Кой знае какво ми щукна днес - може би породено от скуката, или защото ми беше писнало да чета за предстоящото контролно, или просто защото исках да избягам от скапания ден - ами, не знам. Но е факт.
Отворих си тетрадката. Онази тетрадка, за която почти никой, направо никой не знае. Тоест, хората я знаят, но идея си нямат какво има в нея. Ами там са ми всичките хора. Всички Хора. Телефоните им, адресите им, скайповете им. И като ги гледах...нещо сякаш ме удари. Много силно. Когато видях имена като Лис, Вики , Кики, Иси, Анто, Теди Чолакова, Кива ...спомних си толкова много неща. Спомних си онези слънца, които ме наелектризираха, спомних си хубавите моменти с китари, спомних си Варненската среща, прекрасната Варненска среща. Не по-малко мъчно ми стана и от всичко друго, което ми мина през съзнанието, от ОСЪЗНАВАНЕТО може би, че една доста значителна част от тези хора...вече не представляват нищо от живота ми. Всъщност, не. Те винаги ще представляват нещо. Въпроса е дали аз се включвам.
И ето го, пак се върна онова момиче, което гледа назад, което си спомня хубави и лоши неща, което чете стари писма, което носи стари "гривни на приятелството", които вече съвсем не са "гривни на приятелството", което си спомня МакДоналдс, колата, което си спомня "УууууУуу жестока", което си спомня срещата пред Катедралата, Електрата. Това момиче, което продължава да търси тези хора...а те него не. Това момиче, което мисли прекалено много, момичето, което не може да спи нощем, а вместо това пише писма. Момичето, което някога вярваше.
А и другото : мисълта за "у дома". Онова мое "у дома", което е така близо и същевременно така далеч, което е толкова пусто в момента, а преди беше друго, преди беше топло, меко, слънчево. Черна сянка е надвиснала над него, черна сянка, която идва от некролога на вратата. Черна сянка, от която се плаша, когато остана сама там, която идва от Онази кошмарна стая, в която вече не мога да спя, от Онази икона над леглото, от Онази снимка на стената.
Направо се учудвам колко лесно се разплаквам. Трябва ли?
Празни мисли на един празен човек
Чудя се и аз как да изкажа това, което чувствам с думи. Не мога да го правя като хората, на които това им е вродено. И каквото кажа се разбира погрешно.
В общи линии ми омръзна да давам и да не получавам нищо. Ами, чак толкова щедра пък не съм.
А книгата е прекрасна, между другото.
Трябваше просто да пиша, макар и да не написах нищо съществено. Просто да пиша.
Теди, благодаря ти. (hug)
В общи линии ми омръзна да давам и да не получавам нищо. Ами, чак толкова щедра пък не съм.
А книгата е прекрасна, между другото.
Трябваше просто да пиша, макар и да не написах нищо съществено. Просто да пиша.
Теди, благодаря ти. (hug)
Стъкло
Не ми харесва да се чувствам счупена.
Без дори някаква особена причина (а май се залъгвам, всъщност има причина, просто не искам да го призная, дори пред себе си). Виждам луната пред себе си и си мисля, че всъщност не ме боли, че не знам какво чувствам и лошото е, че наистина си вярвам. Това, от което имам много болна нужда е някой, който просто да ме прегърне да ме стопли и да поправи пукнатините. Не мисля, че всички са толкова стъклени. Или просто го прикриват по-добре? Не знам. Факт е, че стъклото реже, а кръвта продължава да тече, да се събира на малки локвички някъде там, в дълбочината на съзнанието ти, и го усещаш като гадна пулсираща болка някъде там, започва от слепоочието като малък тик и стига до мозъка, сякаш някакви гадни нажежени до бяло шишове се впиват в него.
Не знам защо от малка имам такава нужда от човек до мен. Странно е. И почти винаги няма никой. Всъщност, има, но аз не допускам никой до себе си, защото продължавам да си внушавам, че не искам да натрапвам на хората собствените си проблеми, а всъщност цялото ми същество крещи, че иска компания, някой, на който просто да си излее всичко.
Ама този някой го няма. Поне още го няма. Аз продължавам да си гледам през стъклото, а когато се ядосам да го удрям. И то се чупи и реже.
