... а сега, една година по-късно, отново се чувствам прекрасно, защото гледам снега и звездите навън, слушам усмихнатите хора около мен, гледам куклени театри и се смея от сърце. Така, както не съм се смяла много отдавна.
Защото е Коледа.
Защото децата обичат Коледа. Обичат да им е топло и да им мирише на чай, да имат вкус на меденки в устата и хиляди, хиляди усмихнати лица покрай тях, обичат да седят в широката, топла и леко запушена черно-кафеникава стая, да слушат всякакви истории отвред и просто да се радват на хората, с които са.
А аз съм дете.
Аз обичам Коледа и си ги помня всичките, помня ги, защото са топли, има свещи и разни вкуснотии по масите, има топли хора с топли чувства, има с кого да говориш дори когато не ти се говори. Има как да покажеш съзвездията на двама човека, които наистина се интересуват и докато гледаш как димът от цигарите им се възнася към небето като онзи така забравен коледен дух и си мислиш: "Едното от многото мои вкъщи-та. Защото вкъщи е там където има ..." и не можеш да довършиш, защото вкъщи има всичко. Особено на Коледа, когато стават чудеса, в което се убедих тотално и напълно тази година.
Нека всички се самопоздравим с Rent и "happy birthday, Jesus". (макар че в момента от плеъра ми Трент Резнър раздира гърлото си, което хич не е в ред с обстановката).
Бъдете щастливи и обичайте Коледите си. Обичайте и хората около себе си. Давайте и приемайте любов!
И бъдете топли. Душевно. И в какъвто и да било друг смисъл.
Или по-формално: Весела Коледа на всички вас, верни читатели, и весело посрещане на десетата година от двадесет и първи век. Усмихвайте се.
p.s. Косе, чакам те ((:
Оставам с безплатните мисли за теб
[харесвам пет.
пет е хубаво число.]
Топлина ли искаш?
Топлина ще ти дам.
Ще ти дам колкото пожелаеш, защото имам, в кръвта ми е, в бясната пулсация зад ушите ми и по китките ми, защото всеки път когато ми е студено все пак ми е топло в душата. Виенето срещу луната е вдъхновяващо. Стоя в собствената си сянка, защото мога. Смея се, защото мога. Обичам, защото мога, живея, защото мога.
Ограбвам се, тровя се, а кой ли разбира собствения ми душевен безпорядък. Тръгвам към теб, стреляш в мен, усмихвам се, пак тръгвам, пак, и пак, и пак, а усмивката не слиза от лицето ми.
А звездите снимат ли те? А виждаш ли красивите хора? Треперещите ми ръце продължават да преследват собствения си рай. 11.0.5.
Човекът пред мен играе моно спектакъл,
новините валят, сменям този канал..
имам нужда от теб.. от теб.
Искам да знам, да видя, да докосна, да вдишам, да целуна, да усетя, да прегърна, да повярвам.
Падам от смях, бягам
Пак от слънцето и теб.
Със смешен грим цапам
Смешен филм зяпам
Смешен филм се смее с теб
С колко ли грим е нацапан целия филм
С колко ли грим ще се смея?
А ти?
Ела с мен.
Виж.
Този прекрасен свят на спектъра от цветове.
Ела. Ръката ми е съвсем близо и е топла.
Ела.
Да се загубим в собствените си истерии.
пет е хубаво число.]
Топлина ли искаш?
Топлина ще ти дам.
Ще ти дам колкото пожелаеш, защото имам, в кръвта ми е, в бясната пулсация зад ушите ми и по китките ми, защото всеки път когато ми е студено все пак ми е топло в душата. Виенето срещу луната е вдъхновяващо. Стоя в собствената си сянка, защото мога. Смея се, защото мога. Обичам, защото мога, живея, защото мога.
Ограбвам се, тровя се, а кой ли разбира собствения ми душевен безпорядък. Тръгвам към теб, стреляш в мен, усмихвам се, пак тръгвам, пак, и пак, и пак, а усмивката не слиза от лицето ми.
А звездите снимат ли те? А виждаш ли красивите хора? Треперещите ми ръце продължават да преследват собствения си рай. 11.0.5.
Човекът пред мен играе моно спектакъл,
новините валят, сменям този канал..
имам нужда от теб.. от теб.
Искам да знам, да видя, да докосна, да вдишам, да целуна, да усетя, да прегърна, да повярвам.
Падам от смях, бягам
Пак от слънцето и теб.
Със смешен грим цапам
Смешен филм зяпам
Смешен филм се смее с теб
С колко ли грим е нацапан целия филм
С колко ли грим ще се смея?
А ти?
Ела с мен.
Виж.
