пусти алеи пред нас

А защо ме лъжеш и ми говориш глупости, които всички знам, че не са верни?
Уморих се от усти, само повтарящи "обичам те", когато то не минава през сърцето, през душата, през очите, когато не виждаш цветът на житото и на нощта, не чуваш и собствения си вик, а само шумът на морето, което го няма, дрънченето на отминалото метро, което също го няма.
Изобщо, кое го има?
Нищо. Нищо го няма, не и тук, не и сега, не и скоро. Това е сбогом, а после ... после е мрак, после е студ, после е болка.
После са шарени, окъсани хвърчила на собствените ни мечти, после са само палещи коли и музиката, от която имам нужда ... от чупене на костите от студ на Plastic Bo. , от любов на Kansas, от хванати здраво ръце на Rainbow, от пикници със шоколад на The Doors, от размахване на улиците на Guns, от владеене на парковете на Roxette. Имам, имам нужда от всичко това. Болезнена, пареща, щипеща, хапеща нужда, дращеща нужда.
Вървим по улиците нощни, вървим, докато времето не спре.
Какво ни трябва да бъдем щастливи?

Една любов и лунното небе.
Избягах, не ме интересува, просто казах "тръгвам си" и се разкарах, а после се разплаках, докато вървях из парка. От страх, от липса, от мъка - не знам.

Ама беше студено.

once upon a looking-for-Donna time

Писах, трих, писах, трих, писах, трих, а накрая си позелених блога. Вече не ми е зимно, по-скоро очакващо, леко уплашено, но чакащо, усмихнато, пролетно (то как да не ми е, при тия температури) (на село цъфна кокиче, между другото.) И честита 2010 на всички, бъдете щастливи.
Аз ли? Ами аз я посрещнах с мощни фойерверки, които оцветиха небето, но както намекна Милена, не такива, като на 22ри. Първо казах "Честита нова година" на Теди до мен, първо изпих чашата шампанско, първо се обадих на Алекс, първата музика беше Горан. От това, което виждам, годината ще е хубава, и такива очаквания имам за нея, о само какви!
Без обобщителни постове. Без new year resolutions. Само надежда, която е като малко слънчево петно от прозореца. Защото в момента съществува само Флорънс.
Продължавам с високо вдигната глава и, знаете ли, чувството е прекрасно. Да имаш вяра в себе си. Върховното просто, заслепяващото, топлото, студеното. Yes, no, maybe, I don't know, could you repeat that question? Ама да и да, няма може би, а аз знам, няма нужда от повторения, няма нужда от сънища и мечти. Няма утре и има само днес, има само вчера и оня ден, и 30ти и хубавото и топлото и у дома-то, и природата около нас, докато седим, просто седим един до друг и гледаме града, който принципно ми е втръснал до еей тука, но сега ми се струва прекрасен. Sometimes I feel like throwing my hands up in the air.
'cause I've got the love:)))))

a little one's white christmas

... а сега, една година по-късно, отново се чувствам прекрасно, защото гледам снега и звездите навън, слушам усмихнатите хора около мен, гледам куклени театри и се смея от сърце. Така, както не съм се смяла много отдавна.
Защото е Коледа.
Защото децата обичат Коледа. Обичат да им е топло и да им мирише на чай, да имат вкус на меденки в устата и хиляди, хиляди усмихнати лица покрай тях, обичат да седят в широката, топла и леко запушена черно-кафеникава стая, да слушат всякакви истории отвред и просто да се радват на хората, с които са.
А аз съм дете.
Аз обичам Коледа и си ги помня всичките, помня ги, защото са топли, има свещи и разни вкуснотии по масите, има топли хора с топли чувства, има с кого да говориш дори когато не ти се говори. Има как да покажеш съзвездията на двама човека, които наистина се интересуват и докато гледаш как димът от цигарите им се възнася към небето като онзи така забравен коледен дух и си мислиш: "Едното от многото мои вкъщи-та. Защото вкъщи е там където има ..." и не можеш да довършиш, защото вкъщи има всичко. Особено на Коледа, когато стават чудеса, в което се убедих тотално и напълно тази година.
Нека всички се самопоздравим с Rent и "happy birthday, Jesus". (макар че в момента от плеъра ми Трент Резнър раздира гърлото си, което хич не е в ред с обстановката).
Бъдете щастливи и обичайте Коледите си. Обичайте и хората около себе си. Давайте и приемайте любов!
И бъдете топли. Душевно. И в какъвто и да било друг смисъл.
Или по-формално: Весела Коледа на всички вас, верни читатели, и весело посрещане на десетата година от двадесет и първи век. Усмихвайте се.

p.s. Косе, чакам те ((:

Оставам с безплатните мисли за теб

[харесвам пет.
пет е хубаво число.]