Доста нормално за едно стъкло.
Без дори някаква особена причина (а май се залъгвам, всъщност има причина, просто не искам да го призная, дори пред себе си). Виждам луната пред себе си и си мисля, че всъщност не ме боли, че не знам какво чувствам и лошото е, че наистина си вярвам. Това, от което имам много болна нужда е някой, който просто да ме прегърне да ме стопли и да поправи пукнатините. Не мисля, че всички са толкова стъклени. Или просто го прикриват по-добре? Не знам. Факт е, че стъклото реже, а кръвта продължава да тече, да се събира на малки локвички някъде там, в дълбочината на съзнанието ти, и го усещаш като гадна пулсираща болка някъде там, започва от слепоочието като малък тик и стига до мозъка, сякаш някакви гадни нажежени до бяло шишове се впиват в него.
Не знам защо от малка имам такава нужда от човек до мен. Странно е. И почти винаги няма никой. Всъщност, има, но аз не допускам никой до себе си, защото продължавам да си внушавам, че не искам да натрапвам на хората собствените си проблеми, а всъщност цялото ми същество крещи, че иска компания, някой, на който просто да си излее всичко.
Ама този някой го няма. Поне още го няма. Аз продължавам да си гледам през стъклото, а когато се ядосам да го удрям. И то се чупи и реже.
Доста нормално за едно стъкло.
Живот
Мислех си...
За небето.
За прекрасното усещане, което изпитваш винаги, когато си помислиш "небето е мое".
За всички онези пъти, които чакаш на спирката, обзет от хубави спомени, за онези моменти, в които си мислиш, ей, дали, барем, небето наистина е мое? Разумът в този момент се обажда - ама разбира се, че не, то не е ничие. А аз искам ли да имам едно намръщено и сиво небе? Ако го погледнем от тази страна, да, искам. Много, много искам. Това си е моя тип небе. За моментите, когато онази възрастна мила руса жена те пита "Извинете, но мина ли петицата?". Ти бъркаш в спомените си, накрая се сещаш, казваш "Не, мисля, че не". И тогава тя ти се усмихва и ти казва "Денят е прекрасен, не мислите ли?". Туш. А деня всъщност е доста мрачен с наченки на буря. И все пак, тази непозната жена, просто ти се усмихва, поглежда те в очите и казва, че е прекрасен. Ето за такива моменти си струва да живееш. Усмихваш й се мило, потвърждаваш, а тя, сякаш, се усеща, че е заговорила напълно непознат човек, изчервява се леко, смотолевява нещо и отминава. Но в теб остава приятното чувство, че някой, който все пак срещаш за пръв път е решил да сподели с теб някакво предчувствие. Ето, в такива моменти, наистина притежаваме небето. В такива моменти, целия стрес от отвратителния ден, от напрежението, което никой дори не се поколебава да стовари на раменете ти, дори страха, от това какво те очаква от остатъка просто изчезват. И ставаш положителен. Положителен, като намокрен от пролетен дъжд. Положителен, като умножение на два минуса.
Споменах ли колко обичам търновския градски транспорт?
За небето.
За прекрасното усещане, което изпитваш винаги, когато си помислиш "небето е мое".
За всички онези пъти, които чакаш на спирката, обзет от хубави спомени, за онези моменти, в които си мислиш, ей, дали, барем, небето наистина е мое? Разумът в този момент се обажда - ама разбира се, че не, то не е ничие. А аз искам ли да имам едно намръщено и сиво небе? Ако го погледнем от тази страна, да, искам. Много, много искам. Това си е моя тип небе. За моментите, когато онази възрастна мила руса жена те пита "Извинете, но мина ли петицата?". Ти бъркаш в спомените си, накрая се сещаш, казваш "Не, мисля, че не". И тогава тя ти се усмихва и ти казва "Денят е прекрасен, не мислите ли?". Туш. А деня всъщност е доста мрачен с наченки на буря. И все пак, тази непозната жена, просто ти се усмихва, поглежда те в очите и казва, че е прекрасен. Ето за такива моменти си струва да живееш. Усмихваш й се мило, потвърждаваш, а тя, сякаш, се усеща, че е заговорила напълно непознат човек, изчервява се леко, смотолевява нещо и отминава. Но в теб остава приятното чувство, че някой, който все пак срещаш за пръв път е решил да сподели с теб някакво предчувствие. Ето, в такива моменти, наистина притежаваме небето. В такива моменти, целия стрес от отвратителния ден, от напрежението, което никой дори не се поколебава да стовари на раменете ти, дори страха, от това какво те очаква от остатъка просто изчезват. И ставаш положителен. Положителен, като намокрен от пролетен дъжд. Положителен, като умножение на два минуса.
