Сухи слънчогледи

Излизайки за пръв път на терасата днес, съвсем осезаемо помирисах есента и отиващото си лято. В главата ми веднага изникна образа за изсушени увяхващи слънчогледи.

Смятах това да се превръща в дълъг пост, описващ всичко от това лято. Открих, че нямам сили за него, защото помня всичко. Именно защото помня всичко нямам сили, а може би няма и да имам - нужен е човек с много повече търпение и здрави нерви от моите за да направи такова нещо, да опише толкова много места, емоции, пътешествия, морета, скиталчества, хора, звезди и звездопади, луни и слънца, дъждове, хубави и лоши времена. И описвайки ги да ги преживее отново. Нека който иска го направи, аз не мога.

Усещам, че пораствам. Миналата година по това време съжалявах, че лятото ми свършва, че свободата ми си отива, че отивам на непознато място при непознати хора. Сега съжалявам, че тогава не осъзнах колко много хора ще намеря и ще си имам, колко любов ще дам и ще получа. Сега горя от нетърпение да се върна към всичко. А колкото до лятото - то беше толкова силно, обзело ме е цялата, във всяка една клетка от мен е и знам, че ще си остане там, заедно с останалите, защото като всеки един себеуважаващ се дечко аз си помня всичките лета, те са като малки мехурчета вътре в мен, в сърцето и душата ми.