Този прекрасен свят на спектъра от цветове.
Ела. Ръката ми е съвсем близо и е топла.
Ела.
Да се загубим в собствените си истерии.
Изтъркан момент
Дъждът валеше, а аз вървях.
Дъждът валеше, а аз вървях, с половин ухо слушах какво ми говорят двете момичета до мен, а с другото ухо и половина - Тори. На светофара си сложих и двете слушалки. Тогава и погледнах надолу.
И видях.
Видях, видях дъга, представяте ли си, дъга, истинска, дъга.
Сигурно е глупаво да се екзалтирам толкова, но ... трябваше, трябваше да сте там с мен да го видите (знаете си кои сте).
Защото не беше просто поредната течна инжекция цветове, която се стичаше по снагата на моята улица, не, не беше, а беше по цялото продължение на тротоара под мен. Преброих й всичките цветове, харесах си няколко от тях, а картини и разкази веднага нахлуха неканени в главата ми, а Тори пее за зимата, а хората около мен ми мрънкат да се по дяволите разкарам от пътя им, затова и се облягам на самия светофар и гледам, гледам, а дъждът вали вали вали.
Моята улица.
Моята улица е един капещ цвят, моята улица живее, подскача и говори по цветно, моята улица ми показва цветове, които друг не е виждал и ме отнася на места, където друг не е бил. Моята улица си скача срещу мен, подпалва се под обувките ми, спъва ме, падам върху нея, заледява се, а ние си ходим по снега, хруПпп , хрупПп, хруппП, нали, хора, нали, нали?
Пияни карнавали, истински хора, улични музиканти, изнемощели слънца, изсмукани отражения, сиви карета, пъстри шалове и всички вие по моята улица, не бягайте, ще се подхлъзнете. Жълти павета, чакайте ме, идвам, защото обичам дъжда и защото последното метро е мое, твое, наше.
Чак ми се вие от възторга на деня, чак ми се подскача към нараненото разкъсано небе, чак ми се пие шипков чай, чак ми се бере липа.
А знаете ли какво идва?
Идва снега. Идват борбите със снежни топки преди часовете по рисуване, идва правенето на коледни меденки, идва гледането на снукър и пиене на горещ шоколад, докато в ноздрите ми влиза задушливия дим от цигарите, кашлям, но съм щастлива, защото те са се върнали, те пак са тук и са си изцяло мои за цяла седмица от 23 до 27 и тъкмо като ме пуснат ще дойде пък той и имам усещането за една прекрасна зима, да умра, да се родя и пак да умра, да изпадна в абстиненция заради приемането на толкова много свобода на едно място, само едно единствено последно усилие и ... и край. Лампички светят в ума ми, който изобщо не е там, където би трябвало да бъде. Огън пука в ушите ми.
Зима иде.
(и изобщо не си мислете, че си взех чадъра.)
a thing to myself
За да си повдигна малко самочувствието направих една папка озаглавена "Готови". В нея има осем разказа.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.
Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.
Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.
И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.
Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.
Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.
И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.
кой и къде
студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.
не искам.
precious things
дали обичам?
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.
искам да знам
малък въпросник, който ми дойде наум, отнякъде повлиян от такъв подобен, който бях попълвала много отдавна в някой от старите Мъроблогове. призовавам всички желаещи и четящи блога ми да го попълнят, интересно ми е (:
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:
песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:
харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:
ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:
(:
PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.
the sun and the moon
блогвах наум още откакто перех улиците от посока европа -> сити пъб.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
и още като ги видях скочих върху им и не исках да ги пускам, защото си бяха мои мои мои, защото обичам да обичам всички, които ме обичат.
и после висяхме по парка и в къщата и се жалвахме, че хубавия ни сервитьор го няма, говорехме си за толкова шарении, като истории, училища, университети, рисунки, писане, хубави неща, аз писах, смях се, ядох, беше прекрасно и искрящо.
и след това се разделихме по двойки всеки в уречената посока, а аз и Славена си хванахме автобус номер 40, който се оказа 60, а не 70 стотинки (брей, свалили са им цените на билетчетата) и пристигнахме вкъщи, играхме със зайо, смаквахме Джийвс (не питайте даже), а после, когато останахме самички надухме роксети, нина николина и калин вельов и шер и я гледах да рисува, имам си Док и прекрасна двойка, на която трябва да измисля имена, и Ториприличаща мацка, и пуфи-феички (духчета-пухчета) и яйчен проект, който ще стане велик. и после си пуснахме Филма, но заспахме, а на другата сутрин бяхме рошави, рошави, трябваше да бързаме, да се срещнем с другите две лудетини, ядохме сладолед през ноември, забихме се и в Марно поле, където си получих още една Наничка, две мацки, едно Чери, една Барбара, един Джаки, едно мен, едно Майки и едно Съньо. и обсъждахме колко прекрасни са Гари и Тим, но вече беше 11 без 15 и едва успях да довърша писаничкото за Славена и се наложи да тръгваме, пристигнахме, хванахме в луд бяг автобуса и ги имах, имах и ги пуснх, и ми е кофти.