Споменах ли колко обичам търновския градски транспорт?
photo by ElifKarakoc @ deviantART.com
Dandelion
Май наистина позабравих това местенце. Взе че доста прах хвана.
Преди няколко дена си мислех за глухарчетата. Интересни са, природата ги е направила да са такива, нетрайни. Като хубавите моменти. Гледаш го и си мислиш "уааау!" а после го късаш и разпръскването, разстройването, дисбаланса е само на едно "пуф" разстояние. Смешно, нали?
Мислех си това, докато тичах из полето с глухарчета близко до военното училище. Беше изключително, изумително чувство, за милионите малки пухчета, които имах в косата и как изобщо тези цветчета ме преследваха тези три дни, в които те бяха в Търново. Хоп! Те пристигат от автогарата в осем и половина вечерта, прегръдки, вечеря, всичко е "Уаау! Ама ние сме пак заедно!", а цветето още е цяло и непокътнато. На втория ден го откъснахме - близо сме до онова заветно "пуф" но не мислим за това, защото живеем за момента и се надяваме да не е последния. А "пуф"-а идва третия ден, на автогарата, когато набързано ги прегръщам, защото болките в стомаха са дотолкова силни, че не мога да стоя права. Наистина, прибързано "пуф". Дотам прибързано, че даже не можах да се полюбувам на пухчетата. Е, още едно глухарче беше "пуф"-нато. Още един хубав спомен в моята малка колекцийка. Звучи материалистично? Не ми пука.
А вече виждам следващото глухарче. О да, те са цяло поле, обичам да бягам из тях.
Преди няколко дена си мислех за глухарчетата. Интересни са, природата ги е направила да са такива, нетрайни. Като хубавите моменти. Гледаш го и си мислиш "уааау!" а после го късаш и разпръскването, разстройването, дисбаланса е само на едно "пуф" разстояние. Смешно, нали?
Мислех си това, докато тичах из полето с глухарчета близко до военното училище. Беше изключително, изумително чувство, за милионите малки пухчета, които имах в косата и как изобщо тези цветчета ме преследваха тези три дни, в които те бяха в Търново. Хоп! Те пристигат от автогарата в осем и половина вечерта, прегръдки, вечеря, всичко е "Уаау! Ама ние сме пак заедно!", а цветето още е цяло и непокътнато. На втория ден го откъснахме - близо сме до онова заветно "пуф" но не мислим за това, защото живеем за момента и се надяваме да не е последния. А "пуф"-а идва третия ден, на автогарата, когато набързано ги прегръщам, защото болките в стомаха са дотолкова силни, че не мога да стоя права. Наистина, прибързано "пуф". Дотам прибързано, че даже не можах да се полюбувам на пухчетата. Е, още едно глухарче беше "пуф"-нато. Още един хубав спомен в моята малка колекцийка. Звучи материалистично? Не ми пука.
А вече виждам следващото глухарче. О да, те са цяло поле, обичам да бягам из тях.
Няма бъдеще. Няма и минало. Има само днес.
Иска ми се да се науча да си живея живота отново. Напоследък само съществувам. Правя нещата механично. И се държа отвратително докато това става.