Топлина ли искаш?
Топлина ще ти дам.
Ще ти дам колкото пожелаеш, защото имам, в кръвта ми е, в бясната пулсация зад ушите ми и по китките ми, защото всеки път когато ми е студено все пак ми е топло в душата. Виенето срещу луната е вдъхновяващо. Стоя в собствената си сянка, защото мога. Смея се, защото мога. Обичам, защото мога, живея, защото мога.
Ограбвам се, тровя се, а кой ли разбира собствения ми душевен безпорядък. Тръгвам към теб, стреляш в мен, усмихвам се, пак тръгвам, пак, и пак, и пак, а усмивката не слиза от лицето ми.
А звездите снимат ли те? А виждаш ли красивите хора? Треперещите ми ръце продължават да преследват собствения си рай. 11.0.5.

Човекът пред мен играе моно спектакъл,
новините валят, сменям този канал..
имам нужда от теб.. от теб.

Искам да знам, да видя, да докосна, да вдишам, да целуна, да усетя, да прегърна, да повярвам.

Падам от смях, бягам
Пак от слънцето и теб.
Със смешен грим цапам
Смешен филм зяпам
Смешен филм се смее с теб
С колко ли грим е нацапан целия филм
С колко ли грим ще се смея?

А ти?
Ела с мен.
Виж.
Този прекрасен свят на спектъра от цветове.
Ела. Ръката ми е съвсем близо и е топла.
Ела.
Да се загубим в собствените си истерии.

Изтъркан момент


Дъждът валеше, а аз вървях.

Дъждът валеше, а аз вървях, с половин ухо слушах какво ми говорят двете момичета до мен, а с другото ухо и половина - Тори. На светофара си сложих и двете слушалки. Тогава и погледнах надолу.
И видях.
Видях, видях дъга, представяте ли си, дъга, истинска, дъга.
Сигурно е глупаво да се екзалтирам толкова, но ... трябваше, трябваше да сте там с мен да го видите (знаете си кои сте).
Защото не беше просто поредната течна инжекция цветове, която се стичаше по снагата на моята улица, не, не беше, а беше по цялото продължение на тротоара под мен. Преброих й всичките цветове, харесах си няколко от тях, а картини и разкази веднага нахлуха неканени в главата ми, а Тори пее за зимата, а хората около мен ми мрънкат да се по дяволите разкарам от пътя им, затова и се облягам на самия светофар и гледам, гледам, а дъждът вали вали вали.
Моята улица.
Моята улица е един капещ цвят, моята улица живее, подскача и говори по цветно, моята улица ми показва цветове, които друг не е виждал и ме отнася на места, където друг не е бил. Моята улица си скача срещу мен, подпалва се под обувките ми, спъва ме, падам върху нея, заледява се, а ние си ходим по снега, хруПпп , хрупПп, хруппП, нали, хора, нали, нали?
Пияни карнавали, истински хора, улични музиканти, изнемощели слънца, изсмукани отражения, сиви карета, пъстри шалове и всички вие по моята улица, не бягайте, ще се подхлъзнете. Жълти павета, чакайте ме, идвам, защото обичам дъжда и защото последното метро е мое, твое, наше.
Чак ми се вие от възторга на деня, чак ми се подскача към нараненото разкъсано небе, чак ми се пие шипков чай, чак ми се бере липа.

А знаете ли какво идва?
Идва снега. Идват борбите със снежни топки преди часовете по рисуване, идва правенето на коледни меденки, идва гледането на снукър и пиене на горещ шоколад, докато в ноздрите ми влиза задушливия дим от цигарите, кашлям, но съм щастлива, защото те са се върнали, те пак са тук и са си изцяло мои за цяла седмица от 23 до 27 и тъкмо като ме пуснат ще дойде пък той и имам усещането за една прекрасна зима, да умра, да се родя и пак да умра, да изпадна в абстиненция заради приемането на толкова много свобода на едно място, само едно единствено последно усилие и ... и край. Лампички светят в ума ми, който изобщо не е там, където би трябвало да бъде. Огън пука в ушите ми.
Зима иде.

(и изобщо не си мислете, че си взех чадъра.)

снимката е от sunshin3-in-a-bag

a thing to myself

За да си повдигна малко самочувствието направих една папка озаглавена "Готови". В нея има осем разказа.
Подейства. Още повече ми подейства да ги прочета пак всичките, да мина отново през силните емоции и поне мъничко да се възгордея от себе си. Не прекалено. Но мъничко. Една малка част от мен да се радва, че аз съм аз. Хубаво чувство.
А в другата папка има около 20тина половин разкази, които трябва да си седна на кхъхъм и да завърша, защото са ... добри. Добри са, дори аз го виждам.

Има нещо в мен за звездите. Защото постоянно питам учителя си по физика (който е велик, велик, велик!) кога, по дяволите, ще ходим с огромния телескоп да гледаме звезди. Скоро ми казва той, скоро, а аз се радвам и чакам, като междувременно си запълвам времето с механика, електричество, оптика и други разни такива работи. Обичам физиката, физиката ме кара да се чувствам жива, защото е точна, истинска, можеш да видиш, пипнеш, усетиш. По същия начин обичам и математиката, но не съвсем, може би имам нещо в себе си за числа. Няма нищо по-приятно от това да си седнеш в леглото с чаша горещ Нескуик и да почнеш да делиш полиноми.

