ... студено.
точно той ознаменува края на циганското ми лято и докато си седях на топло вкъщи, сгушена с чаша мляко и "Кучето на терасата", слушайки как потропванията му се прокрадват между гласа на Тори ... замириса ми на есен, на печени кестени и домашно приготвени пуканки. повече от всякога.
what's the story, morning glory?
слушам някаква странна смесица. бейрут. оейзисите. тори. клачагите. хайджак оскар. еди ведър.
tuolumne & guaranteed & happy phantom & nantes & shiny mr cadilackness &&&& champagne supernova и аз съм щастлива като есенен дъжд и дъга и setting forth in the universe. и мислите ми са в някаква много странна смесица от зелено-кафяво-червено-синьо, и чувам вятъра, и гледам звездите. и живея, и говоря, и гледам, и се смея, и плача, и съм аз.
... не ми трябват изкуствено електрични неща, когато си имам небе. и понякога имам нужда само от музиката си.
защото дори когато не ме забелязваш, аз съм щастлива. дори. дори, да. наистина.
иска ми се да напълня този пост с цитати от песни. защото нищо интересно не ми се случва напоследък, освен, че чакам една определена дата с трепкащо сърце, а душата ми е като криле на пеперуда и съм щастлива и да, мога да го напиша още няколко пъти, само гледайте.
щастливасъм щастливасъм щастливасъм щастливасъм.
my sky is the limit of my imagination.
от всичко това иде реч че най-накрая си харесах литературен конкурс, нямам четири на входното.
и съм малък материалист.
tuolumne & guaranteed & happy phantom & nantes & shiny mr cadilackness &&&& champagne supernova и аз съм щастлива като есенен дъжд и дъга и setting forth in the universe. и мислите ми са в някаква много странна смесица от зелено-кафяво-червено-синь
... не ми трябват изкуствено електрични неща, когато си имам небе. и понякога имам нужда само от музиката си.
защото дори когато не ме забелязваш, аз съм щастлива. дори. дори, да. наистина.
иска ми се да напълня този пост с цитати от песни. защото нищо интересно не ми се случва напоследък, освен, че чакам една определена дата с трепкащо сърце, а душата ми е като криле на пеперуда и съм щастлива и да, мога да го напиша още няколко пъти, само гледайте.
щастливасъм щастливасъм щастливасъм щастливасъм.
my sky is the limit of my imagination.
от всичко това иде реч че най-накрая си харесах литературен конкурс, нямам четири на входното.
и съм малък материалист.
пеперудчени урагани
rogues и така нататък.
слушам си аз прекрасните Incubus, за които научих от варненското Кали и си мисля колко ли истини казват и как мога да цикля на тях с дни.
общо взето този пост е безсмислен, просто исках да се похваля, един вид. главата и очите ме болят, уморена съм от учене (проклета география, go to hell, NOW!) и тая група успя да ме върне в (относително) нормалното ми състояние. like wow.
защото i'm dropping from the highest floor и не очаквам който и да било, дори и аз самата, да си разбера какви ги пиша в момента.
каквито и глупости да говоря (май това и за миналия сезон го казах?) много си обичам есента. всъщност всички сезони си обичам. живота като цяло. да. живота. но специално за есента - обичам я колко е топла, приятна и уютна, как мога да ходя из парка, забравяйки за всички простотии, които ме чакат някъде, да събирам кестени и пъстроцветни листа и да си мисля за всичко, циганското лято си ми липсва, но пък топлата есен хич не си я давам на никого. але-хоп!
мирише ми на чай. мирише ми на топло мляко с какао.
мирише ми и на самота. умиращ сезон, по дяволите, не умирай, стой с мен, недей, недей, искам си те жив, както и трябва, а не някакъв летаргичен, сив и ... и.
неистински.
не ми трябваш, ти.
общо взето този пост е безсмислен, просто исках да се похваля, един вид. главата и очите ме болят, уморена съм от учене (проклета география, go to hell, NOW!) и тая група успя да ме върне в (относително) нормалното ми състояние. like wow.
защото i'm dropping from the highest floor и не очаквам който и да било, дори и аз самата, да си разбера какви ги пиша в момента.
каквито и глупости да говоря (май това и за миналия сезон го казах?) много си обичам есента. всъщност всички сезони си обичам. живота като цяло. да. живота. но специално за есента - обичам я колко е топла, приятна и уютна, как мога да ходя из парка, забравяйки за всички простотии, които ме чакат някъде, да събирам кестени и пъстроцветни листа и да си мисля за всичко, циганското лято си ми липсва, но пък топлата есен хич не си я давам на никого. але-хоп!
мирише ми на чай. мирише ми на топло мляко с какао.
мирише ми и на самота. умиращ сезон, по дяволите, не умирай, стой с мен, недей, недей, искам си те жив, както и трябва, а не някакъв летаргичен, сив и ... и.
неистински.
не ми трябваш, ти.
в пъстро-зелени мечти.
не, това е сериозно една от най-прекрасните песни, които съм чувала. не само мелодията, не само лъхтящия на старо и хубаво и топло клип, а и цялата зеленина, която блести от текста. обожавам, обожавам такива песни, които ме карат да се чувствам жива, напомнят ми за лятото, мириса на тревата и росата, за топлия летен дъжд, за всичко хубаво, за което направо си умирам. а това ми трябва. напоследък много ми трябва, за да успея да се преборя с нещата, които ме натоварват по някакъв странен начин, който не мога да обясня.може би пък си искам пак онези времена, когато бях малка и се ровех сред старите, миришещи на нафталин дрехи в стария килер на село без да знам защо, а после лягах и гледах прашинките на слънчевата светлина и ми беше едно такова топло, спокойно, старинно, миришещо на прах, с полу-олющени тапети, звънтящ живот, който, ако се заслушам както трябва, все още мога да чуя някъде покрай мен.
и не иска да спи, и иска да задържи тези пъстро-зелени мечти.
Абонамент за:
Публикации (Atom)