Но е така, аз съм такава, не мога да изразявам болката си с думи, ноти, песни, стихове, моливи. Мога само да я държа в себе си и да говоря несвързани неща, докато накрая само аз разбирам себе си и само аз държа на себе си. Може би точно защото не смея да го пусна навън, все още има хора, на които им пука за мен. А те ме интересуват. Без значение дали става въпрос за най-скъпия ми човек или някой непознат. Всеки един човек по света ме интересува, защото аз съм такава. Дори когато съм щастлива, отново се чувствам виновна за всички хора там, отвън, които не знаят какво е топлина, за всички, които, една висша сила знае, дали са изпитвали любов, признателност. А в моментите, когато ми е студено и когато нямам никой до себе си отново не мога да събера нищо в главата си. Защото студа замръзява всеки един подобен опит.
Деца, треската е отвратително нещо.
Не знам дали в момента ме тресе или ми е просто студено. Но каквото и да е, отвратително е. И искам слънце, искам слънце отново, защо залезе? Защото винаги залязва, само за да изгрее на утрешния ден. Защото всички ни боли, но тази болка ни прави хора. Но няма утре, има само днес. Днес е нашият ден. На нас, всички онези, които искат да живеят, но ги боли само при мисълта да го направят. На всички онези, които носят маските си, своите собствени, лични, сценични гримове, които се правят на такива, каквито не са, и вече губят собствените си очертания. Които правят нещо за нечия изгода, а не гледат себе си. Които вярват в истината за смисъла на живота.
А тя е?
Няма такъв. Няма и утре. Има само днес. И трябва да си го живеем като за последно.
photo by miyavik @ deviantART.com
5.
Това беше номера на СЪЩИЯ автобус, на който се качихме днес. И не само днес, и в петък.
Деня ми в училище беше ужасен, наистина ужасен. Ако имах часове, различни от немски, рисуване и музика щях да изперкам, буквално. But things do sometimes get better.
Косето ми се обади към един часа да ми каже, че е на Mall-a. Тъкмо влизах у нас и както се "разбързах", си забравих чадъра, та после го влачих (Косето, не чадъра) до нас, че да си го (чадъра, не Косето) взема. Чакаше ме пред Пингвините и четеше Into the wild. Май го уплаших като му скочих на врата.
На спирката беше забавно. Четохме смешни афиши, за Христос и разглеждахме вестник "Пенсионер" и списание, което забравих. Петицата дойде и се намърдахме в нея, естествено, че пяхме "Санта Фе", както и малко Битълс, малко Коса и някои други песни от Rent. Този път нарочно си слязохме на ЖП гарата. Имаше едно малко кученце, което нахранихме с кифла и след процес на мислене го нарекохме Конджи. Да, да, ама Конджи щеше да се изпикае върху мен. Лошо Конджи!
Няколко мостчета, подлеза и улици по-късно вече ядяхме дюнери. Тока спря, точно когато Косето си четеше билетчето, на което писах. И го излъгах, там нямаше сапун. Аз съм лъжла. Напълних си и шишето и така се сподобихме с "дюнер вода".
Въпреки два доста тъпи образа в На Тъмно, там все пак имаше риза за Косето, и то яка зелена риза на карета. После имаше превеждане по уличка (?) с много стълби, която сякаш беше направена за него. И, хоп-са-ла, вече бяхме на художествената галерия. Времето минаваше бързо. И той ми плати билета обаче, нещо, какво им става на тези момчета, за Бога. Показах му на Алекс "черния Ицо", а всяка картина, която му харесаше, я сочеше и гледаше с отворена уста в продължение на петина минути. Но галерията не му хареса толкова много, май очакваше да е по-голяма. Оставаше ни половин-един час време заедно. Седнахме за малко на зидовете, където острова всъщност се оказа полуостров.
Изпращането беше след още един изсантафесан автобус и пред мол-а. Не исках да го пускам, ама трябваше да гони автобус.
... ain't it good to be alive?
Определено е, след такива дни.
Благодаря ти, Косе.
Деня ми в училище беше ужасен, наистина ужасен. Ако имах часове, различни от немски, рисуване и музика щях да изперкам, буквално. But things do sometimes get better.
Косето ми се обади към един часа да ми каже, че е на Mall-a. Тъкмо влизах у нас и както се "разбързах", си забравих чадъра, та после го влачих (Косето, не чадъра) до нас, че да си го (чадъра, не Косето) взема. Чакаше ме пред Пингвините и четеше Into the wild. Май го уплаших като му скочих на врата.