Ето, пак го правя. Пак пиша някакви скучни, сиви, безлични неща (което хич не включва математиката и физиката (ТЕДИ!)) с вкус на овесена каша, 'щото просто не знам как да напиша това, което наистина ме вълнува, а и, да ви кажа, знам, че никой не го чете това. И ми е кофти. И си мислех да напиша един последен пост "майната му" и да натисна онова копче, дето го гледам от доста време, но не, няма, защото не съм чак толкова слабохарактерна, нали? Нали? Не.

И все пак си имам папка "Готови" с осем разказа в нея и се чувствам много по-добре. И тетрадка, в която са преписани на чистичко и хубаво, и слушам остава, и се радвам. Прекрасно.
Това се случва в понеделник вечер.

кой и къде

студът се задълбочава още повече, навлиза във всяка една клетка от тялото ми, боли, боли, боли, разкъсва тъканите ми с острите си зъби, навлиза във вените ми като някаква гадна проклета течност, която още малко ще излезе някъде, от очните ябълки, не знам, но боли, една бяла ослепяваща болка, която размазва всичките ми представи за топлина, които може би съм имала, само един малък и хубав лъч ме предпазва от всичко това, а ако и той изчезне някак няма да издържа, наистина, няма, ще се срина, просто ще пропадна в онази голяма, черна дупка, която ме чака от много много отдавна, с очи зачервени от плач ще се побъркам, ще изгубя оцветения си в бяло ум и просто ще падна, ще падна и няма да има кой да ме вдигне, защото ме предавате и сте ужасни, и не ми пука, защото пак нямам, пак губя, пак се разкъсвам, пак се отлъчвам и имам хиляда причини да съм щастлива и хиляда и една да съм нещастна, а тази една направо ме рита в ребрата, по онзи осакатяващ и гаден начин, който мразя, не мога да бъда такава, каквато не съм ,съжалявам, щом не ви харесвам, знаете къде е пътя, мога да съм добра и зла, обичана и мразена, мила ... и кучка. и понеже знам, че почти никой не ме чете, знаете ли на кво ми лежи кой точно ще го види това, кой какво ще си помисли, знаете ли, изобщо, ама изобщо, ясно ми е, че накрая си оставам аз, сама, и трябва да се примиря с това, така ли?
не искам.

precious things

дали обичам?
обичам.
обичам повече отколкото си мислите, толкова много любов пулсира в мен, а след подобно венозно биене на свобода като вчерашното се чувствам емоционално осакатена, след като се върнах в тесния малък град на баира.
дали обичам?
обичам, и го признах и пред себе си, докато гледахме небето, покрито от пушек, седнали на покрива, замръзващи и същевременно топли, за пореден път го осъзнах и се почувствах завършена.
а после той ме пуска, а аз се чувствам странно, но пък се намирам в прегръдките на други две любими същества, които също обожавам супер много. (тук е напомнянето към едното от двете любими същества да ми прати трите/четири снимки!). цяла нощ, изпълена със странни оранжево-зелени сънища, ранно събуждане сутрин, дълъг разговор, в който аз успявам да излея повечето неща, които са ми се струпали и да намеря разбиране. благодаря.
после те ме пускат и отново се чувствам странно, но докато се осъзная пак съм в неговите ръце и се чувствам не-сама ... някак, както не съм се чувствала много отдавна.
а после и той ме пуска и чувството се връща и задълбочава, макар и поуспокоено от други три прекрасни човека, а като си тръгвам окончателно се задълбава в гърдите ми, пробожда дупка през стомаха ми, която боли, реве, крещи, и аз искам да боля, ревя, крещя, но се усмихвам, прибирам се, пускам си музика и продължавам.
и чакам.
и вярвам.
и обичам.
let them bleed,
let them wash away.

искам да знам

малък въпросник, който ми дойде наум, отнякъде повлиян от такъв подобен, който бях попълвала много отдавна в някой от старите Мъроблогове. призовавам всички желаещи и четящи блога ми да го попълнят, интересно ми е (:

името или прякора по който те познавам е?:
къде по-точно се запознахме?:
кога се видяхме/чухме за последно?:

песента, с която ме свързваш, е?:
литературния герой, с който ме свързваш е?:
трите думи, с които би ме описал/а?:
цвят, с който ме свързваш?:

харесваш ме защото?:
обичаш ме защото?:
не ме харесваш защото?:
мразиш ме защото?:

ако извърша убийство, какво би ми казал/а?:
би ли ме гушнал/а?:
имаш ли някакви интересни спомени за неща, които сме прекарвали заедно, които би искал/а да споделиш?:
какво искаш да ми кажеш? каквото и да е? :
нещо друго?:

(:

PS. yeah, четете Косе, да разберете че май не съм единствената дето си мре за София.