но си мисля за скоро. мисля си за квартал Лагера, Филма, който ме чака там и колко ще ми е топло като най-накрая се прибера в западния дом.
i've always wanted to meet a painter
ноември е, а моите дни си минават чудесно. ноември е, а слънцето продължава да е в небето, малко ми е мъчно за снега и за вкочаняващия кокалите студ, но това лято се научих да обичам слънцето. ноември е, а толкова много неща ми предстоят, жалко, дори веднъж не изслушах тематичната песен. ноември е, и не само това.
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
ноември е. а аз се чудя как може понякога живота здраво да ме прецаква, а на следващия ден просто щракайки с пръсти всичко да се оправя ей така, все едно един от онези разкъсващи плътта ветрове разпилява спомените ми по улиците зад мен, защото е ноември и вали. защото е ноември, а аз продължавам да се запознавам с още толкова шарени пичове, с които да си сформираме прекрасна дружинка, владееща парковете след 6.30 вечерта в петък, пееща вулгарни песнички на хиподил и хилеща се докато не излязат сълзи. ноември е, а аз вече пия по цели две чаши мляко на ден, защото не ми остава време да отида и да си купя чай, нито пък се задържам вкъщи достатъчно дълго, че да си направя. ноември е, и в този ноември най-накрая ще ми се случи Нещото, което чакам от миналия месец, ноември е, а в ноемврийската събота и неделя ще живея. ще живея под слънцето и с него, с цели две слънца, ще се опитвам и да не се правя на особено велика, 'щото всичко може да се случи като мине и ноември, и декември, и като дойде страшния януари, но сега няма да мисля за него, защото е ноември, а на мен ми се гледа пак cashback (Мъро!!). защо ли? ами защото е ноември, разбира се, а и the bad news is that time flies. the good news is that you're the pilot.
ноември преваля. с ударение на а-то.
а аз просто си седя тук и пиша несвързани глупости с много повторения, докато месеца си умира и идва следващия. а по-следващия се приближава стремително и, не мога да не си призная, че ме е страх. страх ме е от януари, защото е лош. страх ме е от края на януари. страх ме е от сънищата-кошмари, които имам за края на януари, защото са прекалено много за едно дете. затова реших да живея. реших да живея до дупка. watch out, here i come.
Коледно ми е.
само аз ли съм така?
Ein freundliches Wort hat meine Seele berührt.
"Ich hab' noch Zeit woll'n wir 'nen Kaffee trinken geh'n?" -
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
"Uuh, auf keinen Fall,
Darling.
Ich trinke niemals Kaffee, doch eine Tasse Tee",
meint' ich,
"wär' jetzt durchaus schon".
Припомних си за немската си музика (заради Eisbrecher предимно и Ohne dich kann ich nicht atmen.). Нова Генерация също. И се чувствам прекрасно.
Не пиша.
Не, не пиша, защо не пиша? Защото.
Защото пазя хубавите моменти у себе си а не в някакви накъсани фрагменти някъде си.
Защото. Защото ми е хубаво и топло и гъделичкащо и идва Коледа, второто ми любимо време от годината, защото съм зимно детенце. Пие ми се мляко, ядат ми се меденки, слушат ми се свещи, пишат ми се коледни разкази, пътува ми се зимно, искам малко от зимната топлина и да гледам Rent с някой специален, защото продължавам да твърдя, че това е перфектния коледен филм.
Градски устроени празни съдби.
Напоследък скитам из града по нощно време с една отбрана компания шарени пичове и се кефя, защото мога да се загубя там, където улиците скачат срещу мен. Петък вечер, а очичките на блоковете ме гледат и ми мирише на мокър асфалт отново, на трева, на пушек и на смях. Мирише ми и на творчество. На идиотска музика и чипс с кашкавал. Хубаво е, есента свършва, а Ноември е моя месец, да ходя под ноемврийския дъжд и да си пея знаете какво.
Още 991 жерава ми остават до съкровената мечта. Изкуството да създадеш от нищо нещо и нуждата да се изразяваш ме държат жива.
Друго ... Waters Of Mars! Много истини научих от него, много хубави неща видях. Още един повод да чакам Коледа е End of Time. (: Велико.
Абонамент за:
Публикации (Atom)