На спирката беше забавно. Четохме смешни афиши, за Христос и разглеждахме вестник "Пенсионер" и списание, което забравих. Петицата дойде и се намърдахме в нея, естествено, че пяхме "Санта Фе", както и малко Битълс, малко Коса и някои други песни от Rent. Този път нарочно си слязохме на ЖП гарата. Имаше едно малко кученце, което нахранихме с кифла и след процес на мислене го нарекохме Конджи. Да, да, ама Конджи щеше да се изпикае върху мен. Лошо Конджи!
Няколко мостчета, подлеза и улици по-късно вече ядяхме дюнери. Тока спря, точно когато Косето си четеше билетчето, на което писах. И го излъгах, там нямаше сапун. Аз съм лъжла. Напълних си и шишето и така се сподобихме с "дюнер вода".
Въпреки два доста тъпи образа в На Тъмно, там все пак имаше риза за Косето, и то яка зелена риза на карета. После имаше превеждане по уличка (?) с много стълби, която сякаш беше направена за него. И, хоп-са-ла, вече бяхме на художествената галерия. Времето минаваше бързо. И той ми плати билета обаче, нещо, какво им става на тези момчета, за Бога. Показах му на Алекс "черния Ицо", а всяка картина, която му харесаше, я сочеше и гледаше с отворена уста в продължение на петина минути. Но галерията не му хареса толкова много, май очакваше да е по-голяма. Оставаше ни половин-един час време заедно. Седнахме за малко на зидовете, където острова всъщност се оказа полуостров.
Изпращането беше след още един изсантафесан автобус и пред мол-а. Не исках да го пускам, ама трябваше да гони автобус.
... ain't it good to be alive?
Определено е, след такива дни.
Благодаря ти, Косе.
Филми, шоколад, преспиване, слънце, цветя, Санта фе...
Това се самоизтри. Идея си нямам защо.
Не ми се пише отново.
Просто беше най-прекрасната пролетна ваканция.
С най-прекрасните Мъро, Теди, Надя, Алекс, Косе и Викс.
И се кефя.^^
И искам пак!
Не ми се пише отново.
Просто беше най-прекрасната пролетна ваканция.
С най-прекрасните Мъро, Теди, Надя, Алекс, Косе и Викс.
И се кефя.^^
И искам пак!
Man, I swear that I don't have a gun....
Днес се навършват 15 години от смъртта на Кърт Доналд Кобейн.
Умира едва на 27 години.
Умира едва на 27 години.
Не мисля, че нещо мога да кажа.
Че заслужавам да кажа.
Думите ми нямат никаква стойност.
Каквото и да кажа за Кърт ще е малко.
Много хора се опитват да парадират със смъртта му. Жалки са.
Човек като него ще остане в паметта на хората.
Не само моята.
На всички ценители.
Той виждаше нещата, разбираше ги по начин, който другите не проумяваха.
Ако някой заслужава да отиде в рая, то това е той.
Истински човек.
Не мисля, че има някой толкова истински напоследък.
Или само един.
Но това е за Кърт, а не някой друг.
Мисля, че не мога да осъзная факта, че е мъртъв.
Душата му е толкова жива.
Спомена за него е толкова жив.
Почивай в мир, Човеко.
Че заслужавам да кажа.
Думите ми нямат никаква стойност.
Каквото и да кажа за Кърт ще е малко.
Много хора се опитват да парадират със смъртта му. Жалки са.
Човек като него ще остане в паметта на хората.
Не само моята.
На всички ценители.
Той виждаше нещата, разбираше ги по начин, който другите не проумяваха.
Ако някой заслужава да отиде в рая, то това е той.
Истински човек.
Не мисля, че има някой толкова истински напоследък.
Или само един.
Но това е за Кърт, а не някой друг.
Мисля, че не мога да осъзная факта, че е мъртъв.
Душата му е толкова жива.
Спомена за него е толкова жив.
Почивай в мир, Човеко.
Предпочитам да ме мразят за това, което съм,
вместо да ме обичат за това, което не съм.
Angie 2009.
вместо да ме обичат за това, което не съм.
Angie 2009.
Абонамент за:
Публикации (Atom)