rogues и така нататък.

слушам си аз прекрасните Incubus, за които научих от варненското Кали и си мисля колко ли истини казват и как мога да цикля на тях с дни.
общо взето този пост е безсмислен, просто исках да се похваля, един вид. главата и очите ме болят, уморена съм от учене (проклета география, go to hell, NOW!) и тая група успя да ме върне в (относително) нормалното ми състояние. like wow.
защото i'm dropping from the highest floor и не очаквам който и да било, дори и аз самата, да си разбера какви ги пиша в момента.
каквито и глупости да говоря (май това и за миналия сезон го казах?) много си обичам есента. всъщност всички сезони си обичам. живота като цяло. да. живота. но специално за есента - обичам я колко е топла, приятна и уютна, как мога да ходя из парка, забравяйки за всички простотии, които ме чакат някъде, да събирам кестени и пъстроцветни листа и да си мисля за всичко, циганското лято си ми липсва, но пък топлата есен хич не си я давам на никого. але-хоп!
мирише ми на чай. мирише ми на топло мляко с какао.
мирише ми и на самота. умиращ сезон, по дяволите, не умирай, стой с мен, недей, недей, искам си те жив, както и трябва, а не някакъв летаргичен, сив и ... и.
неистински.
не ми трябваш, ти.

1 коментар:

Някой каза...

Хм, за мен е кал, ситен противен дъждец, кафеви листа и мокри чорапи...
Но искам да прекерам една твоя есен